ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (916.)Смехът, казват, е здраве. Така е. Изгуби ли една нация възможността над себе си да се надсмива, отпиши я – тя вече се е предала. Няма живот без любовта, която смехът носи между човеците, и особено към най-грешните сред нас. – Аноним (1947)
УЧИЛИЩНИЯТ ПРАЗНИК*
Летопис на славно минало преди окончателния крах
А сега как протече празникът тази година. Точно в десет, когато слънцето страшно пече, висим, строени по класове край червената трийсетметрова жакардова пътека, просната по диагонал в училищния двор. Всеки стиска алена розичка от тел и тензух. От осем сутринта на талази училищната радиоуредба кой знае защо дъни над квартал Изток "Тих бял Дунав се вълнува, весело-оу шуми, бум", редуван с шлагера "Камино-Камина-а-ато" на Лили Иванова и "Сине мой" на пловдивския певец Христо Кидиков. Към десет и половина вече беснеем. В задните редици момците си бият комбици, по-организираните играят на бъз или "Познай кой ти запали врата". Мнозина притичват да заредят до училищната ни столова водните си пластмасови играчки пистолетчета: овлажняват блузките на по-гърдестите от шестокласничките. Цицоранките кудкудякат свенливо: "Ки-ки-ки!" или "Ай, стига бе, мръсник! Штъ обадя на госпожата". Един пък се понесъл с двулитрова бутилка от бира и врещи: "Дай ми, мамо, топ! Топ ми дай".
Към десет и петдесет иззад кьошето на съседното павилионче за закуски се подава муцунесто бяло пежо инжекцион, следвано от черна тойота селика със сини перденца на задните стъкла и байряче върху левия преден калник. Докато двете коли паркират, като ангели се спускат дванайсет момиченца с бели чорапогащи и фланелки от нашия училищен джаз-балет. Даряват карамфилите, в целофан завити, на измъкналите се от лимузините поизмачкани, леко вкиснали официални гости. На господин посланика му тикнаха в лапите седем алени гладиоли наведнъж. Начело крачат телохранителите на Негово превъзходителство, после самият господин Посланик, преводачката, личният му секретар, любимата жена, петима други с болнавия вид на персони, които не са си отспали от миналата нощ, може би от вълнение, че ще ни чуят как пеем и рецитираме за ненагледния Гумба. В този сюблимен миг гръмна нестройно и патетично духовият оркестър на спазарените за целта цигани чалгаджии.
Манговците бойко изсвириха "Насрещен марш" и оттук-насетне всичко бе изпипано в чалга-стил. Трима осмокласници вирнаха фанфари, отряд от барабанчици изпълни туш, а учениците воглаве с хора на неомъжените учителки подеха химна за любимия Гумба. Думите са писани специално за случая от учителя по български Бранко Калев, пригодил текста по мелодията на "Танго д,аморе", обаче същият текст в изпълнение на развален български от сънародниците на Гумба звучи ето тъй:
Такива ми ти работи. После шефът чете актуализирана версия на миналогодишното си слово и завърши с до болка познатия финал (двайсетокласниците го чуват вече за дванайсети път): "Вашият прославен Гумба е вечно жив сред нас. Няма по-прекрасно цвете от дружбата между нашите два народа"... Парчета от класически опери изпълни хорът на неомъжените даскалици "Калинка-Малинка". Гостите възприеха песните им сдържано, както учтиви слушатели, които разбират от майтап... Когато обаче засвири състав "Романе-романе" на чалгаджиите от съседното най-многолюдно весело гето в Европа, посланикът Мбомбо Мбвананга буйно изръкопляска. От солидарност, макар изненадан, лениво заръкопляска и училищният харем на помощник-шефките, впили поглед в своя султан. Ние – две хиляди и четиристотин хлапета и юноши, разбира се, също много ръкопляскахме.
После Негово превъзходителство и мацката-преводач се разходиха сред карето от строените класове. Крещим до прегракване Урра, а мутрите-телохранители хладно ни разглеждат. Нашите горнокурсници пък се любуват на циците и приятно закръгленото дупе на мацката-преводач. Охкаха чак от страст.
Край училищната ограда плавно преминават трите черни мерцедеса на кметството. Ето го и господин кмета. Леко задъхан, разчорлен, двуметровият Спас Гърмидолски с широка крачка на бивш десантчик прекосява на верев алената жакадовата килимена пътека, отривисто се здрависва с посланика. Онзи почти увисна на лакътя му, понеже е ситен, мургав и нежен, а кметът – як като бик за разплод. Ръкопляскаме и крещим с издути жили: Урра! Физкултурникът Главанаков, скрит зад една от бетонните колони, на които се крепи шефският корпус, ръкомаха като корабен сигналист и ние цвилим: "Веч-на друж-ба! Веч-на друж-ба!" Дерем гърла в течение на три минути. После онзи зад бетонната колона завъртя в кръг двете си лапи, демек: Ай, стига толкова!
По микрофона на училищната радиоуредба господин кметът, без водещата да му е дала думата, на два пъти се изкашля и каза, че е доволен от това, което вижда и чува. Нямам представа поради каква причина ни нарече "моите юначаги". Чете пак нашият директор. После приказва пет минути общи празни, но вдъхновени приказки, па даде думата на Мбвананга, като едва не се спъна в кабела и стойката на микрофона. Щом ситното мургаво човече пое микрофона, нещо й стана на озвучителната техника... Та зине ли Мбвананга, мощните двеставатови тонколони сърдито избръмчат. Зине уста, и пак: бррръм! И така много пъти. Дали от микрофона не идеше мизерията? Уредбата издава особени звуци – пращи и пиука, говори с дървения глас на Пинокио, пука като самотен снайперист от покрив на яко охранявана банка. Общо взето, долавяме колко силно джуджето желае да ни се хареса, но дяволският микрофон не го оставя устичка да отвори. Тогава неговите хора му подадоха бяло листче и Мбвананга, като заряза и микрофона и цялата усилвателна мизерия, рече:
Докато срича от листчето, разбираме му какво казва, а зачурулика ли на родното си наречие, микрофонът му се дразни. Главанаков геройски се бори с техниката, обаче четирите двеставатови говорителя ту безобразничат като четири трактора в полето, ту съскат и мяукат като подивели котенца. Любопитно се държеше новата помощник-директорка Миразчийска – Сийка Мераклийка, както са я кръстили десетокласниците. Зад гърба на училищния ни шеф, залепнал за господин кмета, Миразчийска извършва многозначителни движения с глава и тяло, напомнящи щракане с пръсти, въртене на ханш и пулене на очите, като кога циганка танцува кючек. Тъй госпожа Сийка напомня на учителите да ни подканят да скандираме предварително отрепетираните лозунги. Ние я разбрахме, учителите навярно – и те, но се правят, че не разбират: гушат глава между раменете. Чух как Пеевска се обърна към нашата математичка Кавръкова:
– Какво й стана на никаквицата? Да не е слънчасала, та тъй се престарава. Печем се ние в таз жега, вятър ни вее, а тя е на завет и сянка. Какво още иска!
– Ако си началник, и ти ще си на завет – рече й Кавръкова, обладана от прозрения. – Че защо, мила, е туй престараване, туй драпане с нокти и зъби към властта? Мислиш, от любов към учителската радост, към народа, от грижа за България?! Ветар, драга! Горещ ветар! Народ, Отечество, Демокрация, все празни думи са то. Затуй ги и пишат във вестника с главна буква отпреж: да личи, че са празни, кухи. Млада си, неопитна, но животът е пред теб... Някой ден и ти можеш да ни станеш началник, да ни заядеш с тенекиен глас, със зли очета да ни загледаш. И тогава ще си разваля мнението за теб, разбира се. Но защо му е на честния да става началстващ изрод, ако не за да постеле и пред неродените си внуци дебел персийски килим за утрешните дни!
В края на официалната част шефът ни съобщи по микрофона, че разчита на нашата Култура и Възпитание, че се гордее с нас, от което следва, значи – тихо и кротко да се разотиваме. Докато деветокласниците събират апаратурата, двамата с Пенко от VI-б тичаме към четвъртия етаж. Там – далече от любопитни оченца и нослета, заварихме подредено като за пред скъпи гости. Върху седемте маси, нагласени във формата на буквата П, бяха струпани куп лакомства и пиячка: кока-кола, швепс, кутии с шоколад, пълни тави с печени бадеми и фъстъци, отделно – чинии с нарязана шунка, луканка, хапки с гарнитура от гъби, филе и кетчуп, руска водка. Само ликьорът и уискито бяха по цяла каса. Колонизаторите на онова племе очевидно са оставили траен отпечатък върху вкуса на симпатичните ни приятели от другата страна на света.
Като табун бизони тълпа официални лица, учители и чистачки обхожда училището, влизат от кабинет в кабинет, заседяха се в библиотеката, че там журналист вземаше интервю. Брадатко с огромна видеокамера засне посланика. Хлътнаха и в заличката с вехтите компютри. И там шефът произнесе увъртяна реч – свеж вариант на откровена просия. Двамата с Пенко, привързали червена лентичка на ръкава, следваме табуна. Шмугнахме се в шкафа с вехтите комунистически знамена насред султанските покои. Запасили сме се с печени бадеми, фъстъци, шоколад. Каква ти жизн? Лайф, братче!**
Следва
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
.jpg)
.jpg)
.jpg)