понеделник, 30 октомври 2017 г.

Публицистика – БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ

БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ

    Бях седемнайсетгодишен, когато написах първия си разказ, следвайки стила на Хемингуей. "Крайпътен ресторант" се казва. И досега смятам, че е сред най-доброто, което някога съм писал в течение на над половин век. Роденият отвъд Атлантика в 1899 г., кажи-речи връстник на Борис Дявола от Пазарджик, Ърнест Хемингуей ли да е причината? Не. Това си бяха мои наблюдения, мой личен опит; от американеца заех донякъде подхода към диалога: ей така, с недомлъвки, което съобщава далече повече, понеже не уточнява докрай нещата и тъй отваря пространства за въображението.

    Значи, двама: мъж на години и млада жена, разговарят в жежкия летен подиробед къде биха могли да идат. Тя очевидно не е съвсем добре, а той – притеснен. Настрани от тяхната самотна маса три скучаещи сервитьорки подхвърлят помежду си откъслечни реплики: какви са онези там двамата, гадаят какво става там. Няма други персонажи. Има звукове – бръмчене на отминаващи зад храстите камиони, чиито гуми свистят върху размекнатия нагорещен асфалт. Мирис на река. Запотените стъкла на току-що измитите чаши. Жужащите мухи.

    Сега чак си давам сметка, че съм написал нещо, което звучи почти като библейска притча със затаено до болезненост
осезаемо пространство зад наглед рехавата тъкан на думите. Как се получава то? Да не съм се родил научен!

    До казармата тренирах първо волейбол, гимнастика (14-15-годишен), а после бокс и кану-каяк. Боксирах се и в казармата, категория "перо" (до 54 кг.). Най ми спореше в лодката: бях най-бързият сред пловдивските млади каякари на Армейския спортен клуб "Ботев", в спринтовата дистанция 500 метра едноместен каяк сред юноши от петте спортни дружества, които по онова време развиваха кану-каяка. А в последното за мене индивидуално състезание на Гребния канал току на финала ме изпревари с около метър бая ячко момче от Спортната школа към Техникума по физкултура и спорт "Васил Левски" – Радко Дочев, който после завърши ВИФ, известно време бе дори треньор по гребане, а доколкото знам от него, сега е художник на свободна практика.

    Помня, че го "влачих" по трасето... До трийсетина метра преди финала този хубавец "се вози" на вълната ми, слезе от вълната и мина край мене, прецапвайки последните метри с няколко мощни загребока. Изядох се. Яд ме е и досега;
обаче не ме е яд на Радко, с когото си останахме приятели и после много пъти сме сядали на кафе, а и досега ме е яд на мене си, че не съм се отскубнал, ами съм позволил да се закачи и да го влача на буксир поне 400 метра по петстотинметровото състезателно трасе.

    Имал съм не една и две сходни ситуации, последната по-значителна сред които е злощастният ми писмен договор със селски тарикат, който успя да ми убие мечтата да си видя като томче от 496 страници ръкописа "Историйките на ученика Ламски", писан почти десет години (1994-2004).

    От ІХ клас нататък тренирах бокс при юношите на АСК "Ботев", а се и подготвях в курса по парашутизъм в пловдивския Аеро-клуб "Владимир Комаров". Скочих два пъти с парашут, изкарах теоретичните занятия по безмоторно летене, взех с петица изпита, предстоеше ми да летя с планер, но се отказах заради най-добрия ми приятел от онова време, че и до днес – Тодор Ряпов, на когото заради нещо в зрението не позволиха да скача с парашут, нито да продължи нагоре обучението.

    Мечтаехме с Ряпов да станем бойни пилоти. Освен че от седми-осми клас тренирахме заедно гимнастика, бокс, състезавахме се с юношите и младежите, че и с мъжете... в каяк-двойка на Гребния канал, свирехме в духовата музика на нашата гимназия "Георги Димитров": Ряпов – на бас-баритон, аз – на бас-флигорна. Като ученик още от ІХ до ХІ клас, от 1963 година нататък в местните два вестника младежкия "Комсомолска искра" и партийния всекидневник "Отечествен глас" печатаха мои фейлетони, разкази, репортажи от заводите, по-рядко – някое стихотворение.

    По онова време сам се занимавах с хата-йога. Ходех на лов за пойни птички (кардалини, както им казваме тук); изработих върху дърводелския тезгях на баща ми от тънки летвички и градинарска тел пет кафеза и капан за птици. С изработени у дома детайли си сглобих морзов ключ, с части от магазин "Млад техник" пък – радиоприемник, миниатюрен електромотор. С кон и каруца от Разсадника на близкото до Пловдив село Войводиново с приятеля Ряпов обикаляхме пловдивския кър и околните села да режем едногодишни израстъци от дива череша "махалебка", които калеми баща му на Ряпов чичо Янко ползваше за присаждане.

    А колко още занимания съм имал в онези години между 1960 и 1965!

    И за какъв дявол ми били всички онези втурвания в едно или друго? Нямам определен отговор. Навярно е било трупане на опит, наблюдения, пробвал съм се къде да приложа енергията си за живот, за творчество, за надпревара. Ами че в онези години се чувствах жребче, пуснато на воля да се състезава с по-опитните, по-силните, повече живелите и по-мъдри.

    Освен папа Хемингуей, занимаваше ме и стилът на Ърскин Колдуел, на Стайнбек. Насочи ме към тази тройка североамерикански автори първият ми учител в журналистиката и донякъде в литературата роденият в град Септември Никола Джоков – Джоката (1934-2000). Къткаше ни като пилци Джоката всеки четвъртък вечер да ни говори за литература и стихове, да си обсъждаме текстовете в една от канцеларите на "Комсомолска искра", там горе, на трети или четвърти етаж в сграда на пъпа на Пловдив, която вече не съществува. Бяхме наистина едни пилета с жълто около човката ние, десетина момичета и момчета от пловдивските гимназии. В кръжока се влизаше само с конкурс. Най-често в онези четвъртъчни вечери бяхме ей тези на! – Мария Широколийска, Христо Джелебов, Христо Батинков от Асеновград, Мая Ралчева, Видка Кочева, Илия Зайков от Брестник.

    По време (1963-1965) на убийствените в буквалния смисъл концлагери, където само за политически виц пребитите с тояги арестанти са хвърляни от лагерните биячи полумъртви за храна на побеснелите от глад прасета, преди каквото и да било да познавам от Българската и от Великата руска литературна класика, детайлно вече изучавах тройка Нобелови лауреати на Северо-американската англоезична литература.

    В казармата любимци ми бяха английският романтически поет Пърси Биш Шели (1792-1822) и шотландецът Робърт Бърнс (1759-1796). Извън задълженията ми на редови войник от взвод за управление към ракетния ни дивизион бях и художник на поделението – върху грундирани стени с четка и латексови бои рисувах картини, диаграми;
освен радио-релеен механик, втората година бях и библиотекар на поделението, правех там седмичен войнишки стенвестник, съчинявах злободневки, карикатури рисувах, преписвах начисто, че го мързеше да препише, миналогодишни планове ЗКПЧ-то (зам.командир по политическата част) майор Стоянов. 

    Този Стоянов – бивш учител, ни беше предложил с едного от младите офицери в ракетния дивизион, инженер-лейтенанта от Радио-техническата команда Парушев, за кандидат-членове на БКП, но за наказание, че подир нощен наряд не търчах по плаца за сутрешната физзарядка с останалите войници, ами останах да си отспя в леглото половин час, старши сержант Маринов (викахме му Мечо) заповяда да отида да "поливам розите"... И като не отидох да поливам засъхнали лайна във войнишкия кенеф, три денонощия началството ме "откомандирова" в Хасковския гарнизонен арест, и тъй, едва 18-годишен, славно се разминах с партийното членство и с кариерата на партаец. Какво ти отспиване! В кишавите три дни на онзи март вадих и аз камъни от изкоп до старата ограда на гарнизонния арест.

    От родните наши поети в детските ми години у дома, в избата на улица "Ниш", и по-късно, кога се преместихме да живеем пак под наем на улица "Люлебургаз", вкъщи се залисвах със стиховете и фейлетоните на Христо Смирненски от сборник, зает от библиотеката на читалище "Виделина" в Пазарджик, родния град на майка ми. И да си призная, никак, ама никак не ми харесваха стиховете на Христо Смирненски, не ги харесвам и до днес; този патетичен слог, приповдигнати и звънки, строго разчетени ритмична стъпка, строфи, досущ яко гримирани леки жени, със словосъчетания от типа "златолуспест гигант", с фрази, като "свил десницата корава, целий свят се днес изправя", и сега ми се виждат нагласена работа, безвкусица от финтифлюшки. Изпитвах яко отвращение към задължението да зубря за час по литература и това обстоятелство успешно ме имунизира срещу влияния на каквото и да било от родната партийна тенденциозна лирика.

    Борба ли! Че аз и не желая да участвам в борбата ви, драги другарки и другари, имам си моя идея как и къде да живея живота си, възможностите си как и къде да прилагам. Не ми трябват вашите указания.

    Иван Вазов ми се показваше твърде тромав, та и нравоучителен, Пейо К. Яворов – театрален, предвзет, Димчо Дебелянов – сантиментален, па и мекошав, за да ми е образец за българин и мъж, Пенчо Славейков – като изключим няколкото му текста под якото влияние на народнопесенната ни традиция ("Стройна се калина вие...", "Даваш ли, даваш, балканджи Йово" и пр.) – блудкав, особено онзи връх на графоманията "Кървава песен".

    Чета от петгодишен. В най-ранните си години лягах и ставах с богато илюстрирания "Що е то?" – шарен сборник с богато илюстрирани гатанки на Асен Разцветников, "Полски народни приказки" – смразяващи кръвта сюжети за Броиряпа, владетел на подземното царство в Карконошките планини. Любими до една ми бяха книгите на Аркадий Гайдар (1904-1941)
. Четох по-късно ужасяващи неща за Гайдар, едва 19-годишен назначен за командир на полк. Харесвах Джани Родари (1920-1980): от творчеството му най-много – "Приключенията на Лукчо". Любимо ми бе сборничето разкази за животни "Рики-тики-тави" на Ръдиард Киплинг (1865-1936), харесвах си, макар и не тъй силно, донякъде и индианските сюжети на Майн Рид (1818-1883), но и фантастичните приключения на Жул Верн; особено ми допадна приключенския роман "Наследникът от Калкута", писан в условията на болшевишки концлагер от затворник, чийто пряк началник си присвоил правото да се титулува съавтор.

    Подир североамериканската тройка янки Нобелови лауреати четох, по-точно казано – живях известно време с образите от сатиричните романи на Иля Илф (1897-1937) и Евгений Петров (1902-1942) "Дванайсетте стола" и "Златният телец". Галерията литературни образи на чешити от т.нар. съветско общежитие, наред с излезли изпод перото на чеха Ярослав Хашек (1883-1923) образи на чешити от "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война", ми бяха еталон, кога писах "Историйките на ученика Ламски".

    Шест пъти само по време на гимназиалните ми години препрочитах романа "Швейк" на Хашек и този роман с галерията предизвикващи див кикот чешити и до днес ми е любимо четиво в дни на отчаяние. Книгата "Ламски", образно казано, си писах със заничане иззад рамото на Хашек. Единайсетгодишното момченце Иван Ламски, наред с низ от поне двеста образа на типични днешни българи, е опит за моя си – българска, и преди всичко пловдивска – версия на абсолютния наивник, чиято глупешка уж оценка за безскрупулните службогонци е далеч по-меродавна, по-вярна и по-строга от оценката на духовни нищожества, като коледна елха окичени с отличия и титли. 


    Като студент в Софийския университет (1967-1971), в студентската ми квартира на ул. Петър Митов 8, в глуха уличка върху темето на Слатински редут над Подуенската гара, нахълтаха философско-суховатият дестилат Адриан Леверкюн на Томас Ман (1875-1955) от романа му "Д-р Фаустус", и чаровният непоправим пройдоха Франсоа Вийон (1431-1463), и трескавият Жулиен Сорел на Стендал (1783-1842), и мечтателят Дон Кихот на Мигел де Сервантес (1547-1616), жизнелюбивите, но и без капчица свян разказвачи на истории от "Декамерон" на Джовани Бокачо (1313-1375), където всичко в този свят е подчинено на любовта, глупостта и здравия секс.

    В годините на юношеството си бях може би най-ревностният читател в някогашната квартална библиотека при бай Димчо
на пловдивската улица "Васил Априлов". Четенето ми беше и утеха, но и изкушение. Изгубвах се цял в книгите, забравях, че у дома и в една от бедните махали на Пловдив хората живеят в недоимък и злобни съседски кавги, виждах се частица от друг – огрян от вълшебна светлинка човеколюбив пейзаж на фантазията, разума, романтичните страсти, примамливите далечини.

    От четене на книги бях се превърнал в "книжен човек", въпреки че не съм пропускал нищо от игрите и от сбиванията с момчета от бедняшката ни махалица; бях се превърнал в любопитен наивник, склонен повече да съзерцава живота и света, та едно от първите момичета, в което до уши се влюбих, 16-годишната Емилия Попова, веднъж ми се ядоса: "Живееш като цвете в саксия, зад стъкло", а майка ми пазарджиклийката беше още по-рязка: "Стига с тия книги, от книги кой е прокопсал!"

    Шестнайсетгодишен, навирил нос, заявих на родителите си: "Баща ми! Тебе не мога да те настигна, че си бил на фронта в Голямата война. Но си пожелавам много... малки войни". И стана както си бях пожелал – ангелът, чийто крила в тягостни дни усещам разперени над мен, очевидно ме е чул.

    При сантиментален повод (любимото му моме се увлякло по мен) най-добрият ми приятел, като ме изпращаше от пловдивската Централна гара, вече между коловозите и докато чакаме да се появи влакът за София, се възмути: "Нависоко излиташ. Може лошо да паднеш", на което – наивник абсолютен и самоуверен, отвърнах: "Да, ама преди да падна ще летя".

    Отде това самочувствие, Боже мой! Не съм бил блестящ в гимназият; в гимназията обикновено скучаех сам на последния чин откъм прозореца с очи навън. Да, спореше ми на Гребния канал и сред юношите каякари на 500-метровата дистанция; в бокса случайно стигнах до второто място във вътрешноармейско първенство на ПВО и ВВС. Мачът играхме в хангар на старото пловдивско летища, на Асеновградското шосе. Виж, материалите, които се появяваха от дъжд на вятър (1961-1965) в местните два вестника, учителите ги развяваха под носа ми из коридорите на гимназия "Георги Димитров" като тореадорски плащ: "Туй нещо, Гьорги, ти ли си го писал?"

    Най-вероятно онова самочувствие между коловозите на пловдивската жп-гара се е основавало на обстоятелството, че сам бях постигал всичко в онзи мой живот дотогава – и добро, и не толкова добро, и лошо, и хептен кофти, че херолди и тогава не са крачили с лъскави фанфари да известят за мен, че любвеобилни роднини и мили приятели не бяха застлали килим от хвалебствия пред нозете ми, че за всяка постигната от мен дреболия се налагаше, налага ми се и досега, да плащам полагащия се по нашите земи горчив данък оскърбления, разочарования, рани, унижения.

    Раснах като син на простосмъртен българин и мебелист-дърводелец от покрайнините на Пловдив; но и материалният Иисус бил дърводелски син, мисля си понякога. Нали! Какво значение какъв си се родил, дали са те повивали в коприна и със златна лъжица дали са те хранили в устата; важно е какъв заряд от жизнена енергия носиш и как тази жизнена енергия се преобразува у теб в бяс за творчество и любов към човека, ала не към праведника, а към грешния, каквито сме всички ние, живите тук долу.


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 20 fev. 1999 – edited 31 oct. 2017
Илюстрации:
горе – Покрай бокса в хангарите, кацнал на сватбата на Сия в Прослав;
долу – Зад кея на някогашния Морски клуб в района на Гребната база.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...