Публицистика - ПАЛЯЧОВЦИТЕ И СМЪРТТА

Пловдив – културна столица на Европа за 2019 година

ПАЛЯЧОВЦИТЕ И СМЪРТТА

    Появих се като Халеевата комета пред притеснените очи на Наташка* наред с чаровната Re. – долетели като че от приказния свят на принцовете и принцесите. Тщеславен и самовлюбен, подарих на някогашната самоуверена, а състарена и отчаяна днес колега от някогашния младежки вестник, потопена до шия в делнични мизерии женица книжле стихове, издадени на мои разноски, знак сякаш от небесата. Е, и? Трябваше да минат десетина дни, за да проумея колко жестоко съм постъпил. Тя говореше за помията и фекалиите, които я заливат, капят по раменете й, а аз й надписах игриво посвещение: да приемем живота за разкошен дар. Ай, че плондер! Наоколо гъмжи от подобни палячовци.

    Учителят по физкултура Раев**... Който един понеделник застъпал крака на моя осмокласник Цанко и го блъскал с юмрук по главата, че момчето не му се явило в спортен екип и не пожелало да си свали якето, че му било студено… Това беше в понеделник. Два дена по-късно, в сряда, Цанко скочи от покрива на двайсететажния блок срещу училището. Крещял от възторг: "Чакайте ме-е-е. Идва-а-ам! Как хубаво е да се лети-и-и!" Чула го възрастна жена; простирала си прането на шестия етаж.

    Случи се преди две години, на 5 декември 1996. В четвъртък освен стотина ученици и неколцина роднини на Цанко бяхме само двама от учителите – моя милост и математичката Валя Русева. Една от колежките, която следователят извикал да идентифицира трупчето, месеци подир това си имала проблеми с нервите; тя да не дойде на гробището – разбирам, но поради каква причина останалите колеги отсъстваха в оня дъждовен четвъртък пред пресния гроб край пътя за Рогош? Излишен, неудобен въпрос.

    Колегата Раев... Поставям го до крехкия, премръзналия Цанко два дена преди смъртта, изоставен от баща си, подиграван от ехидни гаменчета: "Не можеш да скочиш, нали? Шубе те е. Само се фукаш колко си смел". До това крехко полу-дете изправям бетонирания с доброто си самочувствие, печения Раев ("Не пуша, понеже вреди на здравето."), и какво се получава? Боже мой, и какво се получава!

    Потърсих копие от посланието, което писах тогава до прокуратурата и до съответната служба на местното МВР. Посочил бях името и адреса на идиота, снабдявал с дрога не само моя ученик, но и още двайсетина момичета и момчета от други класове. Не открих в книжата си жалбата, която така и не дочака отговор; открих обаче текст, който съм писал по мелодия, композирана от приятеля Никола Бакърджиев с дата 12 ноември 1992 г. Ето го текста (писан по "Спасителят в ръжта", стихотворение на Робърт Бърнс, за да се пее); част от отговора се съдържа тук.

Зная, животът лети – поляните спят и сънуват цветя;
зная, животът лети – реките текат и сънуват море.
Тичайте, деца, играйте в разлюляната цъфнала ръж;
мечтайте, деца, мечтайте, докато вън е слънчев денят.

Колко самота, страх и смут – зрее пропаст в цъфналата ръж;
зная, сега грее светлина и в небето свети майска дъга.
Всичко има край – ще си отиде Май, а Пропастта там стои...
Тичайте, деца; скачайте, деца! Там, накрая, някой бди.

Зная, животът лети – поляните спят и сънуват цветя;
зная, животът лети – реките текат и сънуват море.
Тичайте, деца! Играйте в разлюляната цъфнала ръж!
Мечтайте, деца! Мечтайте, докато вън е слънчев денят.

     Цанко беше нежно, интелигентно момче. Какъв българин би излязъл от него! За съжаление едва два месеца ми бе ученик. Често отсъстваше от занятия. Улицата беше неговата майка. За баща си нямаше никак добро мнение. Дойде при мене в понеделник, два дена преди да загине, и каза тихо, тъй че да не го чуят другите: "Господине! Искам да попитам нещо. Мога ли, господине, да отида при директора и да се оплача от учителя по физическо?" Убедих го да не ходи. "Да изчакаме – рекох, – и ако се повтори, аз ще отида да говоря с директора!"

    Сега, като преписвам на пишещата си машинка тия отколешни бележки, две и половина години по-късно, с колегата Раев сме почти приятели: играем понякога табла, говорим си за България, за нашумели книги. Ами, сякаш не бил лош човек…

    Спомням си и бившият директор какво рече по повод посланието ми, уж от името на целия училищен колектив: "Да го подпиша! Виж какво, в тия истории с наркотици играят големи пари, стреля се, бе. Човешкият живот за ония там нищо не значи" и ми обърна гръб. А преди година и нещо организираха ни среща на нас, учителите, с напет капитан от полицията. Тоя приятен, дружелюбен, накипрен със знаците на властта чиновник, след пространно изложение за успешната борба с престъпността сред малолетните ведро прикани от трибуната в ученическия салон взаимно да си помагаме: "Вратите са ни винаги широко отворени за вас, скъпи педагози!" (Бррр, че двусмислено!) И не се стърпях, попитах от последния ред: "А какво стана с жалбата по повод смъртта на осмокласника Цанко Ечев?"

    Изненадан, човекът рече: "Така ли? Чувал съм за тоя случай. Ще проверя".

    Вероятно проверява и до днес.

    "Не те е срам, развали хубавия мухабет! – побутна ме в оня миг на внезапно настанала мъртвешка тишина колегата биолог Джени Дженев. – Как хубавичко само си приказвахме!"

Plovdiv, 20 uni 1998 – edited 16 maj 2016

____

* Името променено.
** Името променено. Бел. авт.

Публицистика - ЖИВЕЦЪТ В ЛИТЕРАТУРАТА (2.)

    Обяд или вечеря в чест на Уилям Сароян. Домакин – Павел Вежинов, до него Анна Каменова, следват Уилям Сароян, Ефрем Карамфилов…

ЖИВЕЦЪТ В ЛИТЕРАТУРАТА (2.)

    Продължение от 24.01.

    Та ето какво се получи! Отгръщам Сарояновата книга първо. Посегнах към нея, може би защото снощи в телефонния ни разговор аристократката Re. ми припомни как преди години настойчиво съм й препоръчвал внимателно да се запознае, да прочете въпросната книга, както – между другото, подчертал съм тоя факт! – внимателно съм я прочел и аз. И като се заровила прилежно в "Некролози"-те, открила около страница 40-та цяла печатарска кола неразрязана, т.е. въобще неотгръщана от наша милост. Та отгръщам напосоки да се уверя, че наистина е имало слепени 16 (шестнадесет) страници, които Re. гневно разрязала, както твърди, с кухненския нож, и... И чета на стр. 173-та некролог № 126 ето какво:

    Преди двайсетина години (...) братовчед ми Сипон Ростом Багдасарян (...) взе да ми подхвърля, че трябва да стана малко по-отстъпчив, защото започва да ми излиза име на човек, с когото никой в Холивуд не може да разговаря. По тая причина киностудиите, готови да работят с мене, се отказвали дори да ме потърсят. Уверих братовчед си, че е много мило от негова страна да ми го каже, но това ми е известно много отдавна и не виждам причина да ставам по-отстъпчив или да се нагаждам към чудатостите на хората от бранша, нито пък смятам, че това положение е неблагоприятно за мене, тъй като съм писател, а не амбулантен търговец. "Глупости, братче – ми каза той. – Не виждаш ли, че в Америка няма писател с поне малко талант, който да не е станал богат, а ти едва изкарваш колкото за прехраната и за глупавите детски издръжки?" Отговорих му, че и това ми стига и че успехите на моите съвременници са ми добре известни; някои от тях познавам и не мога да ги обвиня в нищо, освен в естественото желание да се оправят в живота и да забогатеят. Още отначало моята страст бе да пиша правдиво, а това означаваше, че няма да е лесно или дори възможно да се оправям в живота. Впоследствие лека-полека разбрах, че изобщо не трябва да се притеснявам за това. Да се оправям ли? С кого? С някой, който също си блъска главата как да преуспее и да натрупа пари, а всъщност се отдалечава все повече от крайната цел и от смисъла на живота.

    Преписвам почти цялата 173-та страница, защото – като я прочетох, зяпнах от учудване, от изненада: зад хитроватата усмивка изпод висналите рачешки мустаци на тоя арменец Сароян открих недвусмислено послание сякаш точно към мене – отговор на оня въпрос, с който започнах и оня нощен телефонен разговор с благопристойната и старателна Re. Кой ми пъхна пръста баш пък на това място от книгата?! Подчертавам: посегнах непреднамерено, колкото да се уверя дали Re. е била права предния ден, между 22 и 0 часа посред нощ да ме укори, че горещо й препоръчвам нещо, което сам не съм проявил търпение да прочета внимателно и докрай, ами съм го захвърлил още около четиридесета страница. Да, за срам и съжаление следите от кухненския нож на милата на сърцето ми Re. стояха като веществено доказателство за суетността ми и собствената ми немарливост, въпреки че ако аз бях разрязал тая печатна кола, щях да го направя фино и нямаше да личи, а не да гледам сега някакви дрипели от тъп уред за рязане на картофи и хляб. Питам се: Бе, какви са тия "случайни" съвпадения, дявол да го вземе?

    Вчера, като си пиехме кафенцето при афганистанеца Маруф, както става през последните месеци, Емил* подхвърли по повод наброските ми от прочита на тлъстия роман "Любов в ада", че Димитър Кирков по стил вървял в стъпките на Иво Андрич. Нещо в тоя смисъл каза. И още: че самият факт, дето съм натрупал двайсетина страници разсъждения върху въпросната творба, вече му подсказвал, че все пак има постижения у автора. Накратко, насочваше ме да съпоставя нещастния Кирков не с хора от други континенти, ами с автори от Балканския ни регион. Великодушният Емил! Май вече съжалява, че ми е предложил да чета нескопосания, но пък яко разхвален от оценителите лит.критици роман.

    Дали не е геройство, че Петрович (както на подбив наричам 75-годишния бивш счетоводител Петър Петров; Василен Ведров му е красният псевдоним) в тия свои старешки години, кажи-речи, с инат, със зъби и нокти се заловил за литературна дейност и къде със свои средства, отделени от мижавата му чиновническа пенсия, къде с помощта на добри приятели издава книжка подир книжка, пет книжлета през последните седем-осем години, чиито продажби едва-едва покриват разходите му по отпечатването. Това не е ли себеотрицание? Ай, какви егоисти сме това ние, по-младите!

    Млад!? Карам петдесет и втората си година. Александър Филев, мой връстник и приятел още преди да се заселя в крайния квартал през 1979 г., преди две седмици заведох у Петрови да го представя като художник, и г-н Филев тържествено обяви, че подарява на Петрович... ученически сборник любителски стихчета с постна илюстрация на корицата – собствено Филево творение, обаче накрая си прибрал книжлето (една печатна кола обем, с картонени корици). Това ми съобщи Петър Петров снощи по телефона. Преди това същия екземпляр Сашо ми го даряваше на мене, но тоя факт запазих за собствени размишления. Странности! Ама приятел, какво да го правиш! 

    Паметник на умъртвената в първите години след Освобождението в покрайнините на Пловдив дарителка и аристократка, майка на известен от Българската история руски генерал Олга Скобелева, днес – любимо работно място на местни проституиращи момичета...

Plovdiv, 24 jan. 1999 – edited 14 maj 2016

_____
* Е. Калъчев. 

Публицистика - ЖИВЕЦЪТ В ЛИТЕРАТУРАТА (1.)

Уилям Сароян (1908-1981)

ЖИВЕЦЪТ В ЛИТЕРАТУРАТА (1.)

    Чета "Любов в ада" на пловдивчанина лит. критик Димитър Кирков*. Роман. Неумело написан, въпреки очевидната литературна рутина и енциклопедични познания на автора. Две съществени особености: 1) Авторът е недоверчив, притеснен от простолюдието; казано направо, сътворил галерия от неуки и простодушни, невъзпитани първични типове изсред фикцията "народ". Няма любов към тия хора, затова образите не са му се удали, получили се скици, лъхащи на схематизъм и предубеденост интелигентска, т.е. снобска; 2) Преиначавал атмосферата от 1942-1944 г., възпроизвеждал стереотипната от соц. реализма представа за народа, влюбен във всичко, що иде откъм Русия.

    И какво се получава? Балкански простаци примират очаровани от руската поговорка "В тесноте, да не в обиде" – фраза, изречена първом от емигранта Аркадий Николаевич, приятел на енигматичния българин Йона. Тая фразичка цитира главният герой Дионисий и простоватият му хазаин Цочо размекнат ги превежда: "Душа да ти е широка", па кани младия си гост разнежен, зарязал неприязънта към гражданята. И се потвърждава старата максима "Не е важно какво е било, а кое как е записано". Манипулацията тук е неприятна, не извисява. Ето какво имам предвид. 

    В "Записките" Захари Стоянов говори за овчарите из селата около Котел – Жеравна, Градец, Ичера, Медвен, които извеждат стада в Карнобатското поле и в Добруджа на паша. За тоя, който е бил овчар сред овчарите, "тия овчари киснат в дебело невежество и простотия във всяко отношение" ("Записки…", изд. 1983, с. 40). От тия е населявана Добруджанската морава. Но я прочетете как ги описва Йовков! Какво душевно благородство, какъв усет за духовното, каква смиреност, човеколюбие! Да се чудиш туй същите дебели кратуни ли са или ангели небесни?

    Като българин, съм наясно: Захари Стоянов е правдивият от двамата; па и що му е да мами! Манипулацията на религиозния Йовков обаче създава тъй разкошна представа за същата тая невежествена пасмина, че няма как да не те очарова, да не те изкуши като българин човеколюбиво да се взреш в тия, от които си произлязъл. Едното – документално вярно, другото – романтично красиво. Литературата обикновено се заплесва по красивото край нас; виж, грозноватото – нека го описва Публицистиката!

    Между Захари и Йордан бих препрочел Ърнест Хемингуей от "Сбогом на оръжията". Що като е американец! В океана на цивилизациите предпочитам да следвам по-добрия автор; отдето и да е – това не ме кара да се чувствам по-малко българин. Не, че не ценя публицистичната страст на "Записките" или Йовковите светци, но у Хемингуей откривам толкова пространство над главата си и такава дълбина под нозете си, че ме отпращат към непреходността на Библейските текстове: да речем, към страданията на праведния Йов, към Соломоновия "Еклесиаст" или към горкия плач на разтерзания Йеремия. 

    Йовковият Моканин е не от мира сего, самотник, отшелник; Хемингуеевите герои от романите "Фиеста" и "Сбогом на оръжията" са грешници, много по-интересни. И с това ме привличат повече от нашите восъчни постници или космати караконджули в литературата. Бива да съпостави човек Достоевски и Йовков, Чехов и Йовков, за да оцени най-завършения като философия и литературно изящество сред нашите класици в прозата. И Захари Стоянов, и Йовков са преди всичко две страни на един и същи – български! – рефлекс към света. Това няма как да забравя, когато соча към Хемингуей.

    До късно снощи четох и четох, и четох "Любов в ада" на Димитър Кирков. И го дочетох, уррра! Как да похваля достойнствата на романа ми е проблемът. Жените имат силна интуиция, я чакай да се допитам! Вдигнах телефона да си побъбря с чаровната Re., и доколкото схващам от напътствията й, не бива да съм рязък в рецензията си. "Посочи все пак известни качества, нали!" Хубаво било, според дамата отсреща, да наблегна на, да речем – моя роден Пловдив като алегория на България в годините на война и съсипни... Ах, тия жени!

     Потискайки естественото си мъжко влечение към яснота и справедливост, ровя из библиотеката си: тегля книги, разхвърлих ги по бюрото. Ето ги тия заглавия и автори.

        – "Докато чакам залеза" – сборник разкази и новели от Николай Казанджиев, издаден в 1979 г. Що ми е тоя сборник, да ме пита човек? Ами понеже Кирков е тукашен, пише за Пловдив. Значи, да съпоставя двама пловдивчани как описват родния ми град. 

    – "Някога в Цариград" от Христо Д. Бръзицов, документална романизована сага за македонската трагедия след Руско-Турската война от 1877/1878 г., книга покъртителна със своята прямота; от всяка страница лъха обреченост чисто българска. Това – за сравнение с тромавия претенциозен слог у Кирков, където фасадата надделява над представата и подтекста.

    – Книгата на Николай Хайтов "Вълшебното огледало" за Българската реч и префасонирането й; публицистични размишления – страстна публицистика; която ми е, за да си изясня що за книга е "Любов в ада" като стилистика.

    – Три романа на Емил Калъчев в сборник, който се появи в 1989 г., годината, когато е отпечатан и романът на Димитър Кирков. Книгата на Емил ми бе нужна да си изясня защо достоверните, твърде обстойни сведения а ла Балзак бъркат на литературното внушение у съвременния читател; в прозата на Емил Калъчев обикновено логиката на героя води, а не авторовите намерения и мераци.

     – За десерт, да сравня мои си разсъждения с ефирно-лекия магнетичен стил у американския арменец, посегнах към "Некролози". Животът е суета! – гърми и трещи от дяволитите къси зарисовки по съдби и личности на Уилям Сароян**. – Търси важното в шарениите! Там е семенцето на мъдростта.

    Следва 

Димитър Кирков (1945) 

 

Plovdiv, 21 jan. 1999 – edited 14 maj 2016

____

* Роден съм на 4 октомври 1945 г. в Пловдив. Израснах в Стария град – бащиният ми дом, построен на ръба на отвесна скала, се намираше в непосредствена близост до Античния амфитеатър. Но тогава древната постройка не беше разкрита от археолозите, над нея лежаха пластове пръст от по-нови времена, а най-отгоре се простираше обширният двор на Образцова прогимназия „Тодор Самодумов”. И дворът, и немалко къщи, и стълбището, което водеше от подножието на тепето до върха му, изчезнаха след разкопките, за да стане напълно ясно, че знаците на хилядолетната история са били на стъпка от нас. Въобще днешният Стар Пловдив се различава много от спомена ми за някогашното Трихълмие. Сега той е по-благоустроен, може би по-атрактивен, но по-скъп на сърцето ми е образът от моето детството – с руините от различни епохи, с пъстрия живот на многоезичните му обитатели, със силното свое внушение за автентичност. Спирам се по-подробно на това обстоятелство, защото именно Старият град е теренът, на който се разгръща действието в първия ми роман „Хълмът”. Това действие продължи под един по-различен ъгъл в романа „Любов в ада”, а краищата на наченатите сюжетни линии бяха събрани най-сетне в третата част на трилогията ми, романа „Лабиринт”… See more: https://dimkirkov.wordpress.com/

** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A3%D0%B8%D0%BB%D1%8F%D0%BC_%D0%A1%D0%B0%D1%80%D0%BE%D1%8F%D0%BD

Публицистика - АРТИСТЪТ

Ти, жалък, подъл, скучен шут – прощавай!
За по-голям те взех: каква съдба!
Но виж, опасно е да се стараеш
премного...*

АРТИСТЪТ

    
      Изкуството изобразява, не обяснява. Обясненията са отвъд, последица от импулси, задвижени от пристрастия, настроения, образи. Задача на артиста е да събуди безпокойство, да прогони застиналата делнична пепел, увиснала над жизнеността и творческата енергия в обществото и у човека. Оноре дьо Балзак (1799-1850), обясняващият в подробности, ми е неособено понятен; амплоа могли да му бъдат архивистиката, икономическите анализи, социологията; ако щете – човек на науката, но защо непременно писател!

    "Случаен" щрих в платно на голям творец съобщава повече от томове скрупульозно осчетоводени факти. Артистът именно с това си умение е божествен. Да не би да искате безпристрастие у него? Не мисля, че Творецът е бил когато и да било безпристрастен, неангажиран. Отворете Стария завет, опитайте да откриете зрънце обективност, порядъчна разумност от оная практичност, с която е наситен делничният ни свят. Няма такова нещо. Логиката там е космическа (подчинена на красотата), не и човешка.

    Времето няма власт над прозренията в сферата на изкуството. Формата, словосъчетанията избледняват, архаизират се; ароматът на изкуството се таи отвъд сенките на думите. И подир 2700 години зле преведените стихове на Сафо продължават да излъчват духовна аура, което ще рече: страст и жизнелюбие. Страст и жизнелюбие – ето стихията на артиста.

    Което е важно, то се съхранило. Това добре ли е?... Разбира се!

    Поради ред обстоятелства обявяват сръчния версификатор за творец. Когато измрат всички, които са го виждали на живо, нещата си идват на място. Суетата се изпарила, отлитнала, останали да се подмятат фрагменти от напомпания образ. С двадесетте си къси стихотворения в сборник за неизвестни автори, сполучливо назован от зевзеците "Братска могила" или "Братска гробница", Йордан Кръчмаров (1948-1986) от добруджанското село Гурково** за мен е далеч по-значима стойност в родната лирика от трудолюбивия Иван Николов (1937-1991), родом из хасковските села. Днес двамата са мъртви физически, но духом Данко стои къде по-високо от някогашния широко известен на публиката у нас и в чужбина поет, преводач, главен редактор в издателство Иван.

    Скромна литературна премия в чест на Йордан Кръчмаров, доколкото ми е известно, учредил Добричкият писателски кръжец. Литературна награда в памет на българския поет Иван Николов ежегодно отсъжда и жури на пловдивската бизнес-дама, меценат на литературата Божана Апостолова. Може да изглежда нескромно, но да попитам: кое от двете отличия е по-ценно? Иван Николов умееше да се впише в конюнктурата на деня; Данко Кръчмаров бе разхвърлян дори в стиховете си. И въпреки това... И въпреки това!

    Литературната буболечка Петко Рачов Славейков (вж. Пантелей Зарев, "Панорама на българската литература, т. І, 1966 г., 171) от Търново, влюбен в България и всичко българско, сътворява през 70-те години на ХІХ век изящна поема – "Изворът на Белоногата". Общественото пространство на току-що изскокнала из робството България е изпълнено с неговите вестници, книги, надежди, хленчове, плач. Стига до депутат в Учредителното Народно събрание, народен трибун, оратор на лакърдии от парламентарната трибуна. Широко известен и своенравен. Ценен и хулен, въздиган до небесата и пренебрегван, но винаги в центъра на обществените вихри. Без съмнение е сред предтечите на върхове в литературното ни изкуство. Споменатата поема и до днес е ненадмината по изящество. Тогава защо не ми е на сърце? Дали заради аромата на кисела пот, просмукващ се от цялата му родолюбива дейност!

    "След обилна – по селски – вечеря..." Стих на Иван Николов. Тъй започва едно от стотиците, от хилядите му стихотворения.

    "Легнал съм между щурците..." Тъй начева цикълът "Цялото ми богатство" в сборника "Общежитие" (изд. 1985 г., с. 126 и нататък). Там са единадесет поети, кой от кого по-неизвестни. Но това тук е Данко! И си мисля, между двамата Данко е големият, не трудолюбивият, упорит в печатането на стихове Иван.

    Защо ги деля! И двамата са орачи на Българската поетична нива. Или... Иван е орачът на нивата, а Данко – пилето, дето цвърчи над полето.

    Подсказано от мил приятел – "Кардиф", според нея, била предназначена да се чете при по-особена обстановка. Вечер. Светлинка от свещ. Уиски в кристална чаша. Екзотични аромати, аристократично пренебрежение към формата, грубовата на места фраза, под нея – есенни пространства от самотност, движения или застиналост, която едва ги прикрива. Гордост на просяк, смирение на отшелник.

    Пропуснах – и камерна музика, идеща издалеч. Или симфонична, например: Бах, а що не Моцарт, Шопен, Шуберт. Не, мила; предпочитам "Литургиите" на Чайковски, химн на състраданието и любовта към човека. 

Ван Гог, автопортрет

Plovdiv, 17 jan.1999 – edited 13 maj 2016

_____

* Вж. Уилям Шекспир, "Хамлет", из ІІІ действие.
** Вж. http://www.antimovski-han.org/article.php?id=638

Публицистика - ПАСТИРЪТ И СТАДОТО

Политикът, първи започнал разпродаването на България 

ПАСТИРЪТ И СТАДОТО

    Утре е Коледа, Рождество Христово.

    Милият Петрович (Петър Петров)!... Бил за смъртното наказание. "Да се изпълняват присъдите! – обажда ми се по телефона вчера. – Да ги оставят цял живот в затвора е нечовешко. Ще напиша по тоя въпрос и ще го публикувам." Кой ще му публикува писаното, дявол знае, но ми е чудно що пък баш халът на осъдените на смърт го вдигнал по тревога, та пробвам за повече светлина по въпроса: "Не спори ли чудесната ти идея с твоето религиозно милосърдие? Значи, да ги разстрелят, казваш, е по-харно?" "По-добре е!" – отвръща. Та си мисля: и човеколюбието си има своите гримаси. 

    Стадото не е по-голямо от пастира, но народът е по-велик от водачите си. Без стадо пастирът какво е! Не може да бъде пастир ей тъй, от само себе си. Тъй че нацията със своите грехове и катаклизми осмисля съществованието на самия лидер. В отношението между народ и власт народът е невидимата страдаща, но раждаща и отглеждаща своите властници духом могъща сила. Властниците си въобразяват, че вършат каквото са си наумили, всъщност са слуги на духовни енергии, които самата нация е вложила у тях.*

    Така германците – вероятно от най-изявените творчески нации на континента, се явява виновник за престъпленията на националсоциализма, руската нация – за престъпленията на болшевишкия военен комунизъм. Може би е кощунствено да бъдат обвинявани цели нации, но нали всеки народ формира свое общество, където в борба надделяват едни или други идеи! Истинските духовни водачи (Тодор-Живковци, Иван-Костовци – в нашия случай) едва ли са водачите във видимия спектър; учителите са истинските духовни лидери, в тесния смисъл на това понятие. За България това са двама-трима за цялата ни многовековна трагична история: Климент, Евтимий, Левски. Паисий не; Паисий е предвестник, Йоан Предтеча на българщината, който кръщавал в кървавите води на българските ни трагедии и говорел на народа: "...Иде по-силният от мене, Комуто не съм достоен да развържа ремъка на обущата"(вж. Лука, ІІІ-16), па пояснявал: "Който ще дойде, е над мене, защото е бил по-преди от мене" – преведено неособено сполучливо от гръцки в Йоановото евангелие (І- 15): Идещият след мене ме изпреварва, защото беше вече по-напред от мене.

    Величаят Стамболов, но наред с размаха, с който устройва Нова България като модерна държава, Стамболов в делата си е хъш, въпреки благородната патина (покритие) от днешно време вследствие спомени за митотворчеството на Вазов и то значи "вагабонтин и нехранимайко". Ако смъртта е логичен завършек на стила му, ужасната сеч в далечната 1895 г. върху тялото на 41-годишния физически дребничък Стефан Стамболов насред София се вписва съвършено в стилистиката на целия му несретен, раздиран между Добро и Зло живот на далновиден и строг държавник, но и безскрупулен хъшлак. Детайл: жена му Поликсени – "ръст по-голям от среден, жива, с много бледно лице... черни и големи очи", както я описват, била външно спокойна, сдържана благодарение на силната си воля и съсредоточеност. Мълчаливо понасяла буйствата на недоклания, умиращ в разстояние на три дни съпруг. Говорът й бил забързан, с кратки думи и изрази, често прекъсвани от дълги паузи. Тая жена в бита си е забележителен характер, но кой досега да го забележи! 

    Странно ми е присъствието на гротеската в подтекста на националния пантеон "Светци" от редицата Раковски, Ботев, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... все задъхани, потни честолюбци, да речеш: добрата версия на непривлекателния, ала жизнен и повратлив Ганьо Балкански. Нима нямаме друг тип характери, за да ни служат и те за пример!

    Имаме, разбира се. Но ония между интелигентните нашенци, които заемали длъжността учители, възпитатели на народа (публицисти и писатели), не сметнали здравословно да ги представят. Родната историческа памет е в плен на синдром за малоценност сякаш, щом бъка историята ни от едностранчиво развити, блестящи от фанатична страст лица, които поради ужасната им кончина ни ги налагат за достоен единствено пример.

    Е, добре, но дали е задължително да се умира! Какви са тия Пирови победи с цената на кървища, сеч, трупове! Противопоставянето на целия свят, който не е съгласен с нас, липса на умение гъвкаво, но неотстъпно да следваме дълготрайна целенасочена защита на общонационалния ни интерес, липсата на приоритети в управлението на държавата, нежеланието да се правят каквито и да е отстъпки (в дипломацията ги зоват "компромиси"), страстното настояване да постигнем максимума от мечтите си – това ли е есенцията на трагичната Българска История! Колениченето пред саможертвата на национални герои нима изключва респекта пред достопочтените, не по-малко драматични образи на талантливи и вещи стопани, издъхнали от естествена смърт в постелята си, но оставили образец как човек може, и без да гине, да е полезен за Отечеството. Или и то иде от легендата за кончината на Исус на Земята? За да се въздигне в духа, за да царства в Небесата, според легендата трябва да бъде разпнат на хълма Голгота.

    Както ни се представя общото ни минало, имам усещане, че сме в плен на мил закъснял романтизъм, докато нам е нужен съобразен с реалния живот рефлекс към себе си и към многоизмерния свят отвъд границите на България.

Стефан Савов – още една от фалшивите икони на демокрацията 

Plovdiv, 24 dec. 1998 – edited 12 maj 2016

_____
* Вчера, 13 август 2006 г., убеждава ме размножаващ се под трийсетина имена из форумите на Интернет "философ с диплома" как масовият българин не проумявал каква драгоценност за България е лидерът на СДС Иван Костов.

Публицистика - СЪСЕДКАТА СТЕЛА (2.)

    Пловдив – културна столица на Европа: Къщата с някогашната млекарница на леля Иванка за бедняците край улица "Васил Априлов"

СЪСЕДКАТА СТЕЛА (2.)

    13.12.2004.

    Изтеглих сто лева от кредитната си карта и платих на новичкия стоматолог Венци Янков, по-малкия от синовете на приятеля Ряпов, че ми помогна. Още един възел разплетен; беше от два месеца дерт. "Ама, опаричи ли се вече – колебае се Венцо. – Не ща да плащаш, пари не ми давай." "Не – рекох, – заслужил си ги с труда си и съм доволен." Отдъхнах си, кога все пак си прибра парите. 

    После бъбрихме с баща му около час на остъкленото балконче у Ряпови, метър на два. Приятелят от детство Т. Ряпов е обезверен. "Хората са наплашени, едва оцеляват" – бе лайтмотив на оправданията му пред себе си. Новият шеф принудил инженер-технологът в преустройващия се уж за добро комбинат да напусне, чувам Тодор с равен тон да говори:

    – В момента работя на дребно, не това, което желая и мога. Работя кажи-речи с част от възможностите си.

    И как няма да съжалява, като там му беше кажи-речи целият живот: младостта, уважението на хората, удовлетворението от горенето в работата. Бъркат му в мозъка, както е лафът на жаргон от детските ни години, пристрастията, несъответни на новоизпечените господа демократи от Иван-Костовото СДС, но и друго ми рече:

    – Преценявам ги като човеци: и Младен Червеняков, и Александър Томов, и... – спомена още две имена на висши функционери в БСП. – Това не са личности, а хора на личната изгода. Как да ги приема за стойност!

    Разочарован е, накъсо казано. Затова му представих оптимистичната си теория за Българския народ: колкото по-зле сме, толкова по-бързо ще решим да излезем от батака, в който ни вкара именно вътрешнопартийният преврат на управленците от Татовата БКП, същите стари кримки, дето и днес дърпат лостовете на властта в България. В прегледен вид, като сентенция изречена, теорията ми гласи: Което съм изгубил, ме следва като верен пес; което съм придобил, престанал съм вече да го забелязвам след оттеклата еуфория от победата! И добавям, ухилен до уши към навъсения Ряпов: "А дали не разбираме, че сме живи, докато усещаме, че има какво да губим!"

    15.12.2004.

    Чуто от Радио "Свободна Европа". Из разговор на ерудирания лицемер Георги Коритаров със сръбския писател Горан Петрович (1961) и поетесата Малина Томова за романа на сърбина с милото заглавие Магазинчето "Сполука", намек за може би най-известното стихотворение на италианеца Джани Родари (1920-1980), почти връстник на баща ми Кирил (1922-1983). Всеки писател стои в някакъв контекст (влияния) от скъпи нему автори, кога отваряме дума за поетиката на негова творба.

    16.12.2004.

    В отговор на стихове от ученическа тетрадка до момичето, което ми я връчи:

    "Твоите несръчни стихове ми харесват по много специален начин. Радва ме, че откривам мислеща тръстика*, и като ти отговарям, мило момиче, тоя отговор е и до мене си, но причината си ти. Изненадва ме колко си уверена яростно да твърдиш едно и друго. Може би то е черта на неопитността, която се изкушава от удобството на крайните оценки. Симпатично ми е да виждам човек, обзет от толкова страст, когато разсъждава за важни неща. Може и да си права, но може, и по-вероятно! – да грешиш, оставям сама да прецениш. Защото всичко около нас непрестанно се мени; променяме се и ние, макар в къс отрязък от време да изглеждаме едни и същи.

    Мерките ни за тоя динамичен свят наоколо и у нас се влияят от такива неособено ясни подробности, като настроение, чувства, разочарования, мечти, амбиция, погнуса, възхищение, възраст, болести, здраве, жажда, сексуален недоимък, вътрешен уют или дискомфорт. Великите умове на човечеството са слънчеви скептици. Тъй, предполагам, съхраняват вътрешното си равновесие, което в миг на преценки е наложително. Везната, която отмерва вярно, не бие ни в крайно ляво, ни в крайно дясно! Между булчински бялото и гробищно черното са много цветове, а и между оттенъците на един и същи цвят набитото око различава стотици нюанси.

    Защо разсъждаваш с думи? Поетът размишлява в образи. Купища предмети, растения, животни, птици, природни явления си висят в пространството ей така, разхвърляни сякаш в безпорядък, че не е трудно за истинския поет да сътвори от тях говорещи важни послания картини.

    Друг не по-малко болезнен въпрос. Една от маниите на част от пишещите е да се изживяват като обречени, оковани от хорската злост болнави млади нещастници, отритнати от Съдбата и Нейно Величество Любовта. Не трепери от възмущение, моля! Твоята любов си зависи най-много от теб. Щом не те е споходила или била у теб за известен период, но сетне отлитнала в гори тилилейски, изоставила те да хлипаш и размазваш сълзички, значи, пак ти предстои... и то никак, ама никак не е зле в твоя хаос от вълнения за бъдещето.

    Мисля, че ти предстои дълъг път през живота. А сега си просто леко навъсено утро: мъгливо, с подсмърчащо носле, озадачено, пообъркано от галопиращите насреща му табуни от копнежи и разочарования. Между нас казано, удобно и доста приятно е да си разочарован: хем другите ти виновни, хем нежна печал като пухено одеялце ти топли душицата.

    Втора детска болест у поетите в бебешки пеленки е да делят човечеството на ний, онеправданите и вий там глупаци, които не умеете да страдате, както чета в стиховете ти: "никой не вижда, че те са без душа", или "добрите са прокълнати да страдат и да се срамуват"**

    Ако си ме разбрала, животът е разкошен именно понеже никога не можеш да си сигурен какво ще последва, как по-нататък ще се случи, пък най-важното според мен е да останеш вярна не на любимия, а на себе си, каквото и да ти се случва.

    С една дума, пиши!"

    Тия дни – на връх Никулден, 6 декември, си отиде съседка, с която често си бъбрехме. Тя не пишеше стихове, не ми е пошепвала някога, в младостта си, дали е посягала към римувана и ритмувана словесност. Да, като че не бе запозната в детайли с хитринките, с уловките на художественото слово да омайва, да докарва мислещия и цялото това наше нехайно човечество до сърцебиене, задъхвания, висок адреналин – до възторжени сълзи да докарва тоя капризен и непостоянен читател, но макар тялото й да бе 73-годишно, душата й бе съхранила нежността и чара на 16-годишното моме, което някога била във физическия си образ.

    И в сюблимния миг, докато нижа тия редовце, си я представям, значи, как помахва към всички нас, тук долу на Земята, с ръчица откъм изцъкленото декемврийско небе, даже лично на мен ми се усмихва свенливо. Да се свети, докато съм жив, името ти, Стела – Стела, което значи звезда! Защо "докато съм жив" ли? Ами понеже съм егоист, най-глупавият, най-щур, най-крупен егоист на тоя свят.

    И вече към себе си: Тъй де, що и ний в нещо да не сме най-голям!

Plovdiv, dec. 2004 – edited 11 maj 2016

_____
* Човекът е мислеща тръстика – сентенция на Рене Декарт (1596-1650). Идеята: човекът е уязвим, огъва се при буря, но оцелява с ум.
** Двата израза в кавички са от стихотворения на въпросната млада дама.