tisss: 03/18/22

петък, 18 март 2022 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (923.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (923.)

Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)

18 mar. 1992

ХУБАВИЦАТА В АВТОБУСА*

Летопис на славно минало преди окончателния крах

При съседката Грета идва як чичко с къс врат, в яке "Харлей Дейвидсън" и с черни очила. Не говори, ами бръмчи. Дваж-триж в месеца я посещава, после тя излиза да го приветства от балкончето, а пък онзи за сбогом й праща въздушни целувки и прочие. Съседите се пукат от яд, кога я улови през кръста да я целува. Пред тях би свършил и онази работа, толкова силно я обича.

– О-о, Пепчо, привет! Къде се изгуби? – пускат къдрави усмивки съседките.

Ама и той им се къдри:

– Работа, нали знайте! Много работа напоследък.

Грета е съпруга на Пепчо, но сама си гледа бебето, докато гигантът Пепчо здравата се труди. Понякога й помагам да качи бебешката количка в асансьора или да пренесе пълната газова бутилка от асансьора до кухнята, или мъкна торбите с картофи, яйца, домати пеш до осмия етаж, че асансьорът понякога не работи. Онези, които заглеждат хубавицата, се плашат от Пепчо; иначе не картофите, ами Гретичка на ръце барабар с асансьора да са качили на осмия етаж, що не и на покрива. Оказва се, меракът движи света, наред с тихия егоизъм и простотията. Не както в училище ни го обясняват. Тази страст заради едничката лична изгода обръща не само човек, но и света преобръща в неговите световни дела. Веднъж – както ми се случва напоследък, скучаех. Надничам в барчето с билярдната маса и електронните игри, а там пусто – девет циганета жулят моникс. Пък сме в лятна ваканция. В нашия краен градски район Изгрев сякаш бомба е паднала; няма ги децата, с възрастни само се разминавам. Повечето приятелчета са на село, а нали сме си все потомствени гражданя, няма я вече и баба ми Ламберия, да се затичам към Пльоковица нейде си над Смолян, та се пека в прашния Пловдив като гущер в пресъхнала вада. Свърнах към автобусната спирка, а оттам ми се наложи до центъра до ида, та да се полюбувам докъде може да стигнат простотията и меракът.

Юли. Пламтящо небе... Задух страшен, както е рекъл поетът. Бръмчат сто икаруса в Тракийското равно поле и бълват първокачествена мазна сажда. А Хубавицата Грета е на спирката на автобус № 26 и десетина хайлази й мятат тежки каруцарски погледи, и всеки се прави на Боян Радев – бившия телохранител на Тодор Живков, ама пък не са интересни, че са по-прости и от Боян Радев. Грета е с бебчето, и то гука и размахва крачета и ръчички в бебешката количка. Като подир дъжд замириса на електричество, на озон; онези, сякаш треснати от мълния, мотаят се замаяни и ха, някой да се втурне към бебчето, да пусне свалячески лаф, конкурентите с поглед ще го изпепелят. Ще се сбият. Ама не се сбиват. Струпаха се накуп, като допухтя току-що ремонтиран икарус. Този посегна, онзи посегна, па четвъртият и петият награбиха количката да я внесат. Обаче вратите не се отварят достатъчно.

Притича шофьорът, цял Аполон Белведерски: не шофьор, а мистър Най-мъжкарско и хармонично тяло... Човекът явно се нервира, понеже това е неговият икарус, а те му се пречкат количката с рожбата да внесе. Изсипа се, кажи-речи, половината рейс сеир да гледа, и онези пак не се сбиват. Горещо ли е, тъпанарите ги мързи: зъбят се, обаче не замахват. Народът гледа, цъка с език. А шофьорът – бог, но и той прост, с вратата не успя да се пребори. Чука-лашка... Грета го гледа-гледа, па си грабна бебчето. Стана навалица. Наскачаха михлюзите от кръчмата, подрипват, отдалеч подпитват:

– Ей... Как го премаза, бе-е-е? Че къде гледа тоз идиот! Пил ли е? Сигурно е пил.

Отзад, откъм Домостроителния комбинат по линия № 5 вече са се наредили седем тролея, а и опушена, разбрицана чавдарка, бъкана със селяни от Ягодово. Наскачаха мъже и оттам. Потни озлобени жени с ръце на кръста прииждат. Появиха се старчета – весели, че тъкмо им броили пенсийката, тръгнали за сухоежбина... Жените, като по-ловки, усетиха, че кръв няма, върнаха се вкупом в тролеите заради освободените от кавалерите седалки. Шофьорът на чавдарката – гладко сресан, обилно парфюмиран манго в боксерки на черно-бяло райенце, потник с кърмъзъ надпис "Льоко, ти биеш жистоко", вратовръзка с цвят на увяхнал морков и джапанки, домъкна голям крик да разблокира единствената врата, през която можеше да се вкара бебешката количка. И не му помогна крикът. Грабна количката, хукна по другите врати да мери, но и там не успя. Сякаш беше притеснен не за чавдарката, ами бебешката количка да не повреди.

Никой се не сеща, подсети ги бабка с начервени устни и кокче с два шиша вбити:

– Че таз пущина не се ли сгъва бре, юнаци?

Първи пробва мъжага с бакенбарди на орангутан... Отместиха го. Като не успяха да го откопчат, орангутанът се държа за количката докрай... Вторият беше с уокменче и слушалки на врата, косите му: като у столичанин от село Миндя – на рехава плитчица с панделка вързани. Вързан се оказа и в ръцете. Оплака се – количката била японска, японецът сложно работи... Не се наложи да го избутват, сам се дръпна и женчо-женчо, ама от разстояние върти очи към Гретичка, а тя грее ли, грее... Третият се представи за спец по мостовите конструкции, проектирал Аспаруховия мост във Варна. Опита с лашкане – не стана. Рекоха: гледай си моста, това тук е бебешка количка! Четвъртият се оказа часовникар: опита нежно, не успя. Петият – учен от село Радуй. И ученият от Радуй не го огря... Но се появи таксиметров шофьор, като излюпен от врабешко яйце; натисна бутонче, количката сама се сгъна. Рекох си, стана интересно, трябва да съм в шоуто. Намърдах се до Грета, като съсед, по-близък и от роднина – нали съм й носил десетлитровата бутилка с газта, млякото, картофите, знаем се и прочие!

– Ей, Гретхен! Малкото има ли си зъбки? – Точно накива мазна въпросчета служат за приобщаване на всяка лепка към обекта на нейните мераци, обаче някой тежко ми диша в ухото:

– Марш оттук бе, келеш!

Усещам как се отлепям от Грета и от икаруса и се озовах седнал долу, на тротоара. Решително си казах: "О, не! Ще се кача". И се качих. Този път в по-задните редици на напиращите от Комплекса на слепите. И тъй, носим се ние по улиците на Пловдив. И на всяка спирка участвам в епизод на одата "Опълченците на Шипка" от Иван Вазов. Дали съм щастлив?!... Ами че как! Момчета, това е животът. Животът е шоу. Бебчето го крепи железничар с мазна фуражка. Грета е на най-първата седалка. Ветрец играе в косите й. Шофьорът я попоглежда, любува й се. Количката я крепят трима, впили очи в хубавицата, и всеки очевидно е обиден на другите, видът му говори: "Тези тук какво ми се пречкат, за това нещо аз отговарям с живота си".

Поставянето на хубавицата на най-обдухваемото място бе ритуал. Отначало там се гуши осемдесетинагодишен инвалид от Втората световна война, покорител на връх в Непал, поради което му окапали ушите, а пък краката му заменили с дървени протези. Ветеранът-алпинист мрънка тези сведения с треперещ гласец на измръзнал в Непал. Слушат го тъпо и мълчаливо. Бръкна той във вътрешния си джоб и извади документ с подписа и печата на господин Президента и на кмета, че е почетен жител на София.

– Като е почетен жител на София, каква работа има между нас и чий го дири в нашия шибан Пловдив? – вълнуват се.

Инвалидът помоли да не го барат, ако му съчувстват като на топлокръвно още живо същество и човек със заслуги към отечеството. И не ги трогна... Вдигнаха го грубичко от най-проветривото място, тръснаха го като чувал жито върху яко напечена седалка и отвориха пътека на Грета. И Гретичка мина по пътеката като Афродита на излизане от морските вълни при остров Кипър. Гигант с бръсната тиква, татуировки и обеца на ушето колкото катинар от злато, като да бе близнак на Любо Чука, увисна откъм онази страна над Грета, откъдето някой би могъл спокойствието й да наруши. Туриха до нея количката и онези трима ахмаци все така не я изпускаха тази бебешка количка, чинно, раболепно приведени като теляци в банята.

Любовта чудеса върши. Някой си е готов на Монт Еверест да се изкатери от любов, други на маймуни се правят. Един съсед, замаян от любовна треска, взе, че се ожени за най-грозния женски крокодил под небето и бе тъй заблуден и щастлив, смяташе, че светът му завижда. Гледах тези хора как по хубавицата се топят, а героят от войната, изкачил най-високия връх в света за прослава на България, не ги трогна. Пренесоха над главите си откачилия му се дървен крак, хвърлиха го като цепеница в лицето му и го зарязаха. Железничарят бръщолеви, плези се като тих идиот на бебчето. Жените го оглеждат с откровена неприязън: "Вай, завалла! Ама че мерак, ама че глупак!"

Какво се е случило по-нататък не знам. На спирката отсам Чифте баня нахлу тълпа тъкмо изкъпани гръмогласни, къносани щерки не на каменистия Непал, ами на Тъмна Индия. От сапуна и жегата порите им явно се бяха широко отворили – обилно ухаеше на плът и на гетото Столипиново, та скочих в движение; за една бройка да се утрепя.

Следва