ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (952.)

1943 г. Пловдив, Димитър Бояджиев (1909-1963)*

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (952.)

  Който не си знае предците, е лесен за лъжите или манипулациите на платени отвън наглеци за нас, българите, и за драматичната ни история. Но чия национална история не е драматична! Мнозина и тук си написаха героична биография, ей това е жестоката истина за вечните мекерета, парвенютата на всяка власт. – Аноним (1947)

  4 uni 2008 

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (2.) 

   Най-големият от братята е връстник на поета от Банско Никола Йонков Вапцаров, родил се е в същата еуфорична 1909 г., месеци след като княз Фердинанд Кобургготски с усета на мамино синче и на ловък картоиграч от виенската аристократична бохема използвал историческия момент на разногласия сред могъщите европейски империи, за да обяви България за царство, което ще рече: за независима държава, на 22 септември 1908 г.

Оскъдно и доста преиначено – доколкото чета, от съвременните автори е представена ролята на Фердинанд (1861-1948). Изнасят купища факти за погрешните му политически и военни решения, а премълчават ролята на некадърните му съветници и угодничещите мазни канцеларски плъхове, премълчават и факта, че нафуканият грандоман и женкар, но любител на мъжки ласки, потомък и мешавица от няколко могъщи в миналото стари династии, заедно с не по-малко честолюбивия от него черен като циганин търновлия, възнисичкия Стефан Стамболов (1854-1895), е сред основните строители на модерната Българска държава с тъй бързо разрастваща се промишленост, отлично въоръжена, обучена във военното изкуство и с висок дух боеспособна армия на буден, обхванат от любов към труда и образованието народ, отворен за света, с твърде богати древни традиции.

  У Бате Митко, както и у поета от Банско, откривам сходство в характера, но и основно различие – моят предшественик романтик от харманлийския ми бащин род демонстративно страни от политическия живот, в най-тесен кръг се кълне, че се чувства еснаф, не се срамува, напротив: да си еснаф, заклевал се, е престижно, означава човек самостоятелен, мъж със занаят, уважаван за труда и уменията си... докато романтичният син на харамията Йонко де факто изгаря в политическите си пристрастия и красни илюзии. "Политиката е мръсна работа" е житейската максима, завещана от бедния данъчен чиновник в сънливия провинциален градец Харманли – баща им на братята Бояджиеви. Никога да не се заиграват с политика, семейството и занаята да си гледат: едно послание, произтичащо от стила и участта на дядо ми бирника. И четиримата му сина стриктно следват бащиния завет, предпоследният обаче очевидно се изкушил. Подир кървавия Септември на 1944 г. двайсет и пет-шестгодишният Течо (Стефан), машинен техник от предачен цех на фабрика в силно занемарения софийски квартал Герена с ровещите в калта, помията, купищата вонящ боклук и димяща сгур песове, кокошки, свине и оплешивели едри плъхове, бил привлечен, предпочитам да напиша: бил всмукан в структурите на Новата власт... Година преди да се родя, когато най-малкият Киню, петият от братята, на 21 ноември 1946 г. се жени за Надя (Надежда) от Пазарджик, до нощта, когато – готвейки се за последния си държавен изпит като студентка в пловдивския Учителски институт, отива да ме ражда, август 1947 г., тези трима обитават стая под наем на втория етаж в частна къща на пловдивската ул. "Захари Стоянов" 17, пресечка на голямата улица "Перущица". Бъдещият ми баща по онова време вече е калфа в мебелната работилница на Иван Радичев на улица "Франклин Рузвелт" 10, докато две години по-големият Стефан посещава курс по дактилоскопия (разследване чрез пръстови отпечатъци) за нови, бъдещи кадри в репресивните структури на "Народната" власт.

  Нощем Киню и Течо хвърлят вехта черга и спят на пода, а бъдещата ми майка, бременна и пред заключителния си държавен изпит в тогавашния местен учителски институт "Тодор Самодумов", се ширела в тенекиеното ергенско легло с пружина на бъдещия ми баща. Докато братята шетали по мъжките си дела през деня, тя се готвела за държавния изпит и поддържа оскъдното им домакинство. Доста години по-късно двама от състудентите й – осакатеният от побоищата в Царската полиция Тодор Калчев (ходеше с поскърцващи две дървени протези, че и двата му крака под коленете бяха ампутирани), по-сетне директор на най-престижното пловдивско училище: бившата Първа мъжка гимназия до древната Чифте баня, и учителката по Български и литература Елена Илинчева остават между най-уважаваните гимназиални учители в родния ми Пловдив. А майка ми пазарджиклийката след шест-седемгодишно митарстване с временни назначения по за месец или два из детските градини на града окачи дипломата си на пирон, както се казва, и две десетилетия и половина работи като редови монтажник в цеховете на местния Електроапаратурен завод. Баща ми, учил-недоучил, спомням си, не пропускаше случай иронично да я подразни: "Надке, що ти е дипломата, мойто момиче? Що не я окачим в кенефа, да й се радваме!"

  Известно време, докато Стефан се готви за кадър в силовите структури на Новата власт, братята поминуват с оскъдната плата на калфата Кирил. Сетне чичо ми Стефан заминава за София, жени се за кльощаво русоляво моме от Радомир, чийто говор тече бързоструйно като планински ручей, и години по-късно, като опираше приказката в тъмната изба на улица "Ниш" у хазяите Дърварови: с какво всъщност се занимава Течо, какво работи и какъв му е всъщност занаята, версията бе, че е среден техник в предачна фабрика. Когато се позамогнахме (били сме най-бедните в бедняшката ни махалица край уличката "Ниш"), няколко пъти ходихме на гости в София тримата: татко, майка и аз между тях, върху възглавница на дръжката на 200-кубиковия състезателен "Цюндап". Течови с двете им рожби живееха в типична за онези мизерни години комуналка край Орханийско шосе, на улица "Емануил Васкидович" №40, с няколко още семейства на бедняци, пришълци от близките до София шопски селца. Изключително бъбриви нощем се оказаха шопите зад тухления зид, това помня ясно от мътното начално десетилетие след Девети септември, между 1953 и 1956 година. 

  1945 г. Пловдив, в Цар-Симеоновата градска градина.**

  Било е лятото на 1959 или 1960 г., когато току пред избата ни на уличката "Ниш" паркира грамаден, лъщящ с никелираните си брони черен ЗиМ и от него се изсипаха чичо Течо, чинка Мили (Емилия) и братовчедите ми Соня и Валентин. На път към морето, към правителствена почивна станция там нейде на майната си, отбили се да ни видят: как сме, що сме... Поседяха не повече от половин час в мрачния сутерен девет стъпала надолу в земята, и заминаха. И оттогава у мен се загнезди съмнението, че машинен техник от някакъв си мижав предачен цех сред едно от бунищата на онази жалка стара София – местността Герена, едва ли случайно ще да е в положение да пердаши из България с предназначена само за много специални хора държавна лимузина... Обяснението беше, че Стефан вече се бил устроил за механик в гаража на Държавния съвет и ЦК на БКП, та му позволявали веднъж годишно да ползва със семейството си мощния държавен ЗиМ. После излезе, че май още в онова време ще да е служил към страховитото за всички нормални българи УБО (Управление за безопасност и охрана). Та не съм дип наясно какъв му е бил занаятът; всеки случай, не ще да е бил прост техник в предачен цех. 

  Беше общителен, обичаше да играе шахмат, табла; предпочиташе обаче повече да ме подпитва и внимателно да слуша, наклонил лице над масата. Мил, гостоприемен, с присъща само нему сред братята лукава усмивчица, може би далеч по-начетен от братята си. Веднъж – вече дипломирал се в Софийския университет, когато им гостувах в панелното новичко жилище в софийския жилищен комплекс "Младост", чух го как към жена си – чинка ми Мили, се обръща с такава една изречена като на майтап, ама през зъби приказчица, че беше май вече подпийнал: "Бе, ще грабна аз някой ден пак желязото!" И съм си мислел: дали не е от онези, които вадели от мазенца и таванчета укрилите се в миша дупка нарочени от т.нар. "Народна" власт замогнали се в най-жестокото време за нашата България и Европа бивши политици и главорези от следващото западния циливилизасион Царство България с всичките му печални вакханалии на простотията и пошлостта, приумици и скудоумия на вечните клоуни, съпътстващи всяка национална трагедия.

  В дома им витаеше респект към Тодор Живков – за съпругата на Живков д-р Мара Малеева се говореха само ей такива приказки: какъв благороден човек била д-р Малеева, на колко изпаднали в затруднение помогнала, но видиш ли... откакто Мара си отишла, променил се Живков, затворил се, не допуска вече никого до себе си. Когато едва в трийсет и осмата си година внезапно, без видима причина дъщерята на Насо Гащара изпадна в кома и след три дни изключиха апаратурата и издъхна, за погребението на моята мила артистична братовчедка Нина (1942-1980) чичо ми Стефан долетя от неговата горда София и помня как, обърнат към баща ми, докато пушим в очакване да свалят от горния етаж ковчега с мъртвата Нина в дворчето на улица "Иван Вазов", тъй че да чуя, рече на баща ми: "Синът ти, Киньо, ще напредне само когато стане партиец. И ще му се отвори пътят в живота, и кариера ще направи". В жежкото лято размечтал се бях да се възползвам от устната покана на Лозан Стрелков***, тогавашния шеф на БТА, да подам молба, да кандидатствам, да се конкурирам за длъжността кореспондент на БТА с неколцина, сред които бе и неуморният в днешно време борец за европейски духовни ценности офицерът от Първо главно управление на някогашната Държавна сигурност Иво Инджев (1955). Нямало е кой да ми каже въпросният конкурент за длъжността чий човек е и за какво се бори.

  Било е през май 1981 г. Два месеца по-късно ще ме изгонят от местния младежки седмичен вестник "Комсомолска искра", че съм се бил оказал неблагонадежден, от когото Партията (същата, за която чичо ми Течо ме калесваше да й ставам член, за да напредвам в живота) отегчена свалила доверието си от мен. Причината: критична статия "цял чаршаф", дето има една дума, от май 1981 г. за аромата на леш от местния екарисаж, ала най-неприятно за Партията: в статията за пловдивските идиотщини се мъдри пасаж, че Червеният площад на втория град в България – място свидно, свято, мило за всеки Спас Гърневски (1953), Иван Костов (1949) или Иво Инджев (1955), кът, светиня на марксизма-ленинизма, на прогресивното човечество и световния пролетариат, за демонстрации, митинги, празник със сватбарска пукотевица, кръшни хора, гръмки слова и скандиране в чест на успешната ни борба с империализма и прочие хубости, смърди на леш. Който не вярва, да провери! Майският брой на вестника с репортажа "Примери с обратен знак", писан за рубриката "Май – месец за защита на природата" и отпечатан от първа на трета страница през 1981 г., трябва да е в хранилището на пловдивската градска библиотека "Иван Вазов".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 13 apr. 2022

Илюстрации:

- Бате Митко с любимия си акордеон "Хонер".

- Гори архитектурен шедьовър на Пловдив.****

–––

* В униформа на авиатор. Снимка, правена на някогашното пловдивско летище.

** В средата е най-малкият брат Кирил (1922), крайният вдясно е Стефан Бояджиев (1920).

*** С тъкмо приключилия обучението си в Юридическия факултет на Софийския университет още неизвестен Кеворк Кеворкян (1944) от редакцията на вестник "Народна култура" бяха ни пратили за репортаж от БТА. На чаша кафенце в шефския му кабинет Лозан Стрелков (1912-1981) като да се разнежи, щом ни видя с арменеца от Сливен, и рече: "Ей такива млади хора ми трябват за кореспондентските бюра по света". В коридора заместникът му, който по-късно оглави БТА, Стефан Тихчев (1929-2011) въодушевен рече: "Едва в трети курс студент, и вече ви печатат в такава висока трибуна, като "Култура". От репортажа, който трябваше да пиша с Кеворкян, нищо не излезе, и нямам представа защо. Впечатление ми направи походката на нисичкия Кеворкян; реших, че единият му крак е по-къс и затова главата му се движи нагоре-надолу, когато пеш от мензата на СУ-то вървяхме към сградата на БТА. 

**** За този палеж сред поредица от случайни палежи уж от клошари обществена тайна сред пловдивчани е, че е организиран от местни чиновници на висока длъжност, захванали се да разчистят терен в центъра на Пловдив за ново строителство на частни фирми. Бел.м., tisss.