Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 21 ноември 2015 г.

Публицистика - ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (2.)

ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (2.)

      Откъм потъналото в мрака пристанище се издигнаха първите празнични фойерверки. Народът ги приветства с възторжени викове. Котар, Тару, всички те, както и тази, която Рийо бе обичал и загубил – всички, мъртви или виновни, бяха забравени. Старият астматик имаше право: хората си оставаха същите. Но в това се криеше тяхната сила и тяхната невинност и сега на това място, превъзмогнал цялата си болка, Рийо почувства , че се присъединява към тях.

      Сред засилващите се викове, чийто ек се повтаряше многократно, докато стигне до терасата, и сред разноцветните светлини, увиснали на все по-многобройни гроздове в небесния простор, доктор Рийо реши да напише настоящия разказ, за да не бъде от онези, които мълчат, а да свидетелствува в полза на загиналите от чумата, да остави поне един спомен за несправедливостта и насилието, извършено над тях, и най-сетне, за да каже онова, което човек научава при бедствие, а именно – че у хората има повече неща за възхищение, отколкото за презрение.

      Но той все пак знае, че този разказ не може да бъде летопис на окончателната победа. Той свидетелствува не за друго, а за онова, което сам трябваше да извърши и което без съмнение бяха длъжни да извършат срещу насилието и неговото неизтощимо оръжие въпреки личните си терзания всички, които, не можейки да бъдат светци и не искайки да приемат бедствията, се помъчиха да бъдат лечители.

      И като се вслушваше в тържествуващите викове над града, Рийо си каза, че това веселие си остава винаги застрашено. Защото той знаеше нещо, което тази опиянена от радост тълпа не знаеше и което беше написано в книгите: знаеше, че чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град.

      Албер Камю, краят на романа "Чумата", 1947

Албер Камю (1913-1960) 

ЦЕНАТА


      Цената, т.е. пазарната стойност, на някои хора се чете върху смръщените им вежди, изпъчената гръд, вирнатия нос. То е цена, която искат; можеш да ги купиш и да ги продадеш... и не винаги на загуба. Цената на демокрацията се заплаща от обикновените спазващи закона граждани, а не от политическите примадони и шмекери от всякакъв род, които са галеници на медийното пространство.

      Комунизмът е преди всичко насилие над интелекта. Затова понятието учител е тъй печално понятие днес.

      Съвест не се купува с пари, слава и служебно положение. С нищо се не купува и от никого не се страхува оня, който е учител по призвание. Да вдигнем очи, да се огледаме – какви ги върши лицемерът, парвенюто, страхливецът, фукльото между самозваните учители на нацията? От тия гарги вони на интриги и грубиянщина, на лицемерие и страх.

      Врагове са ни не ония, с които не сме съгласни; врагове са ни инертността и войнстващата посредственост.

      "Мина времето на динозаврите"... За тоя стих от химна на училището, където работя, някои колеги изгубиха съня си. Една (Цвета Иванова) дори ме попита: "Жоро, аз динозавър ли съм?" Отговорих й: "Не, скъпа. Ти си само едно малко динозавърче". Стори ми се, прие го като комплимент. Правиха-струваха, създадоха комисия, два пъти на педагогически съвет люто се гневиха и остана беззъбият вариант на училищния химн, нищо, че не те са му автор.

      На каква цена плащаме спокойствието си, след като фарисеите са в храма!

     Бележки, отпечатани в пловдивския всекидневник "Глас" през януари 1993 г. със заглавие "Цената", подигнаха такова яростно неодобрение сред част от колегите ми в училище! Час и половина слушам гневни реплики от... десетима бяха, помня ги до един – които се причислиха към обидените. Десетимата настояваха публично да им се извиня чрез същия вестник; задвижиха някакви отговорни фактори в местната градска управа.

      Не бях споменал ни едно име, но се познали и оттам ме връхлетя това зеене и гръмогласно горещене. Заболя ме не от тях, а заради това, че останалите деветдесет учители в моето училище кротко попиваха скандала. Подир учителския съвет трима на излизане в тъмното крадешком приближиха да ми стиснат ръка... Следните дни мнозинството ме избягва като прокажен, а сетне сякаш простиха: размахват пръст, усмихват се с такива едни печални очи: "А-а, знаем си те. Шило в торба си ти". Демек, простили ми, разминало ми се.

      По повод книгата на Василен Ведров (псевдоним на някогашния беден счетоводител Петър Петров) "В бездната на безверието"... Тая кратка рецензия се появи във вестник "Пловдивски неделник". По-късно поетът Чонов от Рогош, доскорошен кмет на Стария Пловдив, среща престарелия Петров с думите: "Бре-ей, ама ти голяма книга си написал! Чета по вестниците..."


   Райски кът в района на пловдивската Гребна база, превърнат в кошмар 

      Ето я впрочем въпросната рецензия за книгата на Петров.

      Пристрастие (в най-човешкия смисъл на думата) към съдбата на българина, уважение към етичните норми откривам в тая книга. От нейната искрена, почти наивна поради приповдигнатия й тон проза иде полъхът на моя Пловдив като родно място на характери, от една страна, смачкани в скучното си провинциално битие, от друга – извисени до онова качество, което наричаме общоевропейско модерно съзнание. Защото сме народ, който жестоко е лъган в своята доверчивост... Как ви се вижда тоя самопоканил се кореспондент на вестници и вестничета, на пошли, тъй дразнещи радио- и телевизионни рубрики?

      Откривам строгата взискателност при възпитание на младите поколения, излъчването на достолепие и самоуважение от чистия български дом, респекта пред бащата, очарованието на нежния майчин силует. Тая книга връща моралните стойности на мястото им, излъчва уважение към семейството, като част от обществената среда за изграждане на характер. Любопитно е да се съпостави героят на В. Ведров с "хероите на нашето време"... Ехидничещият. Непукистът. Симпатягата-шмекер. Безцеремонният грубиян. Тъпият шегаджия – потупващ по гърба тъй, че да си глътнеш езика. Зализаната естрадна глезла. Неврастеничният фукльо. Проспериращият подлец. Изкачващият се по стълбата червей. Лакомото животно от бизнеса... И твърдият, но деликатен глас в стила на най-доброто от европейската и световната публицистика.

      Лично не бих се заел с разгръщане на стари сметки. Но не мога да отрека: обикновеният човек е в правото си да изправи "миналото незабравимо" пред съда на собствената си съвест. В тоя смисъл книгата има драматичен сюжет.

      Който я прочете – а книгата се чете на един дъх! – няма да съжалява за развредените стари рани. Демокрация или комунизъм, общественото ни съзнание се определя именно от такива негръмогласни, но сурови завръщания към преживяно и изстрадано. Все пак властта преди 9.ІХ.1944 г., сочи авторът, колкото и корумпирана, колкото и отричана да е, мнозинството от обикновените хора тогава живееха почтено, спазваха традициите и морала на българина. Бедите на България произтичат преди всичко от системно развращаваното обществено съзнание. Отсъствието на активно обществено съзнание в политическите и стопанските катаклизми днес направи българина податлив на изкушения и манипулации от най-посредствени политически чучела. Ето защо тая книга е необходима и си струва да се чете и препрочита особено от младия читател.

      Защото цената, която плащаме днес всички обикновени граждани, не може да се изрази единствено и само с финикийски знаци. Все някой трябва да ни припомня от време на време какво представлява чумата на днешния свят.

Сградата на днешната общинска управа в Пловдив

Plovdiv, 8-10 mart 1997 – redact. 21 noe. 2015