ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (946.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (946.)

  Случващото се днес в Украйна е резултат от всеобщото нехайство и целенасочена наглост от страна на политическия елит в Европа. – Аноним (1947)

  06 dec. 1997

КРАЙ СТРЕЛБИЩЕТО СЪС ЗАХАРНИЯ ПАМУК

      І.

  Встрани от пътуващите люлки и стрелбището с клоуна и захарния памук женица, не по-възрастна от четиридесетте, лежеше по гръб до утъпканата пътека и плачеше със затворени очи, а минаващите я заобикаляха отдалече...* Женицата тихичко плачела и хлипала, и когато единственият човек, който спрял при нея, я попитал: "Госпожо, зле ли ви е, има ли тук наблизо приятели, да извикам ли лекар?" – отвърнала: "Оставете ме, моля ви, искам да умра".

  И когато този човек дойде при мен и ми предложи да извикаме "Спешна помощ", да направим нещо, каквото и да е, защото това не е някой наркоман, пияница, пропаднал тип или кикимора, а същество интелигентно на вид, силно отчаяно, аз, пишещият тези редове, рекох: "И защо точно ние! Толкова народ минава оттам, две хиляди души са я видели, няма начин поне един вече да не е сторил необходимото; болницата е на две крачки, а ние с теб какво? – би трябвало да запаля колата, да отидем и да я уговаряме да дойде с нас, а тя сигурно ще се дърпа, ще повтаря своето "Оставете ме да умра". И хайде да си представим панаира, който би се получил. Ще се струпат сеирджиите, ще коментират не само жената, но и нас – какви сме й ние, нали! И с теб, мила, ще бъдем в центъра на вниманието, а ни знаят мнозина хора от този район на Пловдив, и оттук нататък ще ни свързват един с друг и с този сантиментален случай. Пък ние, двамата с теб, нали не желаем да ни свързват с когото и да било, още повече – един с друг да ни свързват". 

  Впрочем, "необикновен случай" ли казах?!

  И същият човек, на когото много силно държа и комуто до голяма степен дължа, че съм това, което в момента съм, отпусна примирено ръце: "Добре де, никъде няма да ходим". Обзет от мимолетната слабост на колебаещия се, раздвоен между желанието никъде да не мърдам и все пак изкушен да се представя в добра светлина поне пред собствените си очи, продължих да се размазвам: "Ако речеш, да отидем!"

  "Не – каза решително моят мил човек, – сега вече аз не желая да ходим."

  "Но защо! Ето, ще сляза, ще изкарам колата си от гаража; имам бензин, колкото да я замъкнем тази нещастница до поликлиниката; ама тя, тя нали не искала никой да не й помага, нали казала, че желае да умре?"

  "Да-да!" – някак разсеяно, като ехо отвърна моят мил човек и сплете в скута си ръце изящни, източени от тонове минало през тях бебешко и всякакво пране и от умението красиво и романтично да се свири на пиано.

  Опитвам се да изясня колко важно е за човек на изкуството как ще го възприеме не само светът, но преди всичко собствената му съвест. И значи, в случая топката беше прехвърлена в моето поле и така пареше въздухът около тази лежаща върху калната пръст четиридесетгодишна нещастница, че решително я отстраних и си казах: "О не! Доста са ми неприятностите в този живот, че да се товаря с още една"... И не толкова със силата на ината, колкото с вродено като у всеки на този свят жизнеутвърждаващо любопитство, познатото онова любопитство, което ни кара с облекчение, с вътрешно задоволство и кеф да присъстваме на погребения или да слушаме за кървави драми, вътрешноотстранени, почти щастливи, че това, точно това не се е случило именно с нас, не ни се е стоварило върху собствената ни кратуна, т.е. продължаваме някак да живеем, в шоуто сме; за някого съдбата е отсякла: "Дотук!" – обаче ние с моето моме продължаваме по-нататък.

  И тъй, направих кафе, изпихме си кафенцето, побъбрихме си за какво ли не и в тези разпилени приказки жената, която желаела да умре, изчезна, стопи се, престана да ме притеснява. На сутринта, обаче, като се събуждах, преди да съм се съвсем разсънил, нещастницата пак се появи. Спомних си незначителен детайл от снощното описание: косата й била леко къдрава, личало, че някога е била боядисвана и поддържана, ала занемарена вече коса. И с цялата си тежест върху мен се стовари този абсурден, този ужасен въпрос: "Защо я осъдих на смърт тази отчаяна женица? Защо не усетих жал, състрадание, нито основание да й помогна, да й подам ръка, просто да се появя пред отчаяните й разплакани очи с красивото си светло великодушие, с великолепната си жизнена вяра и оптимизъм за България?"

  Всеки ден и всяка секунда, скъпи мои, всички ние сме на изпит пред Онова велико нещо, което съвсем неясно назоваваме ту Живота, ту Бог, ту Собствената си съвест. Забелязвам нещо страховито, което неусетно се е случило с всички нас, с целия наш Български народ, изпаднал в драмата на оцеляването: привикнахме с безразличието, почваме да губим имунната си енергия и да се съпротивяваме на Злото. Представям си гузно, че не съм единствен, че десетки и стотици хиляди, а може би милиони сме заобикалящите. Какво ти безразличие, ами че ние сме съучастници на гавра, която се извършва над самите нас – унижените и оскърбените осем** милиона българи, турци, арменци, власи, евреи, гагаузи, гърци и прочие.

  Не за филанкишиите, които мародерстват или живеят на чужд гръб в безделие... За всички, за които България е отечество, а не дойна крава, за тази част от населението говоря. Защото тази държава не ни е само Родина, тя е наш имот, нашето наследство, парче пръст и камънак, прорязано от реки и ручеи, изпълнено днес с лепкавата кал и вонящото духовно безразличие. Някой се е появил в този момент на хоризонта и във вътрешния пейзаж на душата ти, катедрално строг, тъмен, наплашен, и ти заповядва: "Стой там, където си". Въпросът не опира вече до красиви романтични жестове, а до нещо много по-рязко: ти трябва да оцелееш на всякаква цена, следователно, да не се пилееш. В крайна сметка, онази отчаяна женица сама пожелала: "Оставете ме, искам да умра". Да върви по дяволите, нека върви при своя ангел, това си е нейно право, и следователно: драги, не се намесвай там, където не са те повикали! Тук вече място за съчувствие няма. 

  Това, скъпи мои сънародници, става на 1 март надвечер, само три години преди да нахълтаме в двадесет и първото столетие след разпването на Христа. Днес Пловдив е един окаян град, вегетираме, натирени като бежанци в отечеството си.

   ІІ.

  Наоколо светът се тресе от катаклизми – катастрофи, бунтове, кървави въстания и войни, земетресения, потоп, изпепеляваща суша или чума, глад, генно инженерство, самовзривили се фанатици. А тук е слънчево, спокойно наглед, еднообразно като път през пустиня. По телевизията снощи въртяха репортаж на масова екзекуция някъде в Африка, може би в Уганда или Руанда; прилично изглеждащи здрави мъже с огромни тояги блъскаха трудолюбиво по някакви вързопи от дрехи. И постепенно, с помощта на вариооптиката операторът ни приближава на някакви си 2-3 метра от вързопите... Но това са човешки същества, Боже мой! Мъже, жени, дечица с разбит череп, с лице, захлупено върху земята, но кръвта и разхвърчалият се бледорозов мозък показваха какво се случи току-що, докато вечеряхме или се изтягахме сънливо върху вехтичкия диван. Единият още помръдва с пръстите на босите си нозе – полумъртъв, недоубит, разтърсван от конвулсии; ризата му – бяла, изскочила над панталона, леко захабена, опръскана с кръв около яката и по гърба...

 Разбирате ли, нас ни манипулират с тези кадри от избиването на племето тутси. Нас ни манипулират с това несекващо документиране на планирани жестоки убийства, на насилствена смърт, експлоатирайки естественото човешко любопитство към ужаса и страданието. Какво не са видели още нашите очи! Дерайлирала влакова композиция с висящи човешки крайници, разпарцалосани трупове в огромни локви кръв... Грамада от срутилия се хотел и прашни, сплескани човешки същества, вече безжизнени, които извличат с носилка или сбират като ненужна смет в големи черни найлонови торби... Заледена магистрала, блестяща в ярко сребристо под светлината на прожекторите, и стенещи хора, които сами се измъкват из нагърчените ламарини... Автобусна спирка в Сараево и пълзящи сред кървищата по разбития тротоар останки от човешки тела след сполучливо изстрелян от "героичната" вражеска артилерия фугасен снаряд към чакащи на опашка за хляб косовари.

  Това не са необикновени работи – нашепва ни телевизията, – това е част от живота. Длъжен си да я видиш тази част от шоуто, за да узнаеш и да си правиш сметка за по-нататък как ще я караш. Трупове, трупове, трупове... Обгорено детско личице в едър план – с прехапаното езиче между щръкналите зъбки от смачканата с тояга главица, не е просто епизод от избиването на някакво си "диво" африканско племе; това нещо става част от домашния интериор, свикваме с него и децата ни неслучайно гледат все по-равнодушно холивудски касови екшъни с лееща се кръв и издевателства. Защото жестокостта в реалния наш живот е по-развихрена и от най-развинтената фантазия на холивудските и всякакви западни духовни курви и "бизнесмени в изкуството", които от тези работи правят пари, купища долари.

  Не е добра идея на посоченото по-горе да противопоставяме излъсканите образци охолен, разумно подреден бит. Проблемът е как да живеем ние – простосмъртните, които се люшкаме между тези два полюса на греховната ни човешката природа – ние, продължаващи да живеем с остатъци от храброст в това тинесто блато от духовна разруха, каквото е днес благопристойната, сдържана в чувствата си заможна Европа, моделът на съвременната цивилизация. Децата ни виждат това. Нашите деца отрано свикват с издевателствата. Ето кое е страшно! Няма черква, няма бог над главите ни, няма ги простите Десет Божи правила, върху които се е крепяло човечеството през делничните дни на тези вече две хиляди години. Има супер-компютри, мениджмънт, стокови борси, луксозни бързи лимузини, модни дефилета, автомати "Калашников", междупланетни сонди, сателитна телевизия, Internet, CNN, Al Djazira, състезания за някоя Gran Prix, тъпашки приказки за мир с апломб на всезнаещи по българските тв- и радио-станции... и рекламки-рекламки-рекламки, които носят пари. Реклама за "страст на кристали", реклама за дамски превръзки с крилца, чудесна реклама за почистване на тоалетни чинии, реклама за превъзходни изобретения и за какво ли не.

  То не е вопъл срещу модата и техническия прогрес, да не си помислите, скъпи мои! Защото техниката си е техника, шаренията – шарения, но дали не забравихме вече, че точно ние – аз, ти, тя, той, точно човекът е най-чудесното на тази планета, залутана по законите на небесната механика в необятната вселенска пустош?

   ІІІ.

  А какво ни обещават политиците – тези толкова здраво заети с благополучието на нацията възпитани мъже, жени, старци от сой! Казват разни велики работи, от които разбираме колко важно е обществото да е добре устроено, законите ни да са закони, всяко престъпление срещу човека и природата да е последвано от възмездие, всяка висока проява на човешкия дух и мускули да е достойно отличена. Да, това е много приятно за слушане! Но къде сме ние в пороя от престъпност, митове, демонстрации на самочувствие, ум, благородство? Ние, скъпи мои, сме си все тук – на земята, при хляба и солта, самите ние – хляб и сол за идещите подире ни на този свят. Човекът продължава да зъзне в тъничката си кожа с този възел от нерви, с несекващия свой сърдечен пулс в дребните нещица. Искам да кажа, надеждите ми за оцеляване нямат нищо общо с политиката, нито с международния валутен фонд, нито с участието на Българската войска в мисиите на НАТО.

  Като гледам онези добре поддържани лица с добре подредените коси и бръчици на угриженост върху им, като се възхищавам, от една страна, на най-новите ни политици от типа и с реакциите на днешния ни президент и сегашния министър-председател, от друга страна, се питам: А дали Злото не ни се явява иззад най-разкошните рекламни табели? Дали това не е само отличен спектакъл, добре организирано представление, шоу за наивници? Защото, ако идиот с противна физиономия посегне към залъка на рожбата ти, много по-лесно ще ти е да го пернеш през муцуната, отколкото ако онзи, който посяга, е симпатичен в лице, образован, културен, изглежда човешки на екрана.

  Предпочитам Държавата ни да не се занимава с моите лични работи. Нека госпожа Държавата да си гледа нейните държавни работи, за да й имам доверие. Моят личен договор с тази алчна и капризна госпожа е сключен, когато дори не съм разбирал за какво иде реч. От първата глътка въздух, от първия ми писък на този свят искам да имам свободата да съм това, което не пречи на другите, но и другите да не ми пречат да съм. Ала ето че прекрасната ни държава завира пипала в гърлото ми да измъкне оттам сухите залци хляб, за да ги преброи и ми остави толкоз, колкото да не умра от глад и скръб.

  Защо ми е този договор? Унизителният договор не устройва мен. Устройва някого, но това не съм аз. А не мога да се отрека от държавата, да я отрежа с едно "Върви на майната си!" – защото тази наша държава е обсебила миналото ми, а не само нашето настояще, моите близки мъртви предци са работили за същата държава и по същия унизителен договор. Заради моите мъртъвци не мога да се наредя сред мечтателите, бленуващи Зелена карта с наименование "гражданин на Съединените американски щати", "гражданин на Канада" или "поданик на Нейно величество г-жа Кралицата на Великобритания" и пр., и пр. Живея със съмнението, че всичко, което притежавам, е втора употреба, животът ми смърди на магазините за стоки втора употреба, а заради спомени от ранното детство не мога да се отлепя от родната тъжна кал, населена от възгордели се тарикати и парвенюта, позьори и артисти на дебелашката простотия. 

  Е, добре, Държаво! Не аз, ти си открила черна сметка и я рисуваш върху ребрата ми. Направи всичко възможно да те намразя. Ти постоянно предизвикваш добрия човек у мен. Натискаш ме с груби лапи по раменете, почукваш с костелив нокът по мозъка ми, самодоволна, самовлюбена. Питам се: а не изпитваш ли страх, не ти ли минава през ума, че такива като мен стават все повече и повече? Не в действията си. В мислите и мечтите, присъщи на всеки добър човек на този свят, ние, унижените и оскърбените, постепенно и полекичка те отдалечаваме от себе си. Договорът си е договор, но рано или късно, ти ще трябва да си платиш за стореното с нас. Между другото, Априлското въстание от 1876 година предците ни вдигат не заради недоимък, а заради липсата на справедливост към добрия човек от страна на самозабравилата се управа в Империя, разпростряла се върху три континента. Моите два чорбаджийски рода са част от тези свидни жертви. Не са били бедни, но са отстоявали правото си да бъдат уважавани. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 07 apr. 2022

 

Илюстрации: 

- Когато буря надвисне над Пловдив. 

- Занемарена стара сграда в Пловдив.

Текстът е печатан в бр.3 от 1998 г. на вестник "Арт-клуб".

–––

* Действителен случай на триста метра от дома ми. 

** По онова време в България живееха над 8 милиона души. Бел.м., tisss.