Виж семенцата у мен, и аз ще открия човека у теб! Умението да определя цената на каквото и да било, на когото и да било, е между най-редките, най-ценни способности в живота на нацията. Придобива се, ама не ни е дадено веднъж завинаги. Да си върнем държавата, зависи от всеки, на когото му кипва кръвта, когато вижда как ни унижават мекерета и отрепки, на които не бих дал и торта на коня ми да ринат. – Аноним (1947)
6-8 jan. 2000
ОПТИМИСТИЧНАТА МИ ТЕОРИЯ
ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД
На две крачки от панелката, където живея, простак един и патриотин кръстил не зле подреденото си заведенийце "Бългериън ъмбрела", изписано красиво на кирилица, и диктисал националния байряк да се ветрее най-отгоре... Какъв е тоз нашенски тертип да се гордеем доверчиво с онова, с което ловкият чужденец ни бъзика под опашката!
"Българският чадър" е алегория и метафора от страна на т.нар. цивилизован свят за насилие над личността. Напомня изисканият глупак онова ахмашко "Булгар! Булга-а-ррр!" – което долита из Виенската баня откъм края на ХІХ век и се носи плавно, гордо през десетилетията подир "Османското присъствие", та чак до наши дни, придружено от разкрачена стойка, високомерно изражение и блъскане с юмрук върху влакнестата гръд. За такива случаи е старата поговорка "Те го плюят – то се радва: Роса ме роси".
Леле, как лесно е отстрани и отвисоко да съдиш когото и да е; трудно е да разбереш онзи отсреща, да му вникнеш в логиката, в богатствата на личния му мизерен опит на кокошкар по манталитет. И понеже съдбата – убеден съм, до голяма степен е резултат от характера, да разбереш някого, ще да рече, да му простиш за сторената гадост... От личен опит стигнах до обнадеждаващия извод, че малцина са изключително злостни, непоправимо надменни, злобни по рождение и че повече от греховете ни са резултат било от стеснен кръгозор, криворазбран интерес, стремеж към бърз успех, зле стекли се обстоятелства или кофти подредба на небесните светила, ала винаги и основно – от непресъхващо малодушие.
Давани са и ще ни дават рецепти за успех и за лично щастие. Дип не вярвам обаче в стандартни препоръки; въпрос на личен избор. Ама богатство, ама власт и слава, ама успехи не се припокриват с щастливия личен живот. И тогава какво ли остава! Остава да приемем, че нищо даром се не получава, за всичко се плаща – и ако не веднага, то след някое си време, според старата пловдивска максима, която тези дни отново чух: "Колкото по-късно, толкова по-мръсно!" Отнася се до плащане на лихви за натворени гадости от възгордяване, лакомия и глупост. Спечеля ли нещо, тутакси следва да се запитам: "От какво в резултат на печалбата сам съм се лишил? Какво съм изгубил! А може би съм се куртулисал от нещо, което ми е било горивото за живот"
Ох, как хубаво е да си победител! И хубаво, и славно! Приятно е чувството, че ти си правият. За разлика от мнозина праведници, обаче, смятам, че едно от най-чудесните качества е да падаме в плен на големите щури илюзии, накъсо казано, да се блазним. Само си представете каква световна скука би настанала, ако до един всички сме били имунизирани срещу предателство и срещу измама, срещу лакомията, надменността и идиотщините. Щяхме да сме бетер ангели небесни в духовна леност и безхаберие.
Моята оптимистична теория за Българската ни нация е твърде оспорима, и тя гласи: "Злото, предизвиквайки съпротивителните ни сили, е повод нацията да се обновява, да излезе от летаргията, да се отърси от духовна леност и поквара". Моля, приятелю! Не отписвай нашенеца, имаме си занапред доста работа за вършене! Всичко е в наши ръце, не зависи толкова от чужденците, колкото и да ни подрязват крилцата като на кокошка, която са предназначили да им снася големи златни яйца, докато не решат в някой "слънчев ден на Българската демокрация"* да й извият гръцмуля и я напъхат в тенджерата под налягане.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 31 oct./1 noe. 2022
Илюстрации:
- 1944 г. Гроздобер в Пазарджик. Борис и Невена с аргати.
- 1944 г. Харманли. Дядо ми – бирникът Георги Бояджиев.**
–––
* Фраза, станала крилата от първите месеци и години след "славния Десети ноември 1989 година", когато от трибуната на Народното събрание асистент по детска литература в Шуменския университет кукуригаше възторжено опиянен от представата за собственото си величие на типичен навлек и парвеню.
** Заклевал петимата си сина да не се занимават с политика."Политиката е мръсна работа за провалени хора. Гледайте си занаята, дома и семейството" – била приказката му. И въпреки че не съм съгласен с него, мислил съм си: Какво ли е видял бедният общински чиновник през живота си в Царство България, а и след Девети септември 1944 г. Бел.м., tisss.
Родолюбие е да обичаш на инат, когато всичко около теб крещи: "Бягай по-далече от това райско място, населено с човеци тихи и с кресливи идиоти". – Аноним (1947)
01 maj 2006
СЪЛЗА или МОЙТО РОДЕН СТЪРНА ФУПАФО
Тук, в мизерния древен Пловдив, който изобщо не може да бъде звезда, едва успях да се вредя да се родя.
Няма град, който повече да ненавиждам, дето повече да съм бил лъган, обиждан, по-злостно да са ме тикали в калта заради пловдивската ни родна черта – да бъде смачкано всичко, което лети, пуска листенца и покълва с мечти.
Тук, в тази касапница и скотобойна, мина и моето детство нестройно с комат хляб в ръка и бучка сирене, и с онзи познат крясък подире ми: "От теб, мама, стока няма да стане!" – кълнеше ме милата ми майчица, понякога – и двамата с баща ми.
Обидено до смърт, хлапето у мен още е живо с онзи чудесен рефрен, та се питам идиотски: Тогава защо наричам това място "родно гнездо", и тези двама какви са ми те на мене, пред гроба им защо заставам смирено в Тракийския кър като гвоздей забит – толкоз по-горд, колкото повече бит, и защо кога вдигат на България флага, усещам в очите си пареща влага, и смирен, сред множеството унижени мълвя: "Родино, ти рай си за мене!"
jiva, Слънчев часовник:
– Много е сурово, за да е истина. Нещото , което не можем да избираме, е родното място и родителите си, но пък това, което можем, кажи, че е успешно.
Авторът:
Вместо отговор
ПРОСТО УЧИТЕЛИ
Днес около 11 часа влязохме с колегата по биология Джени Дженев в павилиончето до училището да пием кафе. Идва към двайсетинагодишно момче, и както си седим с нисичкия биолог Джени, хвана ме за лакътя: "Стани! Ставай, ти казвам! Ела тук да се разберем". Какво да правя, станах; нали ме дърпа! Но не го познавам. Срещу кафето, насред улицата в червена ладичка, гледам, сяда моя ученичка от шести клас, Иванка Ангелова. "Ти – крещи ми момчето – що си писал двойка на Ванчето?" Заплашва: ще ме прегази с колата, краката ми щял да строши и прочие. Щели да ме пречукат ония с бухалките. "Засега това е само предупреждение – крещи истерично, – по-нататък ти му мисли! Оставиш ли й двойка на Ванчето, повече няма да си жив." Връщам се на масата, онези като си тръгнаха. А колата им я кара един як, дебел, с бръсната тиква и добродушен, влажен тъп поглед. Потичах подир колата, моля се на момъка: "Кажи си името бе, приятел". Обаче дебелият изфорсира газта, завъртя й гумите на ладичката и цялата им компания отиде, та се не видя, изчезна в облака от дигналия се прахоляк. Връщам се под тентата. Джени стои прав, а до него – хубавец униформен и в новичък костюм, на пагоните му – две бая големшки звездички, фуражката му – на масата, да речеш, кацнал по поръчка. Разправям какво врещял онзи, ако случайно не са му чули крясъците, а човекът с пагоните тежко-тежко рече: "Чух всичко. Видях им и номера на колата. Ще ги издиря и ще оправим тази работа. Животът е пълен с изненади. Ти само не се притеснявай!"
Е да, ама взех, че се притесних. На хора от полицията са ме учили хич да не вярвам. Наивен все пак, дойде ми на ум да позвъня на господин кмета. Мисля си: правихме с него двамцата политическия вестник "Демократическо знаме" след онзи паметен наш Десети ноември, а сегашният кмет в онези славни дни ми бе дясната ръка, така да се каже. Нали!... Кой днес ти слуша разни подполковници? Виж, ако се намеси г-н кметът Гърневски*, може пък и да го стреснат онзи млад тарикат, дето щял да ме трепе. Спас обаче си сменил домашния телефон. Щях да му се оплача, но си сменил номера, та се отказах. Звъннах на Катя Огнянова от Детската педагогическа стая към пловдивското II районно управление на МВР и по регистрационния номер на ладичката само подир някакви си двайсетина минути Катя ми издиктува: колата е на еди кого си, дето живее еди къде си, ама я кара синът му Стефан, т.е. моят мил кандидат-убиец. Само номера на гащите и кръвната му група на Стефчо не ми обади. Ай че момче, на двайсет и пет години мъж сербезлия! Обадих се после по телефона на следователя Евгени Иванов от МВР – поне така ми се беше представил, без да го питам, веднъж когато го карах на такси**. Записа ми телефонния си номер в бележничето върху арматурното табло на жигулата: да съм го потърсел, ако катаджия, да речем, ми прави мизерии. Бъбрим си, значи, с Евгени Иванов. "Не съм вече на щат в полицията – казва, – работя към ВИС-2, пак юрист". Разправям какво ми се е случило; взе номера на онази кола и само рече: "Смятай проблема си за приключен!"
Ще поизбързам с два-три скока напред тази типично пловдивска история, за да не я размазвам повече. Не знам случило ли му се нещо на симпатичния Стефчо, неговото Ванче чинно си получи бележника с двойка по Български език и литература, обаче на поправителния изпит около десет дни по-късно майката, лелята и вуйчо й на Ванчето Ангелова пак в онова готино павилионче покрай училището ни ме черпиха с кафенце каймаклия и ледена кока-кола. Поканиха ме да ги посетя в частното им ресторантче в района на пловдивската Гребна база. "Ела, когато си искаш – кипрят се. – Може да си доведете и приятелката (минават на учтивото Вие). Яжте-пийте, веселете се, колко ви душа сака. И извинете за главоболието, дето Ви причинихме!" Извинявай-извинявай-извинявай... – най-малко пет пъти чух тази троица с притиснати до гърди длани, десет дни след като тържествено се канеха да ме убият.
Post scriptum:
Като не успя да си вземе изпита и през септември, Ванчето Ангелова се пресели в друго училище чак в отсрещния край на Пловдив. Ей-това е, госпожо Жива, животът е по-изненадващ и от най-развихреното въображение. Адвокатът на мутрите – бившият офицер от МВР, и мутрата – народен закрилник. А! Какво ще кажете? Или не е истина!
jivа, Слънчев часовник:
– Госпожа jiva ти пожелава да се усмихваш повече на живота, по-малко да го гледаш изпод вежди. Иначе животът ни си е борба – понякога свободна, понякога класическа. Пусни нещо по-весело.
Авторът:
– Че това да не би да е тъжно, г-жо! Реалността у нас е гротеска в най-чист вид, 110-процентова ирония. Сега, след като поогледах написаното по-горе с очи на страничен наблюдател, откривам колко смешен е бил онзи шапкар, па и колко смешен съм бил и аз, търчейки подир червената лада. Като че ли е толкова важно как се казва мутрата! Не мога да си представя, че бих живял другаде, а не в България с всичките й дивотии и южняшки чар. Кроткият учтив западноевропеец гледа по телевизията екшъни, за да се почувства значителен, да усети тръпката на победител; а у нас, понеже ние сме все значителни личности, екшън е самият ни живот, дори кога ни опердашат през устата и ни сритат тъй, че от задните части с кърпените гащи весело се разлети облаче екстра прахоляк, какво правим ние? Какво! Ставаме, изнизваме се на достатъчно разстояние от раздаващия правосъдие и захващаме да му се зъбим, да го псуваме ядно на майка като истински българи-юнаци. Желая крепко здраве и дечурлигата да ви слушат!
И тук, в мухабета на автора и госпожата се появи Мазна Гана***.
Winnetou, небесен (01.05.2006; 19:34 ч.):
– Какво стана с "момчето"? Подаде ли жалба срещу него?
Та и за въпросния Небесен – аверче на кокошкаря-печатар и бахчеванджия Тодор Чонов (1945) – бившия кмет на Стария град благодарение на Радикал-демократите, и любим поет от близкото до Пловдив село Рогош, ми се наложи отговор.
Авторът:
– Що жалба? Сам си търсиш колая. А момчето и досега си го спомням със симпатия и омерзение. Представяте ли си, така привързан към сестра си, към племенницата, че се втурва, дето се вика, на нож срещу врага. Е! Какъв враг мога да съм му? Донякъде се възхищавам на наивността. Нали този тип характери правят пробивите по фронта! Постъпвал съм като него, и неведнъж, тъй че знам: за тази тънка работа се иска да си глупав и самоуверен, ама тръгнеш ли веднъж, да си готов докрая да стигнеш. Съм от поколението някогашни войничета, свидетели как 550 000 супер-модерно въоръжени янки рейнджъри ядоха пердах във Виетнам и как после си тръгнаха като посрани, та и от върналите се у дома си в Щатите зле пострадали рейнджъри се роди взривната вълна на Уудсток и т.нар. сексуална революция точно в пуританска Северна Америка с онзи жизнелюбив възглас "Правете любов, не война", появиха се хипитата и прочие конвулсии на отрезвяването у самонадеяните свръх-човеци на Североамериканската нация, за да преосмислят идиотския си девиз, заимстван от надменний Албион "Ние нямаме приятели, ние имаме интереси", но и да проумеят най-сетне, че светът не им е бащиния и нацията им рано или късно ще отговаря за натворените по света гадости.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 30 oct. 2022
Илюстрации:
- Балчик 1972. С ученици на пристанището****.
- Злотое неотделима част от живота наоколо
–––
* Спас Гърневски (1953) от село Марково – ярка, политическа персона, поет, изявяващ се от трибуната на Народното събрание, като представител на политическа партия ГЕРБ, и бивш кмет на моя роден Пловдив. Вж.https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%BF%D0%B0%D1%81_%D0%93%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8
** Допълвах мижавата учителска заплата, сам родител с две невръстни дъщери; след занятията в училище обикалях улиците и булевардите на Пловдив, като частно такси, по четири часа на ден, обикновено нощем.
*** "Мазна Гана" – израз от крайните махали на някогашния Пловдив, в случая: когато някой учтиво пробва да ти забие нож в гърба или те злепостави.
**** Забелязвате ли, че тези добруджански момичета от село Гурково
край Балчик са в еднакъв модел палто?! И не, то не е униформа, а първокачествена соц.конфекция. Приклекналото момче, любимецът на момичетата от
моя VIII клас Банко, година след като си взех сбогом с магнетичната Добруджа, нещастно влюбен, разочарован, че момичето му го пренебрегнало заради друг, се обесил върху прозоречната рамка в квартирата си в Толбухин, днес Добрич Любовта го изпепелила. Бел.м., tisss.
Виж семенцата у мен, и аз ще открия човека у теб. Умението да определяме цената на каквото и да било, на когото и да било, е между най-редките и ценни способности в живота на нацията. –Аноним (1947)
11 uni 2017
НЕУГЛЕДНО МОМЧЕ*
- Историята на Теди Стюард**
Някой си Дейл Галоуей споделя историята за момченце на име Теди Стюард. То не било от хлапенцата, които постоянно се
канят на парти. То се клатело върху стола си и през по-голямата част от учебния
час изглеждало отнесено. Говорело... само когато учителят го изпитвал, при това отговаряло едносрично. Не се обличало, както трябва. Дрехите му смърдели. Било
по-скоро противно хлапе, отблъскващо. Та винаги, когато му
проверявала контролното, даскалицата изпитвала нежно, перверзно наслаждение да обърне специално
внимание на децата за всичките му погрешни отговори. Пишела му огромна червена
двойка върху листа, белязан от хлапака с малко ченгелче. Може би трябвало да се позамисли, тъй като историята му била в учебното му досие, а пък учебното досие, както всеки на този свят знае, е в лапите на учителя. Там пишело:
- I клас: Малкият Теди е
добро момче, има обещаващи заложби, обаче обстановката в семейството е тягостна. - II клас:Теди е спокоен, само че е затворен в себе си.
Майка му е тежко болна, може би скоро ще издъхне. - III клас: Теди
изостава с материала. Майка му умря тази учебна година; татко му не се
интересува от него. - IV клас: Теди е
безнадеждно изостанал. Баща му се преместил да живее в друг град. Теди живее
с някаква своя възрастна далечна роднина. Той е дълбоко угрижен.
Настъпила Коледа и хлапетата надонесли дарове за училището. И всичките дарове били грижливо опаковани, като се изключи
подаръка на Теди, който бил увит в
груба амбалажна хартия, облепен с веднъж вече употребявано тиксо, просто надписан: "За
мис Томпсън. От Теди". Учителката
разопаковала подаръците един по един, с цел да може класът да изрази
възхищението си... Когато отворила пакетчето на Теди, вътре имало евтина стъклена
гривна, на която повечето от камъчетата вече се били изронили, и половин флаконче с изветрял
парфюм. Децата наоколо започнали да му се смеят, мис Томпсън обаче се овладяла, тя закопчала
гривната на китката си и престорено яко умилена рекла: "Не е ли прелестна гривната, мили деца? Аууу, колко приятно ухае парфюмът на Теди!"
След края на часовете Теди, леко притеснен, приближил мис Томпсън. "Радвам се, че
харесахте подаръците ми, мис – прошепнал той. – През целия ден днес в
класната стая миришехте като майка ми. И гривната й ви отива".
Когато момчето си тръгнало, мис Томпсън подпряла с юмруче брадичка, захлупила
лице върху учителското бюро и се разплакала... Помолила Бог да й помогне. Молила да й помогне да види онова, което Бог вижда, гледайки момченцето без
майка. Когато децата дошли в училище на следния ден, пред тях била една различна
мис Томпсън. Тя вече обгръщала с внимание хлапенцата, които се нуждаят от подкрепа, от помощ, и най-много Теди. Към края на учебна годината Теди съумял да навакса в учението и даже изпреварил някои съученици. После мис Томпсън дълго не чула нищо зa него.
Един ден получила кратко писъмце: "Уважаема мис Томпсън, исках да сте първата, която ще научи, че вече
се дипломирах в гимназията и съм втори по успех в класа. С обич: Теди Стюард".
Четири години по-късно получила ново писъмце: "Скъпа мис
Томпсън, искам да сте първата, която ще научи, че се дипломирам пръв по успех
в курса. В университета не ми беше никак леко, но ми хареса. С обич: Теди Стюард".
След други още четири години получила четвърто послание: "Скъпа
мис Томпсън,
пожелах да сте първата, която ще научи, че вече съм магистърът Теодор Дж. Стюард. Какво ще кажете, а! Пожелах да дойдете на
дипломирането ми, да седнете там, където би седяла майка ми, тъй като, мис, вие сте
моето семейство. С любов: Теди Стюард".
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 28 oct. 2022
Илюстрации:
- Само който не е страдал, няма усет да те разбере.
- Колко ли са унижените, докато в момента хленчиш!
** Редактирах текста, според мой си израз за
подобни случаи – изпънах му струните така, че да ми зазвучи не лигаво и
фалшиво, а като мелодия от действителния живот, автентичният текст не е мой.
Бел.м., tisss.
...Онова блажено спокойствие, което обзема българина, щом разбере, че – колкото и зле да му изглежда положението, няма абсолютно никаква, ама никаква причина то да не продължи да се влошава. – Аноним (1947)
7 sep.-31 dec. 2014. НА ПОЛЗУ РОДУ*
Проф. д-р Мария Радева, родена на 30 септ. 1943 г. в с. Обединение, В.-Търновско, дипломирала се по специалността История и философия в Софийския университет "Кл. Охридски", води курсовете по методика на обучението по История и Българска културна политика през ХІХ–ХХ в. при Историческия и Философския факултет на СУ, както и в Шуменския университет "Константин Преславски" (1993-2004). Работила е върху проекти на ФАР (1996-1998) и Съвета на Европа (2000-2004). Участвала в екип за съставяне на учебните програми по "История и цивилизация" и "Човек и общество". Съавторка при писане на над четиридесет учебници и учебни помагала за днешното Българско училище. Според учебника й, предназначен за деца от ІІІ клас "Човекът и обществото", "Левски е заловен от полицията" и... толкоз.
Днешното хлапе уважава полицията, уж тъй трябва да е в условията на демокрация. Та Левски ще да е крадец, насилник или наркодилър, щом полицията... Па защо да се обяснява, че е заловен от... османската полиция! "Априлското въстание продължило кратко и потушено бързо, избити са хиляди мъже, жени, деца" и... точка.
Ама от кого било потушено, а защо се вдигнали нашите българи на въстание, няма какво да се обяснява! Баташкото клане, разбира се, е пропуснато. Защо ли? Логиката е: "Което го не пише в Историята, то не е било". Тъй де, няма Батак – няма клане!
"Царят Симеон водил продължителни войни с Византия, но те (войните на Симеон Велики) не оставили трайни следи в Българското минало". Трайни следи в кратуната на днешния честит млад гражданин на Република България не може да оставя никой друг освен дербито между двата гранда за Българския футболен съюз на вечния г-н Боби Михайлов – ФК "Левски" и ЦСКА. Има си ред, има си приоритети в Историята!
Пловдив, 2 септември 2014 година
ЗАБРАВАТА**
Изумителна е способността на един народ да забравя какво му се случило, кой му е бил враг, кой му помогнал и пролял кръв, за да живеем днес в европейска държава и демокрация. Пишем по фейсбук-стените си шегички КОЙ? Знаем ли кой ден сме днес! Пък шегичките – едва подир напомняне в новинарските сайтове, че минали еди колко си години от Съединението на Източна Румелия с Княжество България.
Не ни е проблем да цитираме датите от Берлинския конгрес или от създаването на комитетите "Съединение". Нали не сме енциклопедия на историческите факти, макар някои факти да налага да ги помним... Въпросът е дали усещаме пулса на нацията си, дали ценим родовата си памет? Понеже в родовата ни памет е закодирана Историята. (Ах, Боже мой, Българската ни история как па хептен не ни е важна напоследък край титаничните усилия на група университетски светила, обслужващи прелестния план на велика, изключително демократична чужда една администрация! – бел.м., tisss).
Идете в Батак... Посред бял ден ще видите, че в черквицата "Св. Неделя" няма жива душа. Има там кости. Има сух кладенец, дълбан с нокти и фиби от майките, обсадени наред с хиляди батачани от башибозука, а сетне клани на дръвник в черковния двор. Майките – като вода не открили, навлажнявали устенцата на бебчетата си със зехтина от кандилцата, по-насетне – и с кръвта на умиращите.
Тази Гробница на човечността пустее сред Батак. Няма ги българите да се поклонят пред толкова смърт. Във вътрешността на черквата – цитат от кореспонденцията на Джанюариъс Макгахан – американския свидетел, разказвал на света за зверствата. И тогава, както това е и днес, особено днес, държавата я управляват слуги на надменен чужденец. Кореспондентът Макгахан влиза в черковния двор заради труповете на три хиляди с куршум убити или със сатър заклани на дръвник прости българи; това са те, трите хиляди мъртъвци, то е Баташкото клане, за което днес, скъпи съотечественици, коскоджа ми ти професори по Родна история спорят дали пък ще да е било, след като го е имало половин хилядолетие "човеколюбивото" Османско присъствие. Та ето що американският журналист Макгахан документирал:"Това беше ужасяващо зрелище, което ще ни преследва цял живот. Премазани с камък, къдрави главици в разкапваща се маса, краче бебешко колкото пръста ми, върху което плътта, преди да се разложи, изсъхнала от адската жега; бебешките ръчички – протегнати; бебчетата – застинали в смъртта, вероятно учудени от блясъка на ятагана или кървавите ръце на джелатина; дечица – издъхнали посред писъците на ужас; малки момиченца, погинали в ридания и молба за милост; майки, издъхнали в сетно усилие да заслонят с тяло детенцето си. Лежат тук заедно, разпадащи се в пихтиеста воняща маса, замлъкнали завинаги".
"Огледахме вътре черквата, почерняла от изгорялата дървения, но не и разрушена, не и особено пострадала... Сградата беше с доста нисък покрив, поддържан от тежки, неравномерно разположени сводове, които доколко можехме да видим, поглеждайки вътре, бяха с ниски тавани, колкото невисок човек да стои изправен под тях. Това, що видяхме вътре, бе твърде страшно, ако човек задържи поглед... Огромно количество частично обгорели тела; овъглени, почернели останки – натрупани до половината от разстоянието до тъмния таван, правеха го да изглежда още по-мрачен, като лежащите в процес на гниене тела бяха прекалено страшни за гледане. Човек не би могъл да си представи такъв ужас! Отвърнахме си погледа, замаяни, и се заклатушкахме навън от този Дом на страшната напаст, щастливи да се озовем отново вън... Пообиколихме из селото и видяхме все същото, отново и отново, поне над сто пъти. Скелети на мъже с прилепнали по тях дрехи и висяща плът, гниещи заедно; главите на жени, чиято коса се въргаля в прах; кости на деца и пеленачета разхвърляни... На едно място показаха ни къща, където двайсет души били изгорени наедно; и на друго – десетина момичета изклани до едно, след като се крили – изобилно свидетелство за което са останалите им наоколо кости. Навсякъде – ужас подир ужас..."
Според свидетелство на Макгахан, османлиите насила вкарват някои от селяните в черквата, която подир това била запалена... Останалите живи са измъчвани да кажат къде са скрили ценностите си. Oт общо седем хиляди население, оцелелите са около две хиляди. По негови изчисления, петдесет и осем селища в България са разрушени, пет манастира – изравнени със земята, общо петнайсет хиляди българи – изклани.
Да се забрави, съветват ни мъдро от чужбина... Колко му е! Да се махне от учебника по Българска история. Да премълчим, да се не плашат децата. Какво благородство, а! Мнозина днес изпитват неудобство от думицата "родолюбие". Да не излезе, че сме в противоречие с бла-бла-бла. Всяко споменаване на трагичното минало и мъчениците ни, медиите и политиците ни превърнаха в големи приказки, в куха патетика, в разказ за наивници по изборите. Не смеем да споменем празника! Новоизлюпил се политик – Николай Бареков (1972) го рече по националната телевизия днес: "Hие не празнуваме Съединението, ние го честваме". От телевизора драматично ме призовават: "Дни като този нека не остават в календара на българина само като дни за плюскане и пиене".
И що от това, като според Западния стандарт за обслужващи нации не ни се полага да помним?! Държим се у дома, в Отечеството си, като чужденци, дето изпитват срам от Миналото. Срамуваме се, че предците ни били изнасилвани като животни – бесени, клани, живи драни, живи горени, живи заравяни и с камъни доубивани; и вече анджак цивилизовано, в тон с препоръките отвън – наричаме половин хилядолетие трагична история "присъствие", да не би да подразним комшията зад дувара, за да не ни броят в цивилизована Европа и САЩ за тъпаци, дето пет века търпели безропотно. Да не би да им изглеждаме неуместни с нашите си български традиции, имена и родова памет! Само да сме нещо ай по-така, по терк, от чужбина прекопиран. Всичкото ни бир таман, само това остана, и сме жуст***! Всичката Мара втасала, само се не сресала!
Инак, има ли французин да не брои себе си за горд наследник на Великата френска история! Има ли чужденец да се не бие в гърди заради величието на своята държава! Ние обаче не сме като тях. Да се гордеем?! Само туй не! В никакъв случай не помним защо се налага да си имаме национална гордост. Самочувствие не ни трябва! Останал ни солук (дъх по турски) колкото да се надсмеем над България и над самите себе си.
Дали да не помислим какъв би бил животът ни, ако в онази 1885 година момците на смятания от мнозина умни нашенци за глупав Чардафон (Продан Тишков****) не бяха тръгнали да свалят чуждата власт в Източна Румелия... ами само да биха измислили анекдот, виц, майтап, шарж, задевка на любим шегаджия срещу властта. И дотам:
Пием, пеем буйни песни и зъбим се на тирана, механите са нам тесни.***** Йе-йе!... Развод ми дай!******
Не смея да коментирам, освен сам себе си да попитам: А не сме ли духовни палета пред онези несретни наши предци? Някога казвах на баща ми, завърнал се в Пловдив с Орден за храброст от Втората световна война: "Не мога те настигна, защото си бил в голямата касапница". Какво обаче бих рекъл на изклания мой род по майчина линия от Перущица или за посичането сред мегдана в Калугерово на довлечения от чапкъни ранен Ангел Керемидов – един от Хвърковатата чета на Бенковски през май на 1876 г., за когото явно по-възрастен боец в четата, Тома Сираков от същото това Калугерово, съвсем късичко документира: "Ангел бе момък храбър, решителен".*******
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 28 oct. 2022
Илюстрации:
- Джанюариъс Макгахан (1844-1878) – кореспондент на лондонския в. "Дейли Нюз".
- Проф. д-р Марийка Радева (1843) от Софийския университет "Климент Охридски".
** Редактиран, автентичният текст е на Ева Истаткова.
*** "Бир таман сме" (от тур.), както и "Ние сме жус" (от фр./нем.) – синоними на израза "Всичко ни е наред".
**** Човекът, който пръв прогласява Съединение на Княжество България и Източна Румелия, което празнуваме, е Продан Тишков (1860-1906). Само че Историята ни го титулува като Чардафон Велики. Авторът на "Строители на съвременна България" Симеон Радев (1879-1967) го нарича смешник, пияница и патриот, който бил много обичан. Захари Стоянов му дал прякора Чардафон, сетне го допълва с "Великий". Заради острите си приказки габровецът Продан Тишков се принудил да напусне Княжеството и да забегне в Източна Румелия. Когато начева подготовката за Съединението, обикаля селата с коня си и с Треперко паша – генерал-губернатора на Източна Румелия Гавраил Кръстевич (1817-1910), качен във файтон, да агитира населението, вж. https://politika.bg/bg/a/view/arestuvat-gavril-krystevich-po-pijama. "В комитетската група – пише Симеон Радев, – дето хъшовските нрави бяха на голяма почит, Чардафон – смешник, пияница и патриот, бе много обичан. Бе фанатично привързан към комитета, готов при само знак да изколи света със своите две ками – едната забодена в пояса, другата в ботушите му". В пловдивското село Голямо Конаре Продан Тишков организира своя войска, по-късно събира гологани от хората си за "революционно знаме". Роля на Райна Княгиня Продан възложил на Недялка Шилева – ученичка в последния клас на гимназията.
Знамето на Голямо-Конарската чета
Чардафон й дал зеленото сукно, върху което Георги Данчов Зографина (1846-1908) нарисувал златен лъв, а пък Недялка (1867-1959) му рекла: "На драго сърце ще го ушия, господине. Като българка, когато виждам моите братя селяни да работят деня и нощя, и то за кого – само за да плащат тлъстите им заплати на чиновниците на пашата".
Припомнят още, че Недялка Шилева заедно с Чардафон, поради липса на време да се шие, дорисували знамето с блажна боя. Сетне написали: "Съединение на България. Да живей Н.В.Българский князъ. Долу Източна Румелия! Свобода или смърть!Напред, юнаци!"
***** "В механата" на Христо Ботев (1847-1876), https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=1&WorkID=3161&Level=1
****** Рефрен на песничка която взривяваше митингите, шествията, бденията и изтягането върху сочната зелена морава край Народното събрание от 1990 г. и следващите години, чийто автор и изпълнител е Асен Гаргов (1949-2017). "Стоим със теб на кръгла маса/ в едно квартално кафене – /ти член на Партията наша, а аз – на СДС. /Но не в това е днес проблема/ и моя повод за развод,/ аз просто вече нямам време,/ остана ми половин живот". Готиният припев: "Развод ми дай, развод ми дай и повече не ме мъчи. Вземи панелите, трабанта, но въздуха ми остави. (два пъти) Кокетна си, сега флиртуваш и искаш брака да спасим, но аз си зная колко струваш под тази маска и без грим. Познавам всяка твоя дума, характера ти зъл и див; и мисля, че е цяло чудо как в този брак останах жив". (Припевът още два пъти: Развод ми дай, развод ми дай...")
******* 26-годишният по онова време Ангел Керемидов ми е прапрадядо в майчиния род; той и по-големият му брат Георги се сражавали с башибозука, изпратен да усмирява въстаналите българи от Средногорието. Имената на тези двама са сред общо деветнайсетте имена на загинали четници върху мраморната плоча пред черквата насред днешно градче Калугерово, Пазарджишко. Вж. повече: Тома Сираков (1834-1926),
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)