Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 29 април 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (127.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (127.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  03.07.1998. ДЪРВЕНИЯТ ИВАН

  Таня – сестричката на колегата ми по български в училище Невена Ичевска, дала на Иван Сарандев* сборника ми "Кардиф" и господинът сухо отговорил: благодаря. Не може тъй да се поднася мижавата стихосбирчица на някой си неизвестен автор пред пиедестала на Негово Високопреосвещенство проф., член кор. на БАН, д-р на науките и прочие. Може би трябваше да привържа книжката с розова панделка. Ако не беше Михаил Берберов, нямаше и да подозирам, че съществува дървеният Иван. Кой го знае на Иван какво му се случило, та реагирал така строго, толкова дървено! Каквото и да прави обаче, станало е невъзвратимото – в моите си лични представи този присадил се в София ямболия е положителен герой. Съжалявам, че някъде в безпорядъчните преображения по Българско съм се разминал с човека, който най-добре, най-отблизо познава Михаил Берберов. Вечно припреният на вид, ала иначе вътрешно строго подреден, самовзискателен и етичен Иван, запотен или пристигащ отнякъде и заминаващ нанякъде с неизменното си черно дипломатическо куфарче, натъпкано с лекции за пред студентите-филолози, ми е светъл показателен образ на университетски преподавател, край когото истинският живот вакханално се точи и преминава с панаирджийските си суети, шарении, несрети и възторжени крясъци.

  06.07.1998.

  "Просто, ясно и силно творчество" наричат през 1861 г. българските ни народни песни братята Миладинови. Да пишеш просто, ясно и силно, го разбирам като да се откажеш от високопарните гневни словоизлияния, назидателност и от дантелените кухи фрази. Опитах да си съставя Български показалец на личности, които ценя.

  Паисий Хилендарски (1722-1773) от Самоковския край. На двайсет и три, вече бил калугер в Света гора; на четирийсет, приключва своя "История славеноболгарская о народе, о цареи и о святих болгарских и о въсех деяния и бития болгарская". От "Предословие к хотещим читати и послушати в историцу сию" е онова чудно, мило и простичко в скромността "Читаите и знаите да не бивате от други родове и язици подметаеми и укораеми". Но защо му било назидателното гръмовно "О неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин". Звучи ми като гласа на библейския Мойсей. Каквото и щат да разправят университетските телци, Паисий е старозаветна фигура в националната ни духовност: и драматичен, и тъй настойчив, монолитен в националния пантеон на самочувствието ни.


  Софроний Врачански (1739-1813) от Котел. По коледните и новогодишните наши християнски празници през далечната 1765 г. 26-годишният Стойко Владиславов – бъдещият Софроний, среща 43-годишния Паисий, който донася в Котел "История славянобългарска"; и като краснописец, Стойко й прави препис. След трийсетина години, от 1794 до 1803 г., вече е Врачански епископ (висша свещеническа степен). От 1806 до 1812 г. го виждам съавтор на милозливи послания до Руските имперски канцеларии. Когато в 1809 г. Руската армия нахлула отсам Дунава в пределите на Османската империя, уж в помощ на въстаналите сърби и българите от Видинско и Врачанско, каква ли радост ще да е била? Горките нашенци! Една империя воюва с друга империя само за да присъедини повече народ към своите милиони крепостни селяни. Но същата 1812 г. начеват Наполеоновите военни походи в Русия, та затова и руските пехотинци се изтеглят от Северна България. Отстъпвайки наедно с тях, в несретата си поемат десетки хиляди нашенци с кокошките, покъщнината и челядта към непознатите земи. Този Стойко-Софроний – първият модерен автор в нашата Най-нова История, с кротката си самоирония, с хленча, надеждите, притесненията си ми е толкова по човешки близък! Животът му за мен е фрагмент от Новия завет, където не Бог, а грешният наивен човек става обект за съчувствие и възхищение.

  Стефан Богориди (1780-1859) от Котел. Княз! Внук на Софроний; същинското му име е Стойко Цонков Стойков. Починал от камък в бъбреците на 1 август в Цариград. Дарил имот покрай Босфора за желязната черква "Свети Стефан", светиня на българщината. Издигнал се в живота си до "имперски съветник на султан Абдул Меджид".

  Александър Екзарх (1808-1891) от Стара Загора. Учи медицина и математика, поживял в Букурещ, в Будапеща и Мюнхен. От 1836 г. насетне пише послания, той пък – към разните му там френски политически персони; тревожил ги за участта на българите, обърнати в най-долна рая на Османския султан. Приел го на аудиенция лично френският първи министър. Голям праз! – помислих си, какво ли ги било дерт френските политици, ама нейсе! Та към кого ли друг в онази Европа да се обърне? Този Александър Стоилов Боев (светското му име) се явява първи нашенец, прогласил пред Европа Българската ни кауза. В 1866 г. го виждам честит съветник в Парижкия отдел на... Турското външно министерство. Чудна съдба! Още по-показателно е, че подир войната от 1877-1878 г. генерал-губернаторът на автономна Източна Румелия Алеко Богориди го прави префект на Пловдив. Само четири месеца кметувал, па се споминал заралията Александър.

  Неофит Бозвели (1784-1848) – как па до днес нищичко не знам за него!


  Васил Априлов (1789-1847).

  Иларион Макариополски (1812-1875) от Елена – селище на консервативни "тежки" чорбаджии, които придирчиво, под око се отнасяли към всяко чуждо на местния ред тяло. "Гледай бе! Гледай бе! – възкликнал при минаването си през този градец Мидхат паша (1822-1884) – османлия до мозъка на костите. – В едно нищо и никакво таквоз ми ти място да се роди едно момче, да порасне, да се покалугери, да стане владика и тъй да разбърка света!" Какъв ли знак ще да е тази лакърдия от неговата висока позиция в империята – похвала или яд?

  Гавраил Кръстевич (1813-1910).

  Д-р Стоян Чомаков (1819-1893) от Филибе, от моя Пловдив. В тъмните ислямски времена – българин доктор, страхотно!

  Георги Раковски (1821-1867) от Котел.

  Петко Славейков (1827-1895) от бастисаното след предателство Велико Търново.

  Драган Цанков (1828-1911), роден в крайдунавския Свищов. Учил в Елена, Одеса, Киев, учителствал в Галац, във Виена издал на немски от какъв ли зор, Българска граматика; от 1853 г. – собственик на печатница в Цариград; през 1879 г. губернатор на Варна. И като връх на този турлю-гювеч, оказва се, че е католик-униатец.
 
  Тодор Бурмов (1834-1906).

  И взех, че се спрях дотук. Ясно ми е вече какво да питам, а то е: А бе, какво учат днешните наши любознателни азбукарчета в часа по Роден език и Родна история? Защо за тези и стотиците още подобни великолепни представители на българското национално съзнание и духовност днешните ние така оскъдно, така едностранчиво знаем? Родната история според версията, която бурно се преподава в днешното ни училище, гъмжи от храбри хъшове, хайдути, вакли войводи и четници, бунтовници и революционери, професионални или случайни конспиратори. И за да влезе една личност в обгорените от възпламенен барут и подгизнали от кръв нейни страници, въпросната личност сякаш задължително май трябва да е била стреляна, кълцана, клана, бесена, пърлена, драна на ченгел, жива заравяна в гроба. Къде са великите стопани, уседналите в традиционния ни бит и манталитет, ориентираните към по-бавната, обаче по-сигурната перспектива? Забутани в по-прашасалите кътове на Миналото, тях ги обсъждат единствено строго профилирани възхитителни родни историографи и персони с титла професор, член-кор. на БАН, д-р на еди какви си науки, академик.

  Когато сравнявам моя си род с образи от могъщата чужда историография, па и с днешните мои съвременници от т.нар. цивилизован свят, самочувствието, че съм издънка от непрекъснато бастисван корен, колкото и героично да ме подканва да изглеждам в моите си очи на проклет българин, не ми помага особено, хич даже! И тук вече иде ред за малко по-важното питане – Това очевидно пренебрежение към този терк неслучайни българи в нашите читанки по история случайно ли е, или си избиваме комплекса за малодушие, като хора, недостойни за коравите си предци?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа


Plovdiv, edited by 29 apr. 2020


Илюстрации:
- Пътникът, платно на Марк Шагал (1887-1995).
- Моята правнучка Виктория с чепатия си нрав.
–––
* Иван Сарандев (1934-2020) за мен е личност с висок статус сред на учените, занимаващи се с върхови творби на Българската модерна литературна класика, съжалявам за кончината на този съвестен, макар и дървен характер, но беше сред онези малцина от периода на моето студентство и десетина години след това, с които съм си сверявал мерките и теглилките. За него Мишо (Михаил Берберов) ми бе споменал: "Щом Иван те прие, аз съм спокоен" – каза го през 1969 г., след като активно вече пописвах на хонорар за вестник "Народна култура", където двамата бяха редактори. 
  Иван настояваше да не отивам учител в Добруджа, ами да остана поне за шест месеца в София, докато се отвори място в щата на "Народна култура", а година по-късно беше ходатайствал пред приятеля си гл. редактор да ме назначат на работа като журналист във вестник "Народна младеж". Ходихме двамата да видя квартирата му в жк Дървеница, която бе решил да ми предостави (приключил тъкмо бе строежът на жилището за него и жена му), само за да бъде изпълнено едно от условията, за да ме вземат на работа в младежкия столичен вестник. Жена ми, с която по онова време деляхме стая с шестмесечното ни бебче, доста време ми триеше сол на главата защо не съм послушал Иван да отида за известно време самичък в столицата, докато там си стъпя на краката, а после двете с бебето да дойдат при мен. Отказах на Иван Сарандев да ходя в София, която ми беше достатъчно опротивяла от четирите години следване в СУ-то, с лафа, че камъкът си тежи на мястото, а моето място е в Пловдив и никъде другаде. Ще те споменавам с добро, Иване! Имам и други готини спомени за теб. Вж. https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Pochina-prof-Ivan-Sarandev-942618  Бел.м., tisss.