Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 22 ноември 2018 г.

Story – ЛЕЛЯ РОНИ

ЛЕЛЯ РОНИ

  – Откъде, бе-е! Откъде ги намираш тия мъже... Ча-а-акай! Я чакай да те разгледам с какво точно ги привличаш... Ами какво да ти кажа, мила, не си чак толкоз красива. Бо-о-оже, как им върви на някои жени!

 Дамата, която изрече всичко това, седеше удобно в неудобния фотьойл, покрит със синя, е... не току-що купена, булана, и въртеше между пръстите лъжичката за кафе. Беше подчертано добре гримирана, което само по себе си вече е отчайващ мъжете факт. Но тук в гостната пред цветния телевизор с блудкавата му петъчна програма, сред артистично подредените вехти мебели в стил рококо и сецесион, мъже нямаше, тъй че мургавото момиче с прошарили се рано коси и миловидна муцунка можеше искрено да се възхищава на козметичните й способности, плюс това, и ноктите бяха добре оформени, лакирани в дискретно бледорозово.

  – Кажи сега, мила, какво става при тебе. Да ти сложа малко захар или още си го пиеш горчиво като преди?

  Съществото отсреща описа хоризонтална линия с движение на ръката, между чийто тънки дълги пръсти димеше току-що запалена цигара. От съседната стая долитаха детски гласчета. Трима от Седморката на Блейк пътуваха далеч извън Слънчевата ни система с космичния кораб Освободител и в момента екипажът имаше проблем с враждебно настроена извънземна цивилизация. От шкафа зад дивана, дето се бе настанила гостенката, от занемарено касетофонче с тенекиен гласец се лееше старо блудкаво парче на състав "Модърн токинг". Връх на този миш-маш от звуци, в антренцето на пожар звъни телефонът и домакинята скочи.

  – Ало-о... Ало! Кого търсите?!... Слабо ви чувам. Повторете, моля, ако обичате! Сега… Ей сега ще ви се обади. – Появи се със слушалката в ръка и направи знак само с очи "Миличка, търсят те!" и то бе изпълнено перфектно, понеже другата и без това се беше вперила в нея като сокол в полско мишле.

  След минута "Модърн токинг" вече не се лигавят, телефонът – оставен на мира, двете дами сладко-сладко си приказват, хвърлят информативно по едно око към екрана на телевизора.

  – Разведен?!... Идеално! – обобщи домакинята, па посегна за цигара: – Ще пална от твоите. – Прокара дима през ноздрите: – А при мен, мила, работите не вървят. Николай го взеха запас миналата седмица, днес се върнал; чакам да ми се появи. Дъщеричката му беше при мене; гледахме се двечките с нея тези четири-пет дни, пък дъртата вещица – майка му на Ники, звъняла по телефона и кой знай какво е помислила, като не открила внучката? Аз пък си казвам… що да й се обаждам, а! Що?! Да й се обадя, за да й река "Една непозната за вас леличка на Мариянка ви безпокои, мадам Сомова?" Не-е-е, не върви. Да й река "Леля Рони се обажда"… и това е мизерно. Не ме представя хич в добра светлина. Все едно слугинята или гувернантка там някаква си се обажда... Нали! Не съм ли права?

  Повъртя из ръце една от касетите, па я върна внимателно върху шкафа, издърпа друга:

  – Ще ти пусна оная. Не може да не я помниш… оная с нашите парчета от морето.

  Размечта се: 

  – Е-ей, ама що да не се завтечем към моренцето, а? Какво ще кажеш! Че лошо ли ни беше по-лани, зле ли си изкарахме онова лято в ония мърлявите бунгала край Созопол! Не-е, хич не ни беше зле.

   Младото, но вече попрошарило се момиче, което упорстваше да не си боядиса косите, се накани да става. Натисна фаса ху-у-убавичко в пепелника, отпи геройски от чашата си голяма глътка коняк, рече:

  – Ще сляза да го посрещна. След малко ще го видиш... – И се усмихна.

  – Внимавай, ей! Щом е от моята зодия, да внимаваш! Ний, лъвовете и лъвиците, сме капризни, че и ревниви, па и обичаме да ни хвалят, да ни гладят по косъма. – Отиде да отключи външната врата.

  Докато се проветряваше гостната, влезе при децата да им се скара, че шумят и квичат като бесни и невъзпитани. Реши, че й е приятно да приема гости, пък и на гостите вероятно им е шик в нейната гостна. "Обаче, Господи Боже мой, свършва ми кафето, имам от скъпото вносно кафе за още веднъж… и край, край, край!"

  Надзърна в огледалото да си разгледа образа: "Да-а-а, хич… ама хич не сме за изхвърляне, хич не сме зле. Имаме още търговски вид, тъй да се каже. А който не ни харесва, няма вкус". 


  По същото това време долу на паркинга пред блока яркожълта жигула ръмжеше като смъртно ранен звяр в клетка. Набута се по най-каръшкия начин при редицата паркирани коли. Шофьорът изскочи, взе да я оглежда с критично око. Нещо не му хареса, и "Хайде, Марче, давай пак назад!" 

  Опита да се измъкне обратно на булеварда, но бордюрът се оказа висок, задната лява гума опря в него, изкърти част от калобрана, двигателят изхърка и угасна. "Да-а-ай напред. Мъничко напред още дай… Ха така! Завърти волана, завърти го докрай тоя шибан волан. Дай пак на задна... Вни-и-и-имавай! Уф-ф-ф, отзад сега се оказаха боклукчийските кофи! Така-а, такачкана-а. Бравос. Бравос на майстора! Нацелихме най-голямата кофа".


 Все тъй със задника напред жълтата лъсната жигула се показа отново на улицата, задръсти движението. Чуха се гневни викове, засвириха клаксони, ала Спецът зад волана бе глух и ням като мъдър стар индианец.Описа изящен полукръг на първа с много ръмжене, много сажда и пушек и отново със задника напред се затътри към паркинга... Изхаби поне литър бензин, но свърши работата качествено. Бе плувнал в пот, горд със себе си, че жигулата му стоеше наред в редицата мощни тузарски беемвета и мерцедеси. 

  Кой твърди, че новакът непременно е слаб водач на МеПеСе! Кой!

  Младата дама застана решително пред колата. Очите й грееха като две звездички в полумрака, когато се наведе да целуне своя Сена и Фитипалди зад разтворената шофьорска врата. В този момент тя беше със сигурност най-сексапилното маце на Пловдив и на света.

  В асансьора, който ги отнасяше към шестия етаж, младият господин и любител-шофьор от категория В реши да си го върне за всички терзания по паркирането и така увлечено се зае да целува своята принцеса, че доста минути асансьорната кабинка, паркирала на етажа, не даваше признаци на живот. Внезапно вратата на асансьора изскърца, широко се отвори и в рамката й се появи озадачената Рони:

  – Олеле-е-е! Аз май ви попречих!


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 22 noe. 1988 – edited by 22 noe. 2018

Експерименти – ОСТАП БЕНДЕР ОТ ГРАДА НА АЙЛЯЦИТЕ

ПЛОВДИВ – ГРАД НА ЧЕТИРИ МОРЕТА И ПЕТ ОКЕАНА


ОСТАП БЕНДЕР
ОТ ГРАДА НА АЙЛЯЦИТЕ


 Експедиция "Хеброс" е част от българската морска история. Цел на експеримента: да изследва измененията в организма, нервната система и психиката на човека при продължителен престой под вода при високо налягане и чат-пат луеееко физическо натоварване във водна среда и при социална депривация, което на чист български се нарича "самота", по-точно казано – доброволно усамотяване от суетата на света.

  През юли 2017 г. станаха кръгло 50 години от "експеримента" с първата подводна къща на България – "Хеброс 67". Инициатори и преки участници в този романтичен опит са двама местни пловдивски айляци – д-р Гарабед Томасян, първият кмет на славното СДС в града, и някой си Иван Петров, обявен за спортсмен.

 Като вапцаха стара цистерна на "Петрол" и я калдупнаха с гъза нагоре, арменецът и неговият авер я топнаха на десет метра дълбочина във Варненското езеро и там играха белот, ядоха, пиха, спаха и сраха в консервни кутии, след което излязоха на повърхността, все едно са ходили до Луната.

  Вицовете, гарнирани с фрагменти от жестоката истина около кофтия животец на изпитателите в обзаведената цистерна на "Петрол" що бай Гаро Томасян да не ги преразкаже? Да каже истината и за онзи сал, закотвен зад хоризонта в Бургаския залив, където майните, пунтиращи корабокрушенци в опасни условия, бичели до полуда белот и сантасе под чадъра, похапвали ресторантска храна от първо, второ и трето, набавяна тайно от бургаските рибари, а пунтирали, че кльопат планктон. Арменска работа. И о, чудо! Вместо да заслабнат, корабокрушенците се прибрали напълнели и в отлично здраве. Което още веднъж доказва стария пловдивски лаф, че истинския тарикат – и в кенефа да го затвориш, от глад няма да умре.

 Гаро Томасян идваше в редакцията на "Комсомолска искра" да си бъбрят в стаята на главния Георги Яков, та и сам се бъзикаше с този експеримент. Цялата работа с Подводния дом-цистерна била да си изкарат лятото на море, като разноските им ги поема Пловдивската организация на профсъюзите, чийто шеф тогава беше Данчо (Йордан) Хорозов, и хитрият арменец – да се подмаже на Данчо, изписва с огромни червени букви върху цистерната "ХОРО-68" или "ХОРО–69", не си спомням точно.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 22 noe. 2017 – edited by 22 noe. 2018