ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (382.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (382.)  

 "Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)

   01.07.2004. ДРАГО МИ Е – ОВЧАРЧЕТО КАЛИТКО!

  Печатарят-поет-кмет-общественик и пр. Чонов от село Рогош ми разправи случай с негов познат бизнесмен, собственик на бензиностанция. Пуснал за продан бензина на доста занижена цена, като разчитал да му нарасне клиентелата. Получил се обратният ефект – хората престанали да зареждат от бензиностанцията му, понеже решили: щом е по-евтино, менте ще е, шашма някаква, нещо нередно в дизела или бензина. По тази логика, която и съседът Митко Йовчев, и колеги учители ми внушаваха, па и с Тодор-Чоновото настояване, че реално цената за вложения труд и материали от моя страна е към 25 (двайсет и пет) лв. за бройка пред фиксираната в редакторското каре цифра 9,90 лв. добавих единица и стана престижната цена 19,90 лв. за екземпляр от книгата. 

  "Не всеки да може да си я купи!" – акъл ми дава Чонов. – Щом книгата ти е добра, и цената трябва да й съответства; така ще събуди интерес у клиента". Припомних си за картина, за която пловдивският живописец Пламен Желязков (1947), авер от детските ми години, определил цена 270 щатски долара и, въпреки че галеристката му горещо го увещавала, не смъкнал нито цент. Младо семейство платило за картината му след два месеца опити авторът да смъкне цената. Настоявали да се видят с художника; и при срещата дамата рекла: "Ограничихме си битовите разходи, само да си позволим да купим тази творба, сега сме убедени, че щом не бяхте склонен да намалите цената й, значи заслужава вложените пари. Благодарим за щастието да имаме тази картина!"

  02.07.2004.

  Приключихме работата по книжното тяло. Огледалните отпечатъци за отливките са готови, отпечатани на моя принтер, а паусите от тях са у Тодор Чонов. Предстои да се правят плаки от паусите, а то, според него, щяло да стане в Пазарджик, където имало устройство за автоматично сканиране. "Ще гледам до 20 юли книгата ти да е готова". Надвечер се отбихме у Емил* и побъбрихме в Емиловата светая светих, в мазенцето, където си е устроил Кът за писане, от пода до възниския таван замлян с книги. Емил спомена, че се навива и той на свои разноски да поръча при Чонов сборник с разкази. Според печатаря-поет и екс-кмет на Стария Пловдив, уважаван общественик в родния ми град, за 150 екземпляра 45-грамовата вестникарска хартия ще струва "към двеста лева"; ако била финландска офсетова хартия от 60 г/ кв.м, за която настоявах, цената при същия брой листове щяла да е 500 лв. "Моят кяр – въси се – е 260 лева от книгата ти. Никакъв кяр не е това, ако искаш да знаеш! В интернет има таблици за цената на работата, която ти върша; направи справка да се убедиш каква отстъпка ти правя."

  Само за изваждане на плаките в Пазарджик били нужни около 100 лева, които той в момента ги нямал. Дебелината при гръбчето на корицата бях се уговорил да е 25 mm; снощи, докато бяхме в мазето на Емил, печатарят рече: "А бе, 20-23 mm ще е", което – разбирам, идва от разликата в грамажа и обема на хартията. По-тънки са листовете от това, което уговаряхме с него.** Работата излезе афиф, книгата ми ще сивее, съвсем няма да е с онзи празничен вид, както въодушевен бях мечтал. Тук такъв е животът!

  Оставих журналистическата си карта за СБЖ*** при Георги Найденов, плюс 12 лв. за членски внос. Тези дни Денчо Владимиров някой си, като ходил при управата на СБЖ в София, щял да уреди възстановяването на членството ми там. И това беше възелче за развързване преди появата на книгата ми за продан. Като ме тупа ухилен по гърба, Найденов пред въпросния Денчо ей тъй се изрази: "Ще гарантирам за Жоро, че е бил инкриминиран от онази власт, така че няма проблем да му обновят картата в СБЖ".

  Седемдесет лева са ми дълговете за месеца: 10 лв. от съседа Митко Йовчев, 20 – от училищната касиерка изкрънкани, и 40 – от съседката: 73-годишната Стела Данева. Не съм си платил обаче за тока, водата и домашния телефон от миналия месец.

  Бях у Чонови в Рогош, когато Вера – по-голямата от двете ми дъщери, ми звънна по джиесемчето: "Тате, обаждам се да ти се похваля... Взех си държавния изпит с Много добър, но ме е яд, защото според мен заслужавах Шестица". Рекох й: Браво, тати! Ей тъй делово си общуваме с щерките само при изключителен повод за радост; инак, за болести или тревоги си мълчим. Голям ден ми е днес. Приключих работа по текста на книгата; оттук-насетне всичко по отпечатването и свезката зависи от добрия печатар.

  04.07.2004. 

  За цената на "Ламски". И досега не съм убеден двайсет лева не е ли отстъпление от идеята, че това е книга за обеднелия българин. Че кой ли ще я купи при тази цена! Сто и петдесет екземпляра мижав тираж може да означава само две неща: 1) или авторът-издател финансово не може да си позволи повече (каквато е истината); 2) или книгата е предназначена за ценители-библиофили, само да можех да си позволя този каприз: луксозно цветно издание с гланцирани твърди корици. Боже мой, кои ли пък ще да са в опоскана България библиофилите с пари? Ето кои!

  1. Продажните лицемерни депутати в Народното събрание на Република България.
  2. Банкери, заможни бизнесмени, политици, реститути, адвокати – тарикати от сой.
  3. Интелектуалци, които биха се изкушили да прежалят някоя пара в повече за книга на неизвестен, изпълзял из Дълбини на посредствеността провинциален натрапник.
  4. Юпита, млади нахъсани проспериращи българи, като трийсетинагодишния Ангел, Митко-Йовчевият син, чиято месечна заплатка в западна фирма е от 3 500 лв. нагоре.

  Захванах да обмислям Рекламна стратегия. Да речем, страница на Ламски в Internet; достъп до парламентаристите, чрез депутат от партия "Новото време" или НДСВ; да сключа договор да ползвам част от билбордове на Кривицки за реклама по големите пловдивски булеварди, входа и изхода от града; ежегодният Панаир на книгата; афиш с образа на 11-годишния Ламски и предизвикателен надпис на английски с иронично внушение за разхвалваните по света изсмукани из пръстите чудеса на Хари Потър, по които луднаха и знатни колеги, с текст: "I like Lamsky!", демек, "Вие с Хари Потър, ама аз си падам по Ламски!" Иде ми на ум как всеки от 150-те екземпляра на книгата може да носи уникална сигнатура и знак, успея ли да си осъществя бляна за библиофилско издание с над стоте смешни графики от книгата. Помечтах и за други нещица, като да речем, превод на руски, немски, френски, испански, китайски и енглиш ланглиш. 

  А може би онзи, който стои отстрани и ме наблюдава, е най-навътре в нещата?!

  Реших, че редно е да си изясня: при евентуално допечатване, като осигуря хартия и мастила, колко ще ми струва при допълнителен тираж 150 един екземпляр от книгата. Вълнуваше ме немаловажният въпрос: кои биха могли да са коментатори на книгата.

  05.07.2004.  

  Видях се с колегата Ангел Грънчаров (1959), пихме по бира в кръчмето "Синия кос" покрай разбития път за Ягодово и го питах как мога да си отворя страница в Internet, възможно ли е изобщо, какви пари ще ми струва и на кого още ще ми се наложи нещо да плащам. Носех в джоба три листа формат А-4 с отпечатъци, макулатура, извадена на печатарската машина в село Рогош от книгата, а Ангел пожела да му дам записа на дискетата с рисунките за корицата и за текста, които бях приготвил на CorelDRAW 12 с рекламна цел. Всяка седмица, на два или три дни рекламна илюстрация в Internet би могла да се обновява и така да привлича постоянен интерес с откъс от общо 120-те весели епизода на книгата. Мина ми през ум да предложа на бедстващи даскали да ми продават книгата срещу 25 процента комисионна – по пет лева за пласиран екземпляр от книгата да прибират за себе си, както процедират търговските фирми за козметика. И така ще избягна неудобството да вървя тъп като селски глашатай сам пред себе си и книга, която е може би най-готина част от последните петдесет години в живота ми.

  И куп още смахнати идеи ми се въртяха в ума. Случвало се е да скачам посреднощ и да си записвам поредната щура идея как книгата ми да стигне до моя читател. Тези идеи набъбнаха до трийсет и три на брой, когато изведнъж осъзнах, че една успешно реализирана на пазара при Търговците в Храма книга може да те изстреля като автор или бизнесмен висо-око в самия Космос, но и в състояние е, и то твърде вероятно за нашите условия в България, да те загроби, да те превърне в беден, мизерен, хленчещ за амбулантен нещастник, събирач на хартия от контейнерите за боклук. Чух вече за няколко подобни случаи, един от които с пловдивския разказвач Янко Стефов (1941), заложил апартамента си срещу заем, за да си издаде книгата, а после търсил кому да продаде евтинджос жилището си в пловдивския жк Тракия, докато не са го изритали чрез съдия-изпълнител в полза на банката-кредитор оттам барабар с г-жа Стефова.

  Някога – като нахакани бойки филибелийски хлапаци имахме такъв лаф за будала, абсолютен ахмак, наивник и отявлен балък: "Драго ми е, аз съм овчарчето Калитко!"

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 12 dec. 2020

___
* Емил Калъчев (1932-2013).
** Седмица по-късно, на 9 юли 2004 г., от Милчо Стайков – служител във фирмата "Полиграфснаб" АД, ще науча, че хартията е на много по-ниска цена от онази, която ми каза печатарят.
*** От 1978 г. членувам в Съюза на българските журналисти, Георги Найденов държи връзка с управата на СБЖ в София. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (381.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (381.)  

   Спомни си, Барбара, от сутринта валеше/ през този ден над Брест, и ти в дъжда вървеше/ наквасена, танцуваща,/ усмихната, ликуваща... – Жак Превер (1900-1977)

   22.11.2007. 

ЛЮБОВ ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНА*

Вали над Брест, и тази нощ вали,
аз никога не съм бил точно в Брест,

и ти във Брест не си била, нали –

защо за Брест говорим точно днес!

Там минал сам, дъждовен Жак Превер,

било военно време, съсипни,

блестели покривите в мрака чер

и двама се целували – сами.

По фронтовете, в шепа свили фас,

войниците бленували за дни,

такива мирни дни, като при нас,

когато с теб си бъбрим, Ирини.

Не знам над София дали вали,

ала порой над Пловдив се изля,

липата под балкона ми шуми

и ми отцежда капчици лила.

Лилав се ширнал моят хоризонт,

сред облаци провира се Луна

и аз като войник на онзи фронт

от фаса си подръпвам светлина.

Ти в рокля алена изгря за миг

под струите на есенния дъжд,

тъй крехка, че Гранитният войник

на хълма поклони се като мъж

пред твоята осанка на жена,

забързана, наквасена, щастлива,

и аз усетих в себе си вина,

че тази нощ при някой друг отиваш.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 dec. 2020

–––

* Жак Превер, поетът на Франция, нехаен към литературната критика, обичан от обикновените хора по пазарищата, любител на котките и кафенетата. Текстът е писан под влияние на неговото стихотворение "Барбара". Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (380.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (380.)  

   "Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)

   29.06.2004. ОКОЛО МЕН Е ПЪЛНО С ДОБРИ  ХОРА

  По съвет на Емил* цената промених на 9,90 за екземпляр от книгата (7 лв.+ 20% ДДС = 9,80~9,90 лв.). С Т. Чонов пак не се видяхме, въпреки че пак обеща да се обади след 17 часа. Около шест надвечер небето над Пловдив изведнъж притъмня, изви се лятна буря с проливен дъжд. По телефона най-после чувам от Рогош печатаря-поет и бивш ИД** кмет на Стария град чрез членството му по линия на Радикал-демократическата партия на г-жа Елка Константинова (Девиз на партията: "Малко сме, ама стойностни!") и пак чувам откъм родното му село Рогош, че утре, човекът като дойде в Пловдив, ще продължим у дома на компютъра работата върху книгата. Разтакаването ме тревожи: дали е случайно? Може и да разбира от предпечатна подготовка, но е неорганизиран, не става за делови отношения, когато срокове се спазват и всичко е работен ритъм. Няма аз да го променя, я!

  30.06.2004.

  Сред т.нар. малки началници над главата ни има такива, дето нежно издевателстват над учителите. Седи такава една общинска служителка, работи си нещо на пишещата машинка, гледам я половин час как трудолюбиво боцка с показалци по клавиатурата, сякаш чисти ориз, и... разбирам, видът й говори: "Паднахте ли ми, сега ще ви накарам да висите, понеже нещо все пак зависите от мен". Този фасон не е от днес: госпожата, доста симпатична иначе на вид, вече няколко пъти навиква учителите, озовали се по работа в канцеларията й. По този повод рекох, обърнат към дузина колеги на опашка пред бюрцето й, че госпожата от инспектората просто е невъзпитана. И тя ме чула, та като опрях и аз да ми обработи документа и да отброи мижава сума пари, свойски ми рече: "Ако искаш да знаеш, ти си невъзпитаният". Е, ми добре! Рапорт даден – рапорт приет. Излязох си с едно "Всичко добро", без думица да отвръщам на знойната дама.

  Около мен е пълно с добри хора. Преглъщаме обидите. Нас нежно или по-грубичко ни унижават, ние се свеним да речем на грандомана, че е отвратително да се отнася пренебрежително към нас. И не казвам, че симпатичната кипра или поетът от Рогош са лоши хора, а казвам, че замълчаване не помага да разберем две неща: първо – че договорите се сключват не заради документа, колкото като израз на съгласие между две страни; и второ – че уважението не се дава даром, изисква съответно уважение и от човека отсреща. Пилеем енергия заради неразбирателства! Всъщност, болно ми е за двамата споменати. Не ми пука за парите, които бих загубил в тези два случая, но то е единствената ми нормално човеколюбива възможност тези двама да отърва от собствената им слабост; а дали ще променят нещо у себе си, вече не зависи от мен. Следващата ми реакция е да махна с ръка и да престана с тях да се занимавам. 

  "Свят широк; же-е-ени много, майка една!" – на ум ми е лаф, с който баба ми Динка, майка на петима сина, сред които последен е баща ми, докарваше пазарджиклийката от серт корен и заможни два рода устните си да хапе от бяс, и когато баба Динка най-после си тръгнеше от нас за към нейното Харманли, цяла седмица после проклетата ми майчица фучеше по баща ми. Ще ида на друга чиновническа икона свещи да паля, но в пловдивския Регионален инспекторат по образование повече няма да стъпя.

  По повод опуса "Интерпретативен алгоритъм на лирическия текст" от колегата ми, даскал по литература Георги Башиянов. Защо имам усещането, че ми е предоставил неизбистрени свои схващания в насипно състояние? Точно математическата строга подреденост на текста, който тържествено ми връчи да чета, ми говори за избиване на комплекс – авторът си няма какво свое да каже на света, та се налага увъртяно, с наукообразно слово и математически формули да обяснява с изобилие от чуждици, които дори като термини в какъвто и да е текст, ме настройва скептично за идеята на автора. Претенциозност в наукообразно написан текст е нещо, както да кажем онази фразичка: "Ние, интелектуалците!" или за Коно Крилатия, който от ранната новела на младия Иван Вазов изрича за другия глупак – за Варлаам Копринарката: "Много чело, много знай!"*** Вместо да каканиже как се разкодирал смисълът на лириката, да каже как го постига с една творба! Вземи удобен за тълкуване автор, Димчо Дебелянов, да речем, и покажи как тълкуваш по своя си метод; остави ме сам да се убедя струва ли твоята теория.

  Общо взето, впечатлението ми от усилията на Георги Башиянов е: умна схема да се умъртви живецът в лириката. Впрочем, има ли изобщо правила да се каже как и какво едно стихотворение ти говори! Структурализмът на Юлия Кръстева (1941) или мерене на глаголната температура в текста при Мирослав Янакиев (1923-1998), някогашен мой преподавател по старобългарски в Софийския университет, дали са защитима кауза?Николай Хайтов (1919-2002) не случайно се гневи на нещастния М. Янакиев – големият автор твърди, че явно безпомощното понякога се прикрива с пищна терминологична драперия, словесни финтифлюшки, ефирни наукообразни хърбалички. Любопитно се получава, когато някой, дето не може да върши една работа, се заема да учи другите как да я вършат. Такава безобидна и симпатична наглост като инфлуенца е завладяла т.нар. академични кръгове в сферата на литературна критика и историография. Те все подреждат, класифицират, систематизират, а всъщност извършват дисекция на труп: умъртвяват жизнени артистични послания, превратно тълкуват автори и сюжети.

  Интересува ме живият отклик. Моят мил простосмъртен съсед – майстор точилар в пловдивската кожухарската фирма "Лутър" Митко Йовчев изрече само едно: "Мамка му!" – докато чете глава от ръкописа "Ламски", и това за мен бе най-хубавата критика и отзив за текст, който някога съм чувал. Доколкото разбирам, Башиянов е почитател на корифеи в снобеещите общества, дето се хранят с литературни упражнения около стойностни автори у нас и по света. Корифей там е, например, Светлозар Игов (1945), когото литературни кръгове съзерцават с възпалени от ентусиазъм късогледи очи. В по-предишен период на литературната си кариера Игов създал добри текстове, после рутината и самолюбието започнали да работят срещу таланта му. Като изгубят онова вдъхновено любуване над живота, свойствено на таланта въобще, този род корифеи организират школи за обучение как се твори изкуство, па и как се тълкува изкуството.

  Чета документалната книга "Незабравимото" на Анна Ларина (1914-1996), съпруга на известен болшевишки висш функционер от епохата на Ленин и Сталин, биографична проза за обкръжението на Йосиф В. Сталин; стигам до откритие лично за себе си – че издевателствата на военния комунизъм в СССР, в по-бледа версия през първите пет-десет години след Втората световна война у нас, се коренят в ниското интелектуално ниво изобщо на някогашното общество, и по-специално – у лицата, заемащи ключови позиции в Съветска Русия. Погром над благородната руска интелигенция и вилнееща посредственост, овладяла лостовете за управление по всички етажи на властта. Тъй че Сталин е алегория на азиатското пренебрежение към човешката личност у огромна прослойка парвенюта, изплували от низините на Руското крепостничество, и ренегати сред потомците на руското дворянство, какъвто е и Владимир Илич Ленин.

  Нацията, като общество на народа, носи вина за онова, което после й се стоварва от небесата. Алековият Бай Ганьо е събирателен образ на невежествената паплач, която през всякакви исторически периоди, и особено – във време на катаклизми, се скупчва, боричкайки се, около и във властта. Най-тежкият от Седемте смъртни гряха, според Библията – възгордяването, е утробата, която ражда нещастия. Фанатиците-холерици правят революциите по света; тях първи победилата революция ги изяжда, за да дойдат на тяхно място лицемерите – консуматори на блага, които властта носи.

  Иисус е типичният интелигент, осъзнал своята мисия сред множествата унижени и оскърбени. Без страховития Бог-отец, Иисус просто би бил една романтична илюзия. Така вплетени в генетична зависимост, Добро и Зло движат световните ни дела. През период от време нациите излъчват някой Сатана, за да изстрадат после раждането на неговия Син-месия, като възкресяване на човеколюбието.

  Оказва се, че Злото е първоосновата в човешката ни природа. Човекът е вълк сред вълци в неандерталския етап. Натрупването на култура всъщност е преформирането на човека-вълк в човек с присъщите за човеколюбието състрадание, любопитство и уважение към личността и с правото й на личен избор как да се осъществи в живота. Комунизмът е идеология на доверчивото невежество, че някога изобщо е възможно да се въведе идеален ред и хармония между хората. Западните общества с всичките си кусури досега поне не робуват на такава една предизвикателно разкрасена утопия. Животът е по-фантастичен и многообразен от всякакви теории. Виждам Карл Маркс – бакалин, отворил мазен бакалски тефтер, да твори основната теория, донесла злини на ХХ век: болшевизъм, фашизъм, нацизъм, комунизъм. А откъм Близкия Изток, вече в зората на ХХІ век, му отгласят ислямски фундаменталисти... Западът е най-малкото не до такава степен обладан от ненавист към човека, а дали и това не е една илюзия!

  Около Сталин се прескачат като хищници отрепки, лицемерна паплач; всеки от тези "интелигенти" би могъл да се изроди в Големия злодей, в Антихриста на двайсетото столетие, според християнското летоброене.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 dec. 2020

Илюстрацията горе:

- Палмира – перлата на древния Близък Изток.****

___
* Емил Калъчев.
** Изпълняващ длъжността.
*** Епизодични герои от "Чичовци", може би най-добрата новела на Иван Вазов (1850-1921).
**** Гръцкото му име Palmyra е превод от арамейското Tadmor, което означава палма. Древният град е наричан и "невестата на пустинята". Възниква през Второто хилядолетие пр.н.е. През I-III век е главен център на керванната търговия и занаяти. Разрушаван е от римляните през 273 г. В миналото е важен пункт на керванния път, пресичащ Сирийската пустиня. На 21 март 2015 г. Ислямска държава превзема Палмира и унищожава голям брой паметници на културата на античния свят с общочовешка културно-историческа стойност. Бел.м., tisss.