ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1051.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1051.)

 ...Влечи ме, ще се завтечем подире ти; – царят ме въведе в чертозите си, – ще се възхищаваме и ще се радваме с тебе, ще хвалим твоите милувки повече от вино. Заслужено те обичат! Дъщери йерусалимски, черна съм, но съм хубава като шатри кидарски, като Соломонови завеси...*

  11 avg. 2017 

ОНАЗИ НОЩ 

Онази нощ как светеха бедрата й,

щом гостите си тръгнаха онази нощ

и хлопнах подир тях вратата си,

да не усетят колко ставам лош.

 

Лоза със сок налети са гърдите й –

от аромата им в екстаз, опиянен,

докато ми разказваше тъгите си

и колко всъщност е далеч от мен,

 в онази бяла шия бавно впивах се,

нослето й погалих със солен език,

когато тя под мен като змия се виеше

и молеше: "Почакай, мили, само миг – 

не мога да те любя, вече съм омъжена

за другиго, не искам да съм в грях,

животът и без това е труден, тъжен".

Отвръщах й със саркастичен смях. 

Ала ръцете й по мен пак се усукваха,

гърба ми с остри нокти лошо тя издра,

докато в нея бавно се промъквах аз

и паднах в плен на нейните бедра. 

Косите й на августовски зной миришеха

онази нощ след празника ми и така,

заслушан в учестеното й дишане,

я галех тъжен с трепетна ръка. 

По-тежък и от кораба "Титаник", там

потъвах в бездните й чак до сутринта,

завинаги заседнах в онзи Тихи океан

от женска нежност, свян и самота.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 11 sep. 2022 

–––

* Библията, из ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ от Цар Соломон. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1050.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1050.)

 ...Вдигнах се тази сутрин в пет без десет, сварих си двойна доза силно-пресилно кафе, пометох нападалата от липата шума върху балкончето метър на три подир снощната дъждовна буря, извадих сгъваемата маса и белия пластмасов стол и с цигара в ръка се курдисах пред бележника със стари записки: да доработя, както напоследък ми е адет, сюжет от пролетта на еуфоричната за нас, българите, 1990 година. Ходили бяхме с Жълтото Ленче – до блясък лъснатата жигула, с която се фуках пред приятели мераклии, две двойки, изпълнени с плътски мераци: двама мъже и гиздави две момета, до Смолян. И там, на тротоара пред кафенето срещу Космическата обсерватория покрай куп лакърдии за местни чешити и майтапчии, разправи ни този сюжет Роман, шеф на смолянското ВиК*. 

  Да добавя, че със самочувствие на новооглашен автор на сборник стихове и дузина разкази тъкмо се бях снимал пред портрета на писателя Николай Хайтов, кой знае по какъв повод изтипосан насред фоайето на Обсерваторията наред с известни люде от този край на България. Над фотографията на Н. Хайтов разперил бях два пръста като заешки ушенца, демек: "Вижте ме, бре! С Хайтов не ме е шубе да се меря в писането". Ако нещо съм пришил към историята по-долу, ще да е от същия Роман пак изречено, макар по друг повод. Лична история е тази, много лична, та я отделих от веселичките лакърдии, които от уста на уста се предават за услада на душата и в този омагьосан кът на България, гнездо на нашите древни предци траките. 

  Кикотим се в кафенето баш срещу Обсерваторията, заливаме се от смях щастливи, че плътската любов витаеше у нас, четиримата. Когато се прибрахме в моя Пловдив обаче, веселите цинични лакърдии избледняха, изгубиха свежест с дъх на хвойна от Орфеевата планина и ми се загнезди в ума простичката, но загадъчна, па и май леко сълзлива драма на помашкото момче, расло и заяквало с коравия нрав на людете от тази изпълнена с древни предания и легенди най-българска сред нашите планини.

  13 sep. 1990 

МАЙЧИЦА 

  – Историята начева преди да се родя. Предния ден, 21 юли**, мама се усетила недобре; както лежала и бълнувала, унесло я – сънувала да я гледа в очи и да й дума жена в бяло, с венец на главата. Рекла мама на баба; и баба отърчава на нивата, а там възрастните жени акъл й дават курбан да стори. Дядо гътва едно шиле; сварили месото и раздали из махалата в чест на Светицата. Тате тогаз карал осемнайсетте, момчурляк още, по козите търчал все... Сукал съм шест дни; на мама циците корави били, в едната й бозка кърма оставала; разболява се мама, взела да се топи. И кого отнапреж да спасяват! Не бива до нея да се докосвам: ще се отровя, майчиното ми мляко ще ме убие. От двете ми лели, що по онуй време също кърмели, не ща да бозая... 

 И нашите ме отписали, завтекли се снашицата да спасяват, поне нея да не изтърват. Грабва ме тате и къде-къде, при козите в планината. Имал коза-първескиня, дето се казва, от яре – яре. Измил й вимето, наврял ми муцунката в цицките й... и съм засукал. И тъй ден подир ден, бая време. Сковал тате маса, козата връз масата се изкатерва и ме турят под вимето й да суча. Свикнала с мен козата. Чуе ли ме да мъцам, рипка къмто къщи, с рогца и копитца по портичката блъска да й отворят. Харно, ама мама се оправила, оздравяла мама и ме носят човешко мляко да суча. Пък отвън козата блее, та се къса, с копитца блъска по портичката...

  Като поотраснах, взе бубайко да ме пуска с овцете. Сберем се десетина акрани подир обяда, кога приберем животните от паша, и всеки извежда на моравата свое си ягне – да се погордей, хем и с ягнето да поиграе, та и акраните да му завидят...

  Приказни са у нас залезите, ще знаеш. Ей ти го насреща ни Кара-баир. Дорде долу околността потъва в здрачевината, Кара-баир полека-лека порозовява, аленее и целият запламтява, съща жарава. Изпърха птица, сянка прелети, току-виж небето уж още светло-светло, а цялото в звезди. И звездите трепкат като кристални... Всяко момче ягне си има, само аз ягне си нямам, оти тате ми не дава! Стоката му от добра най-добра, носи му се име, че овците му най са отбрани. Та взех аз парици да кътам – от онез, дето ми са за школо дадени, па и от рестото при бакалина. Събрах има-няма към десетина лева... От горското два пъти годишно закелявяла стока бракуват, евтинджос се вредих за две шилета... Скрих ги в шумата тези две шугави шилета, чардак им сковах и ги покачих нависоко... Като излязат моите артлици на поляната, и аз там, ама не едно, а две шилета водя. Да се изфукам и аз, значи. А шилетата ми – кожа и кости, ребърцата им се броят.

  Обадил на тате някой от по-големите: "Тъй и тъй, син ти, Юрдане, ела погледай с какви келемета те излага, кепази те пред орталъка, оладжак". Връщам се вечерта и тейко от прага ме емна: "Казвай кой те е пазарил стоката да му вардиш, дотам ли я докарах син ми чужди овци да варди!" Не са чужди, думам, мои са, и не са овци, а шилета... "И таз шугава стока със стадото ми си омешал?!"... Не съм я със стадото ти омешал... "Дека е тогаз?" ...Водя го да ги види. Звери се отдалеч и отблизо – ни кошара, ни дявол, стволът на ореха само белее. Соча оплетените с вършина клони: Ей ги де са моите две шилета! А пък шилетата ми връз наковани чамови дъски лежат. Изрева бубайко като мечок: "Ай-сегинка им тегля ножа!" Че като ревнах... Едвам ги отървах. 

 И пак ги разкара! На следния ден сабахлен зад одаята, докато съм още спал и сънувал, двама цигани ги заклали, кожите им на гръб метнаха да си ходят в техния си катун... Та кекава стока бобайко не можеше да трае.

  Тъй раснах диво по ридовете и пасбищата, с гората раснах и с ручеите, с дивите зверове и домашните животни, и с пилците в шумата, и с мерак по моми и песни, с онзи захлас по звездите, виснали на цели гроздове в небето нощем над Устово. Чудно ми е детството, ще знаеш! Сега, като ги сматрям, дечурлигата всичко си имат, за нищо не са петимни, всичкото им бир-таман, ама мерак си нямат: че всичкото им на тепсия поднесено, всичкото им даром дадено, а нашта хлапашка радост от природата им е от далечна по-далечна... И това, дето онзи руснак изследовател Павлов разправя, че животните не разсъждавали, не били мислели животните… Не е вярно! Павлов ряпа да руча, а ти от мен да го знаеш: Може да е най-великият учен на света, ама дип от животни руснакът Павлов не разбира и теорията му издиша. И сега чуй какво още ще ти река... 

  Суров човек беше баща ми. Караме веднъж стадото: камък запрати по бременна овца да я завърне, строши й ногата. "Ти – рече, варди я овцата да се не дели от другата стока, па яз, като си отхвърля днешната работа, вечерта ще й стегна счупеното с клечки"... Харно, ама уж я следя аз, под око я държа уж тази овца, а тя взе, че мина през треволяка и се затири в едни яки тръни. Оттук крещя, оттам заничам – няма я и я няма; че се и не обажда. Думам си, довечера бобайко няма да се сети, забравил ще е, та и отзарана ще ида да я изкарам от тръните. А тейко виси пред кошарите и... "Дека е – кай, оная с чупената нога?"... Ами тука трябва да е... "Ти кому ги дрънкаш тия, бе!" Че като се разлюти оня ми ти див балканджия! "Върви – кай – да докараш овцата. Без овцата хич да не ми се мяркаш пред очи!"

  И тръгвам аз... Още видело уж, светло още, а пък мене ме дострашава, коремът чак ме присвива... Насреща ми е Кара-баир, от Космоса слязъл сякаш, къпе се в кърваво. И кървавото пламти, играе като пламъците на Пъкъла. Въртя се аз кат муха без глава край къшлата, като гламав насам-натам се въртя, а не ми се мърда оттук. И откривам зад кошарите нашия Караман. Изгребах трохите от джоба, бутам му ги в муцуната, ма Караман хич ги и не подуши, гледа ме и скимти, ай-тъй на скимти: "Ауу-аууу-аууу!" Заляга на предните лапи, жално вие, тихичко вие, оплаква ме... Усети ме Караман, че голям страх ме гони. Човек да беше, нямаше тъй да ме усети. Отиваме, значи, двама с него до онез храсти. А как да вляза, като вътре каква ли гад се е спотаила: змии, смоци, караконджули, таласъми църни космати! Що страх съм брал, аз си знам! И кучето, като човек: все до мен. До късно онази нощ с него бродихме и овцата не найдохме. Наложи се в кошарата да преспим. А подир три дни овцата с друго стадо се омешала, обадиха ни се хората и я прибрахме. Та за кучето ми е мен приказката. Да си гледа кефа Павлов, ряпа да руча Павлов, ама не разбира от животни.

  – Що стана с козата, от която си сукал?

  – Козата ли! За нея ми казаха, кога бях тръгнал вече за инженер да уча в София. Дотогава думица не ми бяха споменали и нямах спомен за тази коза. Дреболия, ще кажеш... Е, и аз тъй съм си мислел. Преди да поема за София обаче, води ме мама при тъдявашна ясновидка една чак горе там, в махалите. И оназ, врачката де, отнапреж хвърли боб да ми гледа, сетне на оджака в пепелта с пръсти рови, стар въглен изрови. Блещи се тя във въглена, ай-тъй на! – на въглена се облещи. Сложи го напреде ми и: "Теб – дума ми тихичко – две майки те мислят; едната е в другата одая, кайве сърба, другата е на небето. Че я заклал бубайко ти курбан за здраве пред Света Богородичка. Оназ майчица – рече – сред жените в твоя живот най-силно те е обичала. И още си те обича".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа 

Plovdiv, edited on 10 sep. 2022

___
* Смолянското общинско предприятие "Вода и канализация".
** Баща ми Кирил е роден на 22 юли 1922 г. в Харманли, като петия син на общинския бирник Георги и жена му Господинка. Били дотолкова бедни, че съседи довели семейство бездетни от Бургас, мераклии да го осиновят, но лехусата Динка се надигнала от леглото и изкрещяла: "Туй дете ще отнесете само през трупа ми!" Кръстила го на брат си, чийто каци боя на двора Киньо (баща ми) помнеше от най-ранно си детство.  

  22 юли по православния календар се празнува като Ден на Света Мария Магдалина; вярна на Иисус, следва Го, споделя страданията Му до разпването, вижда възкресението Му и като сестра на Свети Илия. Неин е първият възглас "Христос возкресе!" Бел.м., tisss.