ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (009.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (009.) 

  Случва се и така... Някогашен информатор на тайните служби, казано в прав текст, обаятелен доносник, мекере на властта в тих някакъв форум на Интернет да отпери сърцераздирателния въпрос: Българите усещаме ли се вече европейци, изпълва ли ни самочувствието, че сме европейска нация. Чудно ли е, или храненикът на чуждия интерес отново е в първите редички на т.нар. световен прогрес. – Аноним (1947)

 

  08 fev. 2001 

ПРИСТРАСТЕН, ЗА МЕН ТОВА Е ЕСТЕСТВЕНО 

  Руснакът не ми е враг, че още по-жестоко е мачкан от същия набор от безскрупулни управници. Имам приятели сред руснаците, и това са широко скроени, интелигентни, с вродено благородство хора; чак ме е изненадвала сърдечността и всеотдайността им в приятелството. Това е жестоко смилан в течение на десетилетия народ, един от най-талантливите на планетата. Съсипването на всичко руско почва, да не забравяме, с капиталите на Западния свят, който винаги панически се е плашил от вероятността Русия, в която – като общност на ортодоксията (източното православие), Любовта е основа на взаимоотношенията и да не би да оспори католицизма и протестантството с присъщото им тълкуване и философия. Православието, доколкото ми е известно, не е призовавало към масови кланета в името на вярата.

  Алкохолизъм, вилнееща престъпност, мизерия – подозирам, са проектирани още от края на Втората световна война в имперските канцеларии на Запад. Ала и през ум не ми минава да смятам Руската държава за нещо априори положително. Тази държава неизменно през последното столетие е най-човеконенавистно оръжие за посичане на всичко талантливо и светло у руския човек. Устремявайки мечтите, въжделенията си към Русия, нашите клети българи още от периода на Османското "присъствие" са се предоверявали на Руската империя, обърквайки и смесвайки двете понятия Руската нация и Руския чиновник. Твърдят, че Стамболов бил русофоб, та и русофобията му почти половината политически дружинки ползват за ориентир в делата и проктети си; а това е мит, обикновеният руснак е антипод на мракобесие и държавен цинизъм.

  Че кога обикновеният българин и руснак са имали право на участие при уредбата на отечеството си! В това отношение Западният човек стоял значително по-стабилно в политическото пространство на държавата, но то е последствие от ренесансовата подредба на проспериращата общност, в основата си от ХІІІ в. насам принудена да се съобразява с интересите на отделната личност, на самостоятелния, уверен в себе си стопанин. Властникът на Запада в относително по-къси периоди бил безгрижен какво мисли за управлението обикновеният гражданин или поданик. Докато през последния поне половин век представата за държавност у нас е преиначавана. Избирали сме уж достолепни мъже и жени да управляват, но оказал се веднъж във властта, честитият народен избраник вече не можеш да го познаеш. След време някогашния идеалист го виждаме преобразил се в безскрупулен лицемер и яростен негодник. Как става това? Системата за контрол от общността към върха сред нас всъщност досега никога не е действала, и това вече е последица от върховенството не на личността и съвестта, а от върховенството на Негово величество Канцеларския плъх, от Партийния секретар, от Доносника, Мекерето, Дървения философ, от назначения да манипулира нацията.

  В една селска къща винаги са наясно кой е стопанин и кой перекенде*; а се разбира по авторитета и по благосъстоянието на този труженик. В държавата обаче на нас ни пречат да проумеем кой колко струва и как би служил на онези, който са го избирали за съответната длъжност. И става така, че разбиват мнението ни на късове. Divide et impera!** Тази е основната грижа на властващия слой в днешна България. За личното си достойнство се налага да воюваш всеки Божи ден. А как става тъй, че от наше име говорят и подписват договори недостойни личности! Съвестта е нещо твърде лично, но не се ли предоверяваме мнението ни да изразява персона, пълзешком към чужди посолства докопала се до длъжността Тръбач на истини? Не желаеш да гласуваш, за да не се окажеш в положение на отново излъган, но гласа ти онези все пак го броят.

  Оказва се, всеобщото омерзение, потресът от посредствени и затова безскрупулни политици пак е в услуга на същите политически кръгове, които три десетилетия след Десети ноември*** продължават да разпиляват и да ни обезличават като национална общност. Продължавай да хленчиш тогава, че политиката била мръсна работа, бягай от политиката, заравяй си главата в пясъка!

  Цивилизацията не е застинал модел, а е развиващ се прогресивно или регресивно (като морските вълни) ход. Четейки Томас Ман, мисля си как стоят нещата при мен и при нас днес – 53-57 години, след като книгата "Д-р Фаустус" била в процес на писане. Авторът е визирал опита си от вихрещата се по онова време кървава вакханалия (80 милиона убити, поломени съдби, разпокъсани нации). Моето четене е в период, поне външно спокоен за континента, но и не по-малко драматичен, не по-малко наситен с пошлост и надменност, най-противния от Седемте смъртни гряха, според Библията. Като чета, налага се да дописвам недоизреченото от немския писател, та фактически ставам един вид съавтор на сюжет, който вече не се отнася толкова и единствено до Немската национална драма, а включва нещо много по-съществено за мен – драмата на моя личен живот на обикновен българин, като част от трагедията на моята нация.

  Да, това грандиозно есе за гениалната личност мога и да го иронизирам, ала то ми е възможност през чуждо око или бленда да надникна към съдбата на таланта в моето отечество. Това мен живо ме вълнува, понеже тук талантливото е в далеч по-голяма степен изтласквано извън обществените дискусии за всеобщата Българска трагедия. В общественото пространство имаме какъв ли не великолепен персонаж – непукисти, самовлюбени актьори на политическата клоунада, напиращи да бъдат възприемани като образец за чест и достойнство... Когато животът изисква трезва яснота, шумната говорилня пречи. Обидно малко са спокойните гласове. Не ща да ми крещят. Не желая да ме стряскат с апокалиптични картини. Разрухата и без анализатори я знам, виждам я, с кожата и със сърцето си я усещам. Интересува ме не какво е състоянието и каква е клиничната картина на болестта, това вече го знам – интересува ме конкретно какво аз бих могъл да сторя, с какво всеки от все по-оредяващите шест милиона български граждани****, неотложно да се заеме. Не мога повече да чакам друг някой отвън да ми урежда държавата. Държавата България – това съм аз, простосмъртният гражданин на бленуваната от Апостола Левски "чиста и свята република"! Нима е трудно да го каже всеки от нас – унижените и оскърбените в тази част на Европа?

  Не им ща ни помощите, ни лакърдиите, не искам да ги виждам; нека се изпокрият по разкошните си резиденции и луксозни семейни замъци, и там да си живеят щастливи с награбеното. Но Боже мой, защо не ме оставят сам да се грижа за себе си, а посегна ли да си подредя имота, работите да си оправя – але-ей хоп! – тутакси изскачат да ми връзват ръцете и нозете с измислени от тях хиляди пречки, само да ми докажат колко съм безпомощен без тях, колко жизнено нужни са ми. Но печеля ли добре и по честен начин, държавата ми ще има повече полза от мен. Дали не ги притеснява фактът, че – печелейки добре, стъпил здраво на нозете си, като разчита на своето трудолюбие и предприемчивост, на таланта си, Независимият човек, труженикът на своята нива ще се усети силен да ги отърси от гърба си, да ги задължи да му пазят интересите точно защото ролята им е да са слуги на този угрижен, навъсил чело стопанин на България.

  Как ще им отнемеш нравствената надменност, в която сами са се нагиздили, ако не ги атакуваш нравствено?! Силният личи в спокойствието, което излъчва. Забравихме ли! – пес, който лае, не хапе. Не осъзнаваме каква сила сме множеството наскърбени в собствения си дом и отечество. Здрави-прави, пък се вайкаме, хленчим. Изборът е върховното ни право. Разчитащия на себе си трудно ще го заблудят. Избираме слуги, не вождове, това е истината! Когато си търси аргати, добрият стопанин не се вълнува кой по-верноподанно скандира "Ура!", а кой за работа действително ще му е от полза.

  09 fev. 2001 

  Стр. 365. Чета словосъчетанията "кариеристична революционност" и "пристъпа на кариеристичната революционност", те ме подсещат, че сред "борещите се за народа, за свобода и човешки правдини" най-многолюдна е тълпата на младите кариеристи, готови да трошат (и собствената си кратуна дори), само да се видят на трибуната във VIP-ложата, тапицирана с ярешка кожа и позлатен обков. И колкото може по-близичко до микрофона, често самите те превърнали се в усилвателно устройство на чужда за Българската нация идея. Част от "най-достойните потомци на бившите" в младостта си са се стрелкали като петле с алена лентичка на ръкава из замаяния от движението на чужди армии из България народ. Ей тази "кариеристична революционност" е израз на Невежество, завтекло се да управлява. То със зъби и нокти, с цената на здравето и живота си се вкопчва в някоя красива и отровна, присадена отвън химера. Някогашни перекендета станаха за България "образи", като Добри Терпешев, Антон Югов, Георги Трайков, люде, колкото посредствени, толкова и смешни в откровената си простотия. Някогашният министър на Външните работи на НР България Иван Башев (1916-1971) с интелигентността си се отличаваше от дванайсетицата лъже-апостоли в Политбюро; затова го убиха, не им прилягаше на компанията. Неспособни да управляват собствен имот, обладани от "кариеристична революционност", станаха възпитатели и вождове на моя народ, "гениални" стратези и идеолози, емисари на чужд за България интерес.

  Ценното от десетилетията на соца у нас е построено не поради, а въпреки жестоката намеса в обществения живот. Мечтая си: човек, с мерак, труд и предприемчивост, по честен път спечелил имота си, да видя във властта. Да влезе там не като селски апаш кокошкар в чуждия дом по време на бедствие, а като стопанин, оставил за късо време кяра си, за да поработи според онази диамантена реплика на Апостола: "Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си" от април 1868 г. Която реплика е самообричане от сурова обич към обикновения гражданин на Република България.

ПРИСТРАСТЕН ЛИ СЪМ

   

  – Разбира се, че съм пристрастен! Защото съм от поколение български войничета, родени непосредствено в годините след Втората световна война, които на косъм се разминахме да ни хвърлят да се бием срещу янките – същите наперени самодоволни янки, които ядоха пердах във Виетнам, независимо че бяха до зъби въоръжени с най-модерна техника за убийства и заразяване със същите химикали, с които днес тровят и нас от небето с техните огромни летящи цистерни с отрова. За мен лично няма по-гадна държава от Щатите.

  – Това какво общо има с темата за твърдоглавието ти?

  – Не знам. Пиша, каквото го мисля. Всичко е свързано, само ти ли не виждаш! Пред Международния военен трибунал в германския град Нюрберг от 1945 до 1949 г. бяха изправени представители на нацистката власт, извършили низ престъпления срещу човечеството. Полицейски експерти в Мюнхен са разработили виртуална версия на концлагера Аушвиц, съобщава БиБиСи – в газовите камери там чрез мъченията или медицински експерименти в най-големия лагер на смъртта са умъртвени 1 милион и 100 хиляди души, повечето от тях – евреи и славяни. 3D-версията на Аушвиц ползват заради последния съдебен процес през юни т.г. срещу бившия охранител на лагера Райнхолд Ханинг (1921-2017) от СС.

  Щатите крадат от целия свят, крадат сивото вещество – мозъците на всяка нация, крадат от ресурсите навсякъде по планетата. Понеже са по природа самодоволни и нагли, управниците им си въобразяват, че като създадат Зло, то ще им послужи. По начина, по който най-могъщите им банки и корпорации са финансирали нацизма, по същия начин създадоха, въоръжиха талибаните в Афганистан, ислямските главорези в Либия, Ирак, Сирия, Египет и пр. А после Злото се обърна срещу тях и хукнаха уж да се борят с онези, които са техни рожби. Ала да стигне човек до този извод, трябва да вижда нещата днес около нас в глобален мащаб... Българите за тях сме обречени да бъдем унижени, но и унищожени като нация, колцина у нас проумяват!? Съединените американски щати – както след Първата световна война СССР, са експеримент, с тази разлика че – докато основата на Съветския съюз е устроявана върху хилядолетната история и военен опит на Руската империя и Руската нация, Щатите са конгломерат от национални общности, отделили се от естествения си ареал: от територии, където са се формирали като бит, манталитет, възглед за света и човека, и затова умозрителни, аморфни, далеч от християнския възглед за любовта и човешкия ни греховен свят.

 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 uni 2022

Илюстрации:

- Януари 1988 г. в Банкя с щерките и Мария Комитова 

- Руският боен пилот Роман Филипов (1984-2018)*****

–––

* Неплодна земя, изоставени на самотек угари.  
** Разделяй – владей! Девиз, провъзгласен от Николо Макиавели (1469-1527), но всъщност основа в политиката на Древния Рим спрямо останалите племена и народи.
*** Според годината на настоящия препис. 
**** По онова време (2001 г.) сме били все още осем милиона.

 ***** Тежко ранен, обкръжен от нахъсана група ислямисти, се самовзривява, избрал смъртта вместо да попадне в ръцете на главорезите. Би могъл да ми е син. Мечтал съм за такъв син аз – българинът по кръв и манталитет – праправнук на тежко ранения и обезглавен Ангел Керемидов от християнското селище Калугерово, боец от Хвърковатата чета на Бенковски през дъждовния мразовит Април 1876. Вж. https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%BF%D0%BE%D0%B2,_%D0%A0%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D0%BD_%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D1%87 Бел.м., tisss.