tisss: 05/20/22

петък, 20 май 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (984.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (984.)

Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... – Шекспир (1564-1616)

20 uni 1998

ПАЛЯЧОВЦИТЕ И СМЪРТТА

Появих се като Халеевата комета пред притеснената и крехка фигурка на В. със скръстените под стола напукани боси пети, появих се с Re., хубава като кралица от вълшебна приказка. Тщеславен и самовлюбен, подарих на самоуверената някога, а днес отчаяна, до шия в делнични мизерии В., книжката с някакви стихове като знак от надоблачния свят. Е, и?! Трябваше да минат десетина дни, за да проумея гузен с кристална яснота колко гадно, колко жестоко съм постъпил с нея. В. ми говореше за помията и лайната, които я заливат, а аз й написах посвещение: да приемем живота като разкошен дар. Ай, че плондер! Наоколо бъка от подобни самовлюбени клоуни.

Колегата по физкултура Радев (1958), който един понеделник стъпил върху крака на моя осмокласник Цанко Ечев, за да не побегне, и го блъскал с юмрук по главата затова че няма спортен екип, а не пожелал да си свали якето за часа по физкултура, че му било студено и зъзнел. Това става в понеделник. Два дена по-късно – в сряда, Цанко скочи от двайсететажния жилищен блок на улица Преспа № 4 срещу двора на училището, крещейки от възторг: "Чакайте ме, идвам! Колко хубаво е да се лети-и!" Чува го жена от шестия етаж, тъкмо простирала прането, когато щастливият Цанко прелетял край балкончето й. Приземил се на стъпалата си след над 50-метровия си полет, тъй че бедрените му кости влезли в корема. Двайсет етажа са не по-малко от петдесет метра височина. Следователят, който се качил на покрива, беше озадачен: "Предполагах, че някой го е бутнал отгоре, но по следите от маратонките му върху калта на покрива ясно личеше как със засилка се е хвърлил". Мина време от онзи ден, 5 декември 1996 г. В четвъртък освен стотина ученици и неколцина близки на Цанко бяхме само двамата от стотината учители – аз и математичката Валя Русева. Една от колежките – Диана Петкова, която следователят извикал да идентифицира трупа на Цанко, месеци подир това си имала проблеми със съня; тя да не дойде на погребението – разбирам я, но по каква причина останалите ни колеги ги нямаше в дъждовния сив четвъртък пред прясното гробче край шосето за Рогош? Излишен, неудобен въпрос.

Колегата Димитър Радев. Нареждам го пред себе си до крехкия зъзнещ Цанко два дена преди смъртта, изоставен от баща си, подиграван от ехидничещи тарикати: "Не можеш да скочиш от покрива! Шубе те е. Само се фукаш". Казал бил преди това Цанко как силно му се иска да лети като лястовичка. До това дрогирано полудете изправям самоуверения, бетониран в доброто си самочувствие, печения Радев: "Не пуша, че е вредно за здравето!" – и какво се получава, ех, и какво се получава! Потърсих копие от посланието, което писах до Прокуратурата в Пловдив още същата седмица, а и до съответната служба в Пловдивската ни полиция. Посочих името и адреса на идиота, снабдявал не само 14-годишния Цанко с дрога, но и двайсетина деца още от другите класове, и не открих жалбата, която така и не дочака ответ. Открих текст, който съм писал по мелодия, композирана от учителя по китара Никола Бакърджиев, с дата 12 ноември 1992 г. Ето текста, писан по "Спасителят в ръжта" на Робърт Бърнс, баш по онова време, за съпровод на пиано и китара. Та част от отговора се съдържа в него.

Зная, животът лети – поляните спят и сънуват цветя;
зная, животът лети – реките текат и сънуват море.
Тичайте, деца, играйте в разлюляната цъфнала ръж;
мечтайте, деца, мечтайте, докато навън грее слънце.

Колко самота, страх и смут – зее пропаст в младата ръж;
зная, сега грее светлината, а в небето имаме майска дъга.
Но всичко има край, ще си отиде Май, а Пропастта е там.
Тичайте, деца! Скачайте, деца! Нали там накрая някой бди.

Зная, животът лети, а поляните спят и сънуват цветя;
зная, животът лети, а реките текат и сънуват море.
Тичайте, деца, играйте в разлюляната цъфнала ръж;
мечтайте, деца, мечтайте, докато денят е слънчев.

Цанко Ечев от моя VIII-в клас беше красиво и умно момче. Какъв ли българин би излязъл от него! Само някакви си два месеца ми беше ученик, често бягаше от час, че улицата беше повече от неговата изнемогваща с трите си деца майчица; а за баща си нямаше добро мнение. Дойде при мен в понеделник – два дена преди да се хвърли от покрива на двайсететажния жилищен блок срещу училището, и тихичко, да не го чуят останалите деца в класната стая, ми говори: "Господине! Искам да ви попитам едно нещо... А мога ли да отида при директора и да се оплача от учителя по физическо?" Убедих го да не ходи при директора. Нека изчакаме – рекох, – ако това се повтори, аз сам ще отида да поговоря с господин директора Иван Панайотов (1942-2003). Докато преписвам на пишещата машинка тези отколешни бележки – две и половина години по-късно, с колегата ми по физкултура Димитър Радев (1954) сме приятели – играем понякога табла, бъбрим за България, за нашумели книги. Оказа се, ами не бил лош човек... Спомням си и бившият директор какво рече по повод моето послание уж от името на сплотения училищен колектив: "Да подпиша ли?! Виж какво, драги, в тези истории с наркотиците играят огромни пари, стреля се, бе, човешкият живот нищо не значи!" И си обърна гърба. Не, не ми се ядоса, нито се разгневи на системата, само кротко, с тих, уморен глас каза точно тези думи, демек: хайде да не се занимаваме с глупости! Ти, ако щеш, ходи си троши главата, мен ме остави, мен ме е страх. И сега си мисля, че е бил прав. Боже мой, колко прав е бил директорът Панайотов!

Преди година и нещо някой си отгоре организира среща на учителите с младичък, бая приятен на вид капитан от полицията. Този изпълнен с оптимизъм дружелюбен накипрен със знаците на властта полицейски чиновник след пространно изложение за престъпността сред малолетните, което ни чете около час в училищната зала на четвъртия етаж, накрая патетично ни прикани взаимно да си помагаме: "Вратите ни винаги са отворени за вас, педагозите. Нека и ние, и вие си подадем ръце!" Ама, че работа! Веднага си представих как си подавам ръцете и този симпатяга ми закопчава белезници на китките, и пак не се стърпях, а го попитах: "А какво стана с жалбата от нашия педагогически колектив по повод смъртта на ученика Цанко Ечев?" Искрено учуден, униформеният идиот рече: "Тъй ли! Слушал съм за тоя случай. Ще проверя".

Вероятно проверява и до днес. "Уф, защо развали мухабета! – сръга ме яко с лакът в ребрата колегата по биология Джени Дженев (1943). – хубаво си разтягахме локуми за престъпността, и ти какво...? Само развали сладкия мухабет!"

Одеве по сръбски сателитен канал военен кореспондент – някой си Драган Джукич, Джакич или може би Джокич, обясняваше как Западната кофти пропаганда изкарвала виновни за кървавите изстъпления из Босна единствено сърбите и сръбския народ. Нека всичко изречено от Джукич или Джокич да е истина, то омаловажава ли вината за масовите гробове, дело на Милошевичевите храбреци? Многолюдният неспирен поток от бежанци, подгонени от сръбските паравоенни части (башибозук му викат по турско нашите предци), войска и полиция, какво ли трябва да ни подсказва?! Само че подсказаните отвън отговори нищо не означават за самата Сърбия. Обикновеният сърбин, и само той – е длъжен сам да си отговори. Може ли цял народ да носи вина за стореното от няколко хиляди главорези зло върху невинни хора? Ако такъв готин народ назовава бандитите "герои и патриоти", мисля си, този народ също трябва да понесе всеобщото ни презрение, особено когато бабаитлъците чрез възгордяването, пренебрежението към неписаните закони на човечността се е превърнало за период от време в национален манталитет. Нима добре въоръжените нации не носят вина за разрушените държави, за превърнатите в скотобойна цветущи някога градове, села и области заради природните им богатства, стръв за олигарсите, които себе си наричат страж на демокрацията и свободата по света? И какво ли всъщност е в състояние да оправдае възгордяването – най-тежкият от библейските Седем смъртни гряха?

Из слово на сръбския патриарх Павле (1914-2009)* – старче с треперещи ръчички и тъничък гласец, в самото начало на кампанията по "прочистване" на Сърбия от врага (предавам го почти дословно): "Сърбинът има доста да си връща на всички съседи. Всички ни дължат! Сърбинът трябва да е готов, ако се наложи, и бременните жени на врага да изправи до стената". Та си мисля, като толкова обичат своята Сърбия, защо постилат умъртвени хиляди безпомощни, невинни свои съграждани под темелите й?