вторник, 3 септември 2019 г.

ТОМАТА И... БАЙ АНДОН ТОДОРОВ

ТОМАТА И... БАЙ АНДОН ТОДОРОВ

  Тома Спространовбил сътрудник на Държавна сигурност, научавам тази сутрин от вчерашните новини**. Томата – лъчезарният, сладкодумният, интелигентният, по мое мнение, възпитаният да се държи достолепно, в стила на някогашната градска бохема, трудно си го представям приведен над пишещата машинка прилежно да ниже доноси. Не си го спомням да е идвал в някогашната редакция на младежкия вестник "Комсомолска искра", докато редакцията се помещаваше на последния етаж в една от двете красиви сгради, завещани от пловдивския дарител Димитър Кудоглу на ползу роду и разрушени от новите соц. управници на Пловдив заради разширението на местната централна поща. Не съм го виждал и на първия етаж, когато в същата сграда започнах вестникарската си кариера на лит. сътрудник от края на 1972 г., но е твърде вероятно и тогава да ни е навестявал.

  Когато редакцията бе прехвърлена в помещенията на бившия Спортен диспансер над хлебарницата, известна със старото си име "Корона", на ъгъла срещу местния Радио-телевизионен център обаче, Томата се явяваше, кажи-речи, през седмица- две, през месец или два сред нас, и винаги внасяше атмосферата на "онази Европа на свободолюбието", която и тогава, и сега така оскъдно познавам. За мен лично Тома Спространов бе светъл човек – общителен, умен, от него винаги лъхаше на доброжелателност и на типичната около концертите на естрадните певци шарения. От него, например, узнах и аз, наред с другите, Мими Иванова и Развигор Попов какви талантливи артисти и готини хора са; и не знам за някого от артистичния ни свят Томата да е казал недобра дума.

  Кръстосал крак върху крак в канцеларията на главния редактор или в стайчето на спортния отдел, седнал с чаша кафенце в ръка, около него се събираха колегите и той обикновено им разказваше за шетанията си до Полша и на Запад от България. Може и да се лъжа, но съм останал с впечатление, че именно Томата ни свърза с редколегията на полското седмично списание "Тиджен", та препечатки, преведени пак от него, пускахме на цяла страница, богато илюстрирани, често придружени с професионален коментар. Стигна се дотам, че по някое време някакъв ръб отгоре се размириса и Партията обяви, че редколегията на "Комсомолска искра" прекалява с материалите от Полша, от онази Полша, в която от януари на 1980 г. вече вреше и кипеше: работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня масово излизаха да стачкуват, както научавахме от силно промита информация по нашите официози, там се вихреше идеологическа диверсия от страна на "гнилия" Запад.

  И като се позамисля сега, поне три десетилетия по-късно, за мен Томата си остава широко скроена личност, типичният български интелектуалец, който ни откриваше хоризонти към Онзи свят, към модерния тип разсъждения и блянове далеч извън идеологическите клишета. Фактът, че съпругата му е англичанка и това му открива шанс да ходи Отвъд желязната завеса, според метафоричния израз на сър Уинстън Чърчил (1874-1965), правеше в моите очи на млад вестникар излъчващия финес в обноските и добронамереност Тома Спространов обаятелен характер.

  Да! И подир всичко казано дотук, питам се: има ли светло местенце в нашата до кокал оглозгана, рай за тарикати и мародери, докарана до просешка тояга в 2009 г. България, което да не е оцапано от слухтене, от заничане в мислите и мечтите на моето поколение българи, родени непосредствено след Втората световна война? Когато заради критична статия от май 1981 г. вече ме бяха преустроили в учител, мой близък приятел от онова време – 76-годишният бай Андон Тодоров – един от т.нар. активни борци срещу фашизма и капитализма, на четири очи ме скастри: "Какво искаш ти! Да пишеш критично за нашите безобразия и да те оставят да си вееш байряка ли? Я кротувай, не рови, не се интересувай що са те изритали от вестника, когато в Полша работниците вдигат барикади срещу властта".

  Имаха респект, притесняваха се от острия му език местните квартални и градски партайци, че не им цепеше басма. Ами не смееха да му се противят, че е бил сред организаторите на стачка на ямболските работници, за която в учебника ми от 1988 г. по история за Х клас пише: "През 1931 г. хиляди текстилци в Ямбол издържаха на продължителен и упорит двубой с капиталистите". Затова са го пребили със сапове за мотика в някогашното пловдивско полицейско управление срещу Дома на армията, та шест месеца ходил с метален корсет, докато му зараснат потрошените кости. И от този сърцат човек, не изгубил младежкия си дух на стари години, който виждал какъв наивник съм относно властта, чух назидателното: "Кротувай, да не ти се случи нещо по-лошо, че имаш жена и две дечица. За тях не мислиш ли!"

   Да поясня. До май 1981 г. бях сред най-активно пишещите журналисти на Пловдив. Публикуваха ми есетата в рубриката "Барикада" на областния партиен всекидневник "Отечествен глас", готвех репортажи и интервюта за три от отделите на местното Радио Пловдив ("Икономика и време" на Елена Чакалова, "ЛИК" на Киркор Папазян и "Младежката редакция" на Пенка Калинкова); статии, стихове и есета ми печатаха и в централни издания, като сп. "Младеж", в. "Народна култура", сп. "Септември" и пр. Защо припомням всичко това! От тщеславие ли? Припомням, за да го имат наум поколението напористи млади журналисти, които с лека ръка отправят тежки упреци към по-възрастните си колеги в занаята. Комунистическата химера в България имаше, и все още има, много лица, и не всяко от тези лица носи кървава петолъчка на челото.

  
  "Хора, бдете!" – в друго време, преди екзекуцията в двора на затвора, в края на завещанието си "Репортаж, писан с примка на шията", пише чешкият публицист Юлиус Фучик (1903-1943). Макар и преодолели сякаш разделението на Европа след онези четири-пет десетилетия подир Втората световна война, с не по-малка тревога след слизането от властта на БСП и ДПС, Хора, бдете! – да си кажем и днес. Защото подобно на чумния бацил невежеството, алчността, фанатизмът, железобетонната убеденост в собствената правота, независимо с кафяв, червен, жълт или син цвят маскирани, винаги са в състояние да изпълзят от прогнилите стари шкафове и за нещастие и поука да събудят плъховете си, да ги пратят, по думите на французина Албер Камю***да умрат в някой обзет от празнична еуфория щастлив град. 

  Днес виждам как бивш университетски доносник е получил поради неясно какви заслуги трибуна за изява в родния ми град, и като един от най-активните до 1981 г. журналисти до прогонването ми някога от младежкия местен вестник след критична статия, с любопитство и омерзение чета ежедневните опуси на лицемер измамник, който се изживява като философ-психолог, но с присъствието си само осмърдява с креслива логорея атмосферата в публичното пространство на моя роден Пловдив. На такъв род самозванци и уж-борци за демокрация слабото им място е липсата на елементарно домашно възпитание, крещящото им неуважение към всеки усъмнил се в мнението им на вечеряли с Бога. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 4 avg. 2009 – edited by 4 sep. 2019

   Илюстрации:
   - Тома Спространов – легенда в музикалния бранш (горе);
   - доносници, устроили се чрез уж-демокрацията у нас (долу);
- моето кътче в младежката редакция до май 1981 г. (най-долу)
__
* Определян като живата легенда на музикалната журналистика у нас. 
** Радосвет Радев, Петър Пунчев, Владо Береану, Тома Спространов сред журналистите агенти на ДС – пълен списък; вж. e-vestnik от 3 авг.2009 г. 
*** Албер Камю (1913-1960). Бел.м., tisss.

ДОБРИТЕ ХОРА И ОТЧАЯНИЕТО

ДОБРИТЕ ХОРА 
И ОТЧАЯНИЕТО
  Наковалня или чук?... Чел си този девиз, предполагам. Или сам се пускаш по течението с удобния лаф "Ха, ами че от мен нищо не зависи", или внимаваш доколко въобще светът ни зависи от плуващи по течението наивници като теб. Дали ще хвърля луди пари от частните си банкови сметки прослойката свръх-заможни, за да ти внушава всеки ден от телевизията, вестника, радиото колко си зависим и неважен, ако наистина, ама наистина нищо не зависи тук от теб, а? Как мислиш?!
  И какво да се прави? – питаш.
  Какво ли? Преди години фрагмент от обърканите писаници на 75-годишния пенсиониран счетоводител Петър Петров силно ме озадачи с твърдението, че винаги, във всички епохи, е имало наглеци и абсолютни идиоти на власт, ала и никога добрите, съвестните хора не са преставали да съществуват на този свят. Имало ги е и в най-ужасните времена, като при това винаги са били мнозинството от хората. Винаги! Запомни това, моля те винаги.
    (Из разговор по skype) 
Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 3 sep. 2014 edited by 3 sep. 2019

Илюстрации:
- горе, аз, когато щерките ми са били на годините на правнучката ми;
- Нейно величество правнучката с фасоните и кофтия си нрав, долу. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...