Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 16 май 2020 г.

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972) - 3

ГОЛЯМОТО НЕГОВО ЗАВЕЩАНИЕ (1972)

Продължение

XLII

Черней земята, приближава,
небето бясно се снишава,
на хоризонта нещо шава –
любов ли или бой за слава? 
Тъй братът гатанки решава.
Смъртта наивност не прощава;
тя праведни не отминава,
та мен ли грешния ще жали!

XLIII

Защо ти е живот сред грижи,
щом можеш млад глупак да бъдеш!
Ще кажа другото тук в рима:
най-свидното калта не бърше,
едничка съвест плод не връзва,
без слънце, нямаме и сянка,
южнякът топъл как да зъзне,
хитрецът смучи от две нянки.

XLIV

Да бъдеш или да не бъдеш* днес
е стар, брадат, изтъркан виц;
на завет смогнал да се свреш,
на Хамлет си придавай вид;
пред властника гърба превил,
с майтап дори ще покрещиш –
да го зарадваш в стих звънлив,
въртиш се като шут на шиш!

XLV

Рови се в Родната История,
приятелю с възторжен нрав,
навлязъл в свята територия,
сражавай се, бъди корав,
естествено все пръв и прав –
възпявай ханове, боили...
Кой ще те обвини във грях –
страхливец храбър, то е мило.

XLVI

Знам не един Воймир Асенов**,
бохем по външност и душа,
на кръчмите поклонник верен,
за три дузини тук скърбя
мотаещи се и в беда.
За тях от мене дар ще има –
на дядо острата брада,
за да им боцка в люта зима!

XLVII

С добро те споменавам, дядо,
от виното ти пил съм сок,
нарекоха те всички Дявол,
но ти за мен оставаш бог,
че в каменния зид широк
печатница си крил, куршуми,
а нощем Източният фронт
от Радио Москва те будил.

XLVIII

Облог сключили зад вратата,
напук на лични интереси,
изгуби ли Москва войната,
на крушата сам да се беси.
Днес в самотата се е сгушил
и всички казват, че е лош,
затуй че своя син кротушко
подгонил с кухненския нож.***


БАЛАДА В ЧЕСТ НА ДЯДО МИ 

Хей старче, всичко ти отнеха,
и все пак още дишаш ти,
съсед на алчни мекерета
с издути овнешки гърди.
Човекът с ум и чест блести,
а не с парадната си дреха,
която нямаш. Горд бъди,
напук на всички мекерета.

Талигата с Пайтака**** взеха,
поплака ли си скришом ти?
Защо са ти, на някой пречат,
без тях нали си се родил!
Поне за хляба си спестил,
какво, че свои те проклеха!
Ината ти аз наследих,
напук на всички мекерета.

Когато подлеци се клеха
във вярност на властта, а ти,
пак сам по сухите дерета
си се пришпорвал с гняв: Ори!
Донесе ли ти туй престиж,
кому е нужна честност вехта!
Но мъж докрай остана ти,
напук на всички мекерета.

Виновен си и теглиш... Нека!
За дързостта ще ми простиш,
но гащите стегни с утеха,
че чиста е честта ни, виж –
напук на всички мекерета.

Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 16 maj 2020

Илюстрации:
- Черният красавец Дорчо, който замяташе крак.
- Борис Дявола и баба ми Вена Перущенлийката.
___
* Ключова реплика от класическия монолог на Хамлет в едноименната Шекспирова трагедия.
** Освен Воймир Асенов (1939-2013), който имаше навика да нощува върху куповете хартия за вестник "Софийски университет" в редакционната стая на I етаж в старото крило на Софийския университет, минимум три дузини пишещи бичеха опуси за "българската бранна мощ" (фраза от Далчевата изповед "Родина"). Авторите на гръмогласни писания се изживяваха в ролята на хъшове, живееха несретно и на вересия от приятели и милозливи наивници по столичните долнопробни кръчми. 
*** Действителен случай: бащата (Борис Дявола) решил да утрепе сина си (вуйчо ми Любен), че синът е кротък. Издебва сина си, който влязъл в кенефа, който се намираше в дъното на двора. Става това след полунощ, вдига се олелия, свако ми Иван Пецов – съпруг на леля ми Василка, отървал вуйчо ми, като по бели гащи скача от прозореца на втория етаж да хване дядо ми изотзад, да го озапти; в Пазарджишкия районен съд се води дело по тази скандална история. 
**** Дорчо бе кокаляво врано конче; за разлика от тромавата дореста светлокафява кобила с дълга руса грива и голяма руса опашка с мъжкото име Лишо, той си замяташе левия преден крак, та дядо му викаше Пайтака. От петгодишен ме вземаше с талигата да му водя коня в браздата, и ето ни двамата сами сред къра – дядо крачи най-отзад, хванал здраво дръжките на плуга, аз плета нозе из огромните лъскави буци плоден чернозем, па току размаха камшик над главата ми и ръмжи по турски: кьопекьоло-сън (кучи сине). От милия Дорчо най страдах, че ми застъпваше обувчиците отзад, ама пък дядо ми даваше да го пояздя понякога, като ме придържаше, крачейки редом, да не падна. Когато през 1963 г. общинската милиция в Пазарджик конфискува Дорчо, талигата, газовия мотор и помпата за поливане, дядо, който дотогава бе рядко дейна натура, изведнъж се състари, затвори се в себе си, обърна гръб и на роднините, а и като да намрази света. Остана му едничък приятел скулпторът Спас – самотник и стар ерген, който често вечер гостуваше в полумрачната кухничка у дядо зад човешки бой (ръст) тухлен зид и тежката двукрила порта. Вечер двамата слушаха излъчванията на Радио БиБиСи, та гонгът на Лондонския Биг Бенд, който тогава звучеше пет-десет минути преди всяка емисия, ми се е вбил в съзнанието от невръстен. Бел.м.,tisss.