ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (328.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (328.)

    Царете също тръпнат пред смъртта –

   от нас те нямат участ по-щастлива, 
   макар че образът им се отлива

   като печат на пръстен сред пръстта...

   Райнер Мария Рилке (1875-1926), из "Плач по Йонатан"

  21.08.2002. РУЧЕЯТ МЕЖДУ КАМЕННИ ИСТУКАНИ (1)

  Романа "Тютюн" – върхово постижение в своя живот, Димитър Димов пише от 1944 до средата на 1951 г. 35-42-годишен*. Прочитът, четенето на този роман, за разлика от предишните му ("Поручик Бенц" и "Осъдени души"), ми доставя особена естетическа, печално-нежна наслада; може би понеже откривам детайли, напомнящи ми за хора и събития от моето детство: да кажем, жените и момичетата, които отиваха с налъми на работа. Наричаха ги склададжийки, бедни жени от Македонската махала в подножието и северозападните склонове на нашето Джендем тепе. Също си припомних огромните платформи за превозване на балите тютюн, теглени от чифт едри антрацитни на цвят или сивкаво-черни тромави биволи, от чиято муцуна се точат белезникави лиги. И пак видях познатите от детските ми години онези многоетажни тютюневи складове, чиито безлични грамадни туловища по булевард Руски и уличките срещу коловозите отсам Централната жп-гара и пловдивската товарна или Сточна гара, те още излъчват нещо заплашително и безформено. Колко труд и колко сълзи, и колко затаени въздишки на жените, получаващи мизерна заплата за тягостния си труд в задушните помещения за обработка на тютюна!

  Един от централните персонажи още от първите страници на книгата, Борис Морев, почувствах близък, едва ли не себе си съзрях в негово лице – толкова заряд на млад хищник притежавах и аз в годините на юношеството и ранната ми младост. Имал съм амбицията, че света мога да преобърна, да го подредя по своята воля и своя си вкус. И след като се ожених, и след като ми се родиха двете щерки, почти до трийсетата си година от време на време, но постепенно все по-рядко и мен ме тресяха гърчовете на ненавист срещу всичко, което ми е пречило да се осъществя докрай. Жена ми Ася на три пъти опитваше да се убие с хапчета  и аз все я измъквах и измъквах от Смъртта като някой Рицар на честта, и тя, в отговор чисто по женски, все ми шепнеше нощем в ухото, хлипайки от ярост, хапейки възглавницата, за да не закрещи: "Ти си самият ад! Как живееш с този ад в себе си!" Преди година и сестричката ми Ели рече нещо в този смисъл: "Батко, ама ти беше много зъл преди, нямаш си представа колко озлобен ми изглеждаше отстрани".

  Та у Борис Морев, докато е още неизвестен, съзирам нещо от себе си, нещо, с което съм си взел сбогом може би поради мекушавост, отстъпчивост вследствие на четене и занимания с литература и психология, а може би заради трудното прозрение – че по този начин, с настъпателност и стремеж към успех на всякаква цена, не може, не бива да се живее. Просто такъв преуспяващ на всяка цена и мачкащ всичко по пътя си тип не може дълго да оцелее. Жизнелюбието ми помогна да се размина с участта да стана жертва на прекалените, хищните си амбиции за успех. Съдбата и тогава, а и по-късно многократно ми предоставяше възможност да напредна главоломно, да се изстрелям в орбитата на заможните, на властните и прославените, и аз инстинктивно винаги съм избирал друго. И така останах поне верен на себе си и на онези, които са ме създали.

  22.08.2002. 

  Двайсет и седмият рожден ден на Надя, по-малката от двете ми дъщери, които с мен израстваха и мога да кажа, че сами се оформиха като характер в недоимъка и вечното безпаричие, когато за да купя нещо, както казваше майка ми пазарджиклийката: "Ти си в състояние децата ти да гладуват и да я карате на хляб и сол месеци, само да купиш каквото си си наумил". Да не се възползвам от конюнктурата, това ли е начинът да се осъществя? Дали не бъркам? Всъщност, какви изгоди носи късмет, ако те отклонява от главното, което следваш? Понякога удобно стеклите се обстоятелства ти налагат да поемеш отговорност, риск. Пропуснал една, втора и трета възможност, уместно ли е точно това да смяташ за достойнство? Не е ли страхливец пропускащият шанса си?

  Но аз говоря за по-взискателния тип, който не е склонен да се задоволява с трохите от живота. Пропуснатите ползи могат да означават отлагане на звездния ти час, нещо от рода на горчивите равносметки, които настояват: Щастието не е в самото щастие, а в стремежа към щастие.

    Ще тръгна за Кардиф.
    Ще тръгна някой ден, а по-добре ще е да бъде вечер,
    да бъде вечер като тая – с високи токове, със тънък кръст,
    с коси на кок, с предизвикателни възпламващи бедра на Запад,
    със дълга лебедова шия, с кипариси тъмни
    от съпротивяваща се свежа плът.

    Ще тръгна за Кардиф.
    Наопъки ще сложа шапката широкопола.
    Над веждите си ниско периферията на хоризонта
    ще опъна. Усмихвайки се, сбогом ще си взема
    с мостовете, с детството кристално, със сълзата
    и усмивката на татко във смъртта,
    с продажността на котките, искрящи в мрака...

    Ще тръгна за Кардиф. Земята ще обиколя...;
    Макар че няма, няма никъде да ходя.
    И все така ще тръгвам за Кардиф...

    Ще тръгна някой ден. А по-добре ще е да бъде вечер
    като тая... О, нека не узная никога Кардиф!**

  Осъществената амбиция всъщност означава край, стигнал си предела, стъпил си на върха и хайде, започвай да се окопаваш, вдигни си дворец и вегетирай самодоволно! Ала върхът, който ме предизвиква, е твърде висок; и не желая да се разпилявам с по-леко достъпни цели. Харесва ми самото движение нагоре, изкачването ми харесва, но не, не мечтая тази изкушаваща ме страхотна мечта някога да престане. Философската притча, която екзистенциалистът Камю тълкува***, като че не се отнасяше до мен. Ей такива романтически главозамайвания, докато материално ужасно сме бедствали, та се случваше с торба сух фасул и сланина, пратена от Добруджа или дарена от съсед, с когото чат-пат играехме шах, Коцето, да караме десетина дни, две, че и три седмици, и то не толкова рядко. В онези години – докато работех като литературен сътрудник в "Комсомолска искра" и сътрудничех на три редакции в Радио Пловдив, пишех чат-пат за някое софийско издание, като списание "Младеж", да речем, водех рубрика с есета в областния всекидневник "Отечествен глас", пишех рецензии за най-новите книги на пловдивското издателство "Христо Г. Данов", които отзиви дразнеха самите издатели и създаваха яки главоболия на редакторката Мария Каракашева на "Пловдивчето"****, която пускаше рецензиите ми! Работите загрубяха дотам, че и Петър Анастасов (1942), който ме назначи в "Комсомолска искра", се завтекъл чак при първия партиен шеф на областната управа Иван Панев (1933-1990) да се жалва, повече нямало да спонсорира "пловдивчето", защото вместо реклама на издателството, пускат отрицателни отзиви от Г.Б. Властта, славата, богатството са красиви окови. Анонимният простосмъртен е истински Свободният човек – парадокс ли е това? А може би съм се лъгал? Потокът, криволичещ между каменни истукани, е образ на Свободата. Дали пък ужасно не съм се заблуждавал?

  Не ме задоволява и най-великолепният палат, за какъв дявол ми е луксозен затвор между крепостни стени, когато мога да имам цялата планета и небето над главата си, без нещо да ме ограничава в материалното! Тъй разсъждавах, тъй мисля и днес; ала тогава не съм осъзнавал колко жесток съм към най-близките ми хора заради някаква си моя щура мечта.

  23.08.2002., прод. РУЧЕЯТ... (2)

  Отпразнувахме рождения ден на Надя у дома, в кухничката. Криво ми е, присяда ми буца в гърлото, като си помисля за нас – тримата: аз и моите две дъщери. На с. 158 в романа "Тютюн"*, както го представя оригиналният първи вариант на книгата, мисъл, подкрепяща моите си разсъждения от предните дни – като описва вече разбогателия властен около 30-годишен Борис в момент, когато той среща случайно любовната си авантюра от бедняшките години, авторът отбелязва: "Сега той обръщаше погледа си назад. Нещо му липсваше. Може би това бяха часовете при параклиса**. Навярно искаше да постигне в душата си някакво равновесие, което за него беше изобщо недостижимо. Той притежаваше изкуството да постига всичко, но след успехите му постигнатото се оказваше недостатъчно. (...) Всъщност той беше измъчен и нещастен човек. Каква ненаситност, каква тревога, каква напрегнатост имаше в тия тъмни ледени очи!... Той беше осъден да загине". И т.н. Та за равновесието между духовно и материално, което именно е извор на щастието, само не за самия успех става дума. В успеха откривам нещо отблъскващо, кой знае защо. Кой знае защо!

  24.08.2002. 

  За ролята на македонския елемент от Българската ни нация по мои спомени като че винаги се е говорило под сурдинка: сред купища премълчавани истини спестявали са ни факти, които напомнят разбойническата грандомания у днешните мутри. Ето какво споменава мимоходом в своя роман Димитър Димов: "Баташки нае десетина четници от македонската революционна организация, на която всички тютюневи фирми плащаха редовно задължителен данък, а правителството и Двореца търпяха отчасти от родолюбие, отчасти защото не можеха да се справят с нея. Това бяха дребни, сухи мъже – наемници по професия. В името на някакъв идеал, който изобщо не мислеха да постигат, те спокойно застрелваха всеки, който се опитваше да им противоречи, а на наивните гостилничари, които се осмеляваха да им поискат сметка, отговаряха небрежно и кратко: "Денеска е лош ден. Некем да платам".*** 

  Като описва как протича подготовката на някогашната стачка, авторът – независимо от предпоставените си внушения, открива механизма, по който са били манипулирани огромните маси бедстващи работници от Петата колона на военния болшевизъм, или на сталинския тип комунизъм. "Да живее Съветският съюз!" – скандират стачниците. Десетилетията у нас реален социализъм – комунизъм, дистанцията от десетилетия за осмисляне на случилото се не само в България подсказват доколко уязвим е човекът в беда, попаднал между алчната посредствена власт, от една страна, и една чудесна, красива и привлекателна с лозунгите си, но хищна тоталитарна доктрина – от друга.

  Каквото и да предприеме, този бедняк е играчка в лапите на хищници; тогава къде е изходът, кое е правилното решение? Парламентарната форма, въпреки че е много по-мудна, струва ми се, е начинът. А този вид отстояване на интересите на множеството унижени експлоатирани изисква личности с висок интелектуален заряд, нравственост и достойнство. Печалното е, че такъв тип личности трудно биха намерили достъп до Народното събрание на днешна България. Всичко е така изчислено, че точно такива личности да не попаднат в "Народното" събрание, все повече се убеждавам, колкото повече проумявам как функционира изборът тук и кого изборът всъщност обслужва. Обслужва тъничка прослойка от лумпени и тарикати, не и седемте милиона българи в пределите на Републиката. Изобщо, няма светкавични решения при национална криза в сферата на духовното. Човешкият живот е кратък; нетърпението, припряността все води до горчивата българска сентенция "От трън, та на глог!" Социалните катаклизми консолидират (утвърждават), но и поляризират обществото; а това е златен шанс и за големите измамници да приложат своя коронен фокус, да противопоставят хората по партийна принадлежност или друг подобен повърхностен белег: раса, националност, пол, социална принадлежност и пр. – да ни делят на свои и чужди, на наши и врагове, на прогресивни и назадничави, праведни и аполитични, докато разделителната линия е между съвестния, честен и трудолюбив човек и пасмината тарикати в държавата.

  Вакуумът след всяка успешна революция първо се разправя безогледно с честните, а вече след това иде вакханалното празненство на лицемерите, шмекерите, наглеците и алчните самозванци по върховете на държавата. Уж коренно се променил стилът на управление, в действителност бедните са си пак бедни, унижените са си пак унижени.
"Хилядолетен Райх", "планетарен Комунизъм" – не се ли наситихме на утопии? Всеки сам си носи кръста. Независимо пред чия икона пали свещи и бие чело, невежият си остава невежа, крадецът – крадец, лъжецът – лъжец, изменникът на род и отечество – изменник на род и отечество. В сферите на нравствеността не е редно да има обща вина. Колко великолепен човешки потенциал съсипаха и пак съсипват епидемиите на фанатична преданост и себеотрицание пред идоли от кал!

  Психологически детайл, съществена черта у т.нар. проспериращи успешни персони, отбелязан от Димитър Димов за литературния герой Борис Морев: "Той изглеждаше с успехите си много силен, но всъщност беше слаб и страхлив – и се спасяваше от малодушието си с бягство при алкохола". И по-нататък****: "Той беше само случайно забогатяло, безцветно и сухо парвеню. И понеже нямаше никакви други интереси, които да го отвличат, обмисляше и вършеше единствената си работа безпогрешно. Това беше работата да печели, да трупа пари, които у него събуждаха грандоманията на нищите духом и жестокостта на страхливец, докопал случайно властта".

  29.08.2002. 

  Слабият човек, притеснен от човека насрещу си, понякога е готов да убие, за да се справи с бесовете си. Евреи и палестинци взаимно се обезверили до такава степен, че мечтаят за унищожение на "вражеската" нация, като условие за своето оцеляване. Дали това там не е поредният случай на масово полудяване от планирана ненавист? И какво значение тогава кой владеел супер оръжия и кой се самовзривява, омотан с кутии, пълни с гвоздеи, за да избие повече "врагове"? Нациите и обществата – също както всичко в природата, боледуват, хем боледуват понякога може би непоправимо. Унищожението на Израел, мисля си, не би разрешило проблема, който тресе арабския свят; нима самите араби не виждат пропастта между приказно богатите свои шейхове и милиони водещи полугладно съществование сънародници? Или държавата Израел с вътрешноетническата си политика е удобен претекст арабските князе да се чувстват неуязвими, докато простосмъртният арабин се занимава с Израел и евреите, само не и със скритите покровители на конфронтацията, които населяват разкошните оазиси на властта и приказното богатство в арабските държави?

  Арабски петро-долари са основата на самонадеяната свръхмодерна империя САЩ; военната машина на САЩ и монополите на едрия бизнес са основата на войнствената израелска политика. И какво излиза?! Кой е истинският враг на милиони унижавани и оскърбявани в достойнството си араби палестинци и пр.? А може би сме забравили, че преди малко повече от половин столетие нацисткото изтребление на евреите беше основано именно чрез финансови средства, които свръх-заможни еврейски династии вложиха в Адолф Хитлер и неговата партия, както се прави изобщо в бизнеса и днес? Или нещо в природата на Бизнеса със смъртта днес може би коренно се е променило! Слепци умират, за да избиват слепци. Трябва ли всички тук да измрем, като взаимно се избием, за да прогледнем? В раздразнението си от политиците ние сме отклонили вниманието си в посока към несъщественото и маловажното – към следствието, а не ни е ясно кой има изгода, чий личен интерес е цели народи взаимно да се изтребват.

  01.09.2002.

  Посредствеността воюва с посредственост. Кажи ми срещу кого се сражаваш, срещу кого се изправяш, и аз ще ти кажа кой си! Нередно и глупаво е със самурайски меч да гониш мухи. Оръжието – а талантът е може би най-могъщото от дадените ни, наред с разумността и уравновесеното мислене, оръжия, не ти е даден, за да се опияняваш от суета и тщеславие. Няма нужда да се биеш в гърди; така най-много да станеш смешен. Толкова много са дребосъците, които ще се опитват да те отклонят, толкова много са хитреците, които ще се опитат да се възползват от твоята сила... Но какво си ти, защо си на този свят, каква е мисията ти, това никой по-добре от теб не би могъл да знае.

  Объркаш ли посоката на главния удар, хванеш ли да се разпиляваш по дребни цели, дори да те хвалят, дори да потънеш във власт, мощ и богатство, ти ще се превърнеш не толкова в предател на себе си, колкото в предател спрямо милионите оскърбени и унижавани, бедстващи, подтискани добри хора заради които са те пратили на Земята. Нищо не е случайно в живота. Нито един от нас не е случаен – ни просякът под моста, нито безделникът, ни работникът, нито подлецът. Всички ние сме общност, която все накъде прокървява, докато по другите си части самодоволно се опиянява от суетата. Затова, като виеш от гняв и ненавист, помисли си кой всъщност говори с твоята уста. Посредствеността навсякъде ражда бесове. Тя мрази, посяга да заграби нещо, което не й принадлежи, и все се тресе от негодувание, все хвърля запалителни стрели по чуждите плевни, вдига барикади и дълбае пропаст между човеците, вместо мостове, строи стени, ходи с нос в облака. Глупци ли сме, да й се връзваме пак на номерата!

  Не е ли по-могъща нежността, която отхвърля? По-силна от кресливите лицемерни гласове! В тишината бихме чули повечето важни послания, но не – посредствеността гърми и произвежда ненавист и куп бъркотии, за да ни попречи да се разберем, за да насити с непроходими тресавища каналите за информация. Посягаме да се уловим за гуша вместо да прогледнем кой и за чия полза мъти водата, затлачва проходите към Истината! Манипулират ни, когато ни изправят един срещу друг да се избиваме, да се унижаваме взаимно. Това й е дерт на посредствеността – да воюва с посредственост.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 noe. 2020

___
* Според древните елини мъжът около четирийсетата си година е в своето "акме" - зенит на физическите и духовните си способности.
** Не ме интересува как самите ирландци или англичани произнасят името на реалното селище с това име. Името е съвпадение с виртуалния вълшебен Кардиф - алегория на щастието, чието име в стихотворението се произнася с ударение върху втората сричка, както би го произнесъл българин по български модел.
*** Има се предвид есето на Албер Камю "Митът за Сизиф".
**** Седмичен информационен бюлетин, където къси, оперативни рецензии уж с рекламна цел се печатаха срещу нищожен хонорар (между 5 и 9 лв.)

Продължение

* Изд. 1992 г.
** И този параклис, място на някогашните им любовни срещи, никак не е случаен...
*** Цит.съч., с. 237.
**** Цит.съч., с. 272. Вж. В Пловдив Димитър Димов пише романа си "Тютюн" (за прототипите): http://www.class.bg/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D0%BE%D0%B1%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE/item/366470-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0,-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D1%81%D0%B5-%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%B8%D0%BF-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D1%82%D1%8E%D1%82%D1%8E%D0%BD/366470-%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0,-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D1%81%D0%B5-%D0%B2-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%BE%D1%82%D0%B8%D0%BF-%D0%BD%D0%B0-%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D1%82%D1%8E%D1%82%D1%8E%D0%BD#.X64G18j7S1s Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (327.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (327.)

    Царете също тръпнат пред смъртта –

   от нас те нямат участ по-щастлива, 
   макар че образът им се отлива

   като печат на пръстен сред пръстта...

   Райнер Мария Рилке (1875-1926), из "Плач по Йонатан"

  14.08.2002. МИСИЯ И НЕВЕЖЕСТВО

  Току-що по телефона от Пазарджик се обади учиная ми Трепка: "Снощи в пет – каза, – почина Васка". Каза и затвори. Леля ми Василка, както е всъщност името й, е родена шест години след майка ми, двете си мязаха по сприхавия нрав и по изостреното си чувство за справедливост, черта на майчините ми два рода: перущенския, на баба ми Вена (Невена), и калугеровския, на дядо ми Борис – Борис Дявола, както бе прякорът му. С това пусто изострено чувство за справедливост към собствените си рожби бяха склонни да се отнасят най-строго и безкомпромисно. Като жени, сега си давам сметка, бяха обичани всяка от своя съпруг... може би повече, отколкото самите те обичаха. За разлика от най-малката, най-кипрата от четирите сестрици: леля ми Виолета, която се настрада със своя неверен съпруг, ала дума не издума против него, а го крепеше като малко детенце, когато на стари години нейничкият Славчо се поболя и ронеше сълзи само като ни видеше този суен-буен някога, все налитащ на бой Славчо от село Крали Марко, Пазарджишко.

  Леля ми Васа си отиде от този свят в 71-та си година. Когато тръгнахме да изнасяме сандъка с мъртвото й тяло, антренцето й се оказа тесничко и мъртвата ме фиксираше някак важно с полуоткрехнатите си оцъклени очи, скръстила ръце сред карамфилите. Докато накланяхме на една страна сандъка с мъртвата, имах усещане, че ей на, точно в следващия момент ще се захлупи върху мен и ще се изсули на цимента. Хич не й се тръгва – мина ми щурава мисъл през ума. На междустълбищната площадка отпред ни чакаше лъснат-бръснат и с омърлушена физиономия верният й приятел и любовник бай Димитър, приветлив мъж с малко шкембенце, който редовно тичаше за здраве и играеше пинг-понг, хвалеше се, че в Пазарджик между аверите няма кой да го бие.  

  16.08.2002.

  Вчера започнах поредния ремонт на колата. Взех двайсет лева назаем от съседката Стела, обещах да ги върна до края на месеца. Разбити се оказаха каретата на кардана; затова ми бяха нужни пари. Инак можех и да го изгладувам този период до месечната ми даскалска заплата. Завчера се поохарчих в автосервиза, дето Павел, човекът, при когото напоследък често се отбивам да си пием кафето, хич не бе навит да се заеме с тази терсене работа, ама какво да ме прави, че нали му бях приятел! У нас в България човек от приятелите си пати – не толкова от врагове! Потъна в пот горкичкият Павка*, докато оправи реактивните щанги към задния мост на жигулата ми. Измъчи се. 

  17.08.2002.

  На балкончето съм. Запалих първата цигара, кафето ми – горещо, ароматно, денят е облачен, около 22 градуса. Снощи около два след полунощ ме буди някаква младежка компания, която усърдно се веселеше с чалга. Събудиха ме, а след минутка-две заеча онази сръбска "Йорговани" ("Люляци"), която в представите ми е знак за излизане от кризата около историята с Re. Станах, разхождах се из стаите и пак лягах, натисках си лицето във възглавницата да заспя, спал съм на пресекулки до 6 часа. И в 6 слязох в гаража да дооправя нещо след вчерашния ремонт по колата.

  В 7 се качих и пак спах, до към 10. После разглобих видеото и успях да разблокирам механиката, която се нуждаеше от смазване. Между зъбчатките от пластмаса цвъкнах малко крем за ръце вместо технически вазелин, и видеото взе, че проработи. Отново легнах да спя, докато навън едва-едва захващаше да ръми... Спал съм до към един и нещо по обяд. Пържих картофи, ядох и ето ме с четиво за Албер Камю на балкончето: ровя се из предговора на книгата му "La peste" ("Чумата"). И междувременно още куп дреболии ми се въртят из ума – равносметчици, съпоставки, и над всичко това виси отвратителният въпрос "Кой съм, защо се обръснах в десет и половина и защо никой не ме търси и не ми се обажда; ще си отида някой ден, и светът няма да усети, че съм си отишъл; защо живея, Боже мой; защо не мога да се влюбя отново?" Ето и сега, пак заръмя, чувам нежно шумолене в листата на липата под балкона и хем ми е печално, хем ми е хубаво; ай че работа! Подухна свеж ветрец, ще ми се да съм някъде другаде, но и тук не е зле, мисля си.

  Роден на 7 ноември 1913 г. в алжирското селище Мондови, израснал в бедно селско семейство, на 29 години Камю публикува първия си роман "L'еtranger" (Чужденецът"), на 30 години – есеистичния сборник "Митът за Сизиф", на 34 години – голямата книга на своя живот, романа "Чумата", основна причина да бъде отличен на 44 години (през 1957 г.) с Нобелова награда за литература. Издъхва след автомобилна катастрофа на 4 януари 1960 г., когато е 47-годишен, а аз съм бил дванайсетгодишен в моя Пловдив. Дванайсетгодишен, направих първия си вестник в живота, ученическия хумористичен лист от три страници с тъпото именце "Бодливата писалка". Закачвах го тайно, преди сутрешната ни смяна да нахлуе от училищния двор в класната ни стая на втория етаж, смесвах се с тълпата пред шарениите: сатирични мои текстове и неумели карикатури, и наддавах ухо как го оценяват. Най-силно ме кефеше, когата гадаеха кой ли може да го е правил това нещо там, на стената вляво от вратата към класната ни стая на VІ-а. Записвам си онези важни работи за мосьо Албер Камю, и над кратуната ми вече виси със страшна сила простичкият въпрос: А аз! Какво съм направил до тази си възраст, в която съм сега (55), когато седя и си пия кафето на балкончето, а дъждецът ръми в августовския прохладен ден?

  19.08.2002. 

  Вчера получих половината от поръчаните през октомври на 2001 г. 250 екземпляра визитки. Човекът ми бе обещал да ги отпечата до края на седмицата, а се извъртяха шейсет седмици, и пак работата наполовина свършена, хем и не са в онзи вид, който имах наум. Хич не ми харесаха отначало; още повече, че е пропуснат е-mail адресът (с идея за страница в Internet); после обаче реших, че печатарят добре е направил, като е изчистил част от знаците на тщеславие – една от слабостите ми на саможивец. Май започнах да харесвам тези шибани визитки. Ще ги харесам ами, къде другаде да ида!

  Събудих се в четири и се зарових из шкафовете с книги; отделих десетина, в които авторите са ми надписвали на ръка любезните си послания. И си спомних за пътните бележки на Атанас Сейков в брой** на литературния алманах "Юг". Сейков ми подари екземпляр от хасковския алманах, където от 127 до 140 с. бяха му публикували откъс от пътепис. Откъсът е наречен "Надникване в Япония – ІІІ" и въобще, и досега не съм си направил труд да го прочета. Сейков врътнал автограф, и под него дата: 29.ІІІ.1984.
Случихме се съквартиранти за една нощ в хасковския централен хотел по времето на т.нар. литературна тридневка "Южна пролет" за прясно издали дебютното си книжле автори. Беше жест от негова страна, не знам защо: може би понеже за кратко, за един ден се оказах център на внимание сред пишещите братя и сестри, ала най-паче и сред снобеещата публика: прочетох посланието си до корифея на родната цензура Георги Джагаров, след което председателстващият проф. Иван Попиванов, който ни водеше упражнения като прост асистент в СУ-то по предишно време (1967-1971) нещо се заяде публично с мен, та присъстващите взеха, че ме обградиха с внимание, веднага след като приключи официалната част. Яка реклама ми направи с амбицията да ме изкара нефелен стихоплетец и разни хора се изредиха да си купят стихосбирката ми "Сутрин рано" или да бъбрим за литература. Нямах ни една бройка от "Сутрин рано", това на мнозина се стори още по-интересно, вероятно и защото освен прочита на писъмцето до фамозния Георги Джагаров, без да съобщавам до кого е било пратено, рецитирах болезнено гневно стихотворение в стил a la Пеньо Пенев на Голямото ни литературно четене в хасковския киносалон "Клокотница".

  От онази нощ в хотела си спомням, че съквартирантът ми хъркаше яко, че от другия ъгъл на стаята се излъчваше аромат на кисела пот, а и като хептен не можех да заспя в присъствието на този едър възрастен мъж, питах се що не съм с някое от сладките маценца в леглото и ръчният часовник върху нощното му шкафче на пътешественика отсреща защо така отчетливо трака, сякаш отброява последните ми секунди в живота.
Ето, от масивния, умирисан на уморено древно животно пътешественик из екзотични непознати земи, поука за мен лично – да не прекалявам със знаци на самовлюбеност: човекът просто мъдро се подписал и турил датата! Ей затова си мисля, че визитките вече определено ми се нравят в този вид, който им е придал знатният печатар Чонов от село Рогош, Пловдивско, за когото малко по-нататък специално ще отворя дума.

  Нещата – забелязвам, се търкалят до мен като мъниста, низани на връв. Разлиствам алманаха "Юг" нехайно и попадам на разговор с Ефрем Каранфилов, където един от абзаците започва ей тъй: "Ще ви кажа и моето мнение за Хашек и за храбрия войник Швейк..." А след пет абзаца – "Хашек е изживял и изстрадал своя герой. В дълбоката си същност Швейк е трагичен образ. (...) Понякога най-веселият смях се подхранва от най-дълбокото страдание". Момченцето Ламски е моя си версия, мой отговор спрямо натиска, който оказват мародерите, или с други думи казано – политическите гамени и тарикати, върху беззащитния унижен и оскърбяван простосмъртен автор в днешна Република България. Не пунтирам Хашек, най-простичко изречено, а харесвам; много ми допада подходът на 40-годишния Ярослав Хашек, вече тежко болен, принуден да наеме някой да записва последните глави на недовършения роман: за огорчението да правиш смях, нежен на повърхността, публицистичен някак заради анекдотичното уж, а всъщност израз на категорично несъгласие с хленч и отпуснати безпомощно лапи.

  Бандитът няма да ме чете; цел ми е да ме чете т.нар. масов читател; желая точно на този простосмъртен да му внуша колко е готин, колко велик именно защото от всички страни го оскърбяват и унижават. Той има нещо, което "каймакът, цветът, елитът на обществото" – снобеещата интелигенция, изнежените естрадни глезли са си изгубили безвъзвратно: о, той е честен, има достойнство, и е естествено, че идиотът това няма как да му прости.

  Роденият през 1883 г. Ярослав Хашек, вестникар и бохема в най-грозния смисъл на думата, досътворява своя "Швейк" до смъртта си на 3 януари 1923 г. Издъхнал, както диктувал от болничното си легло епизод на романа. Печално! А как гръмогласно ечи присмехът му над пошлостта и лицемерието! Не-е, той не осъжда, той не се бори и не проклина, не гледа предизвикателно, не въси вежди, не размахва показно юмрук; той нежно... се шегува, дами и господа елитни простаци. Израснах в среда на кавгаджии и хора, които се биеха с юмруци, за да докажат на света, че са прави; а пък колкото по-гневно се палят, толкова по-съмнително става. Да, бе! Като си прав, защо е този гръм и трясък? Защо ти е като че ли жизнено необходим врагът в човека отсреща?

  Като хлапак и като юноша, като млад мъж, и аз се пердашех; биех се с юмруци. Биех се на живот и смърт. Толкова се разкървавихме с най-добрия ми приятел от детските ми години Ичо (Христо Махинов) заради едно нищожество, мазния Методи Попрелков, който ни насъсквал един срещу друг. Заради Попрелков си развалих приятелството и още помня, а съм бил едва на тринайсет. Помня и че четирите си горни резци изгубих десетина години по-късно в бой: блъсна ме с чело иззад рамото на третия, дето уж ни разтърваваше, че и ме прегръщаше, блъсна ме къдрокосият набитак Стоил, тренирал бойни хватки на родните спецназ, за което, чух, станал уважаван бизнесмен в Щатите. Чувствата са страхотно нещо, не избледняват! Форсираше идиотът мотопеда си баш под прозореца ни, когато 6-7-месечното бебче Надя майка й едва бе приспала, а като предупредих двамата пилоти, изсмяха ми се нагло: демек, кой си ти, та ще ни кажеш, и така връхлетях като Дивия Чунг върху им, и боя почнах тъй да се каже в движение. 

  Е! Побоищата решили ли са проблема ми?! Днес 25-40 години по-късно, не разбирам как съм си позволявал с омраза и озлобен да тръгвам срещу когото и да било. Йохан на барикадата от поемката на нашия 25-годишен Христо Смирненски, сега си мисля, е кич, вид невежество, посредственост. За да узнаеш скрития код на подлост, егоизъм, предателство, алчност и високомерие, мисля си, ти е нужна любов, ама не любов към подлия, предателя и алчния, а към множеството неизвестни и обезверени. Видели ли сте атлетичен мъж увиснал на клон над асфалтовия път край канала на пловдивската Гребна база?! Изпаднал в отчаяние, 52-годишен от съседно градче тук дошъл да тури край на живота си. Около час вятърът го люшка, върти с оцъклени зъркели и посинял език като сламена кукла. Да не бил атлетичен, нямало как да се покатери чак десетина метра по дебелата крайпътна акация.

  "Не съм дошъл на този свят да съдя, дошъл съм да ви помогна да разберете колко сте силни и колко сте добри" – това, като перифраза на Исусови думи към учениците му, допълва и великият Шекспир с откритието си, че "Истината има спокойно сърце". Мисия на твореца е да формулира неща, които обединяват нацията в нравствеността. И колкото е по-простичко, и колкото е по-естествено, толкова по-внушително звучи.

  В шегата, в леката и нехайна ирония откривам по-строги изисквания към личността, отколкото в гръмогласието. Нарушителите на правила, и особено когато това са хора с власт и пари, не се страхуват от осъждане, от заклеймяване по площадите: имат си печени адвокати, съдии, имат си платена прислуга и Главен прокурор, ако се наложи, някой Иван Татарчев или Никола Филчев***; разполагат и с продажни политици, които да зеят по трибуните и по многолюдните митинги, на разположение са им палячовци като някой пореден двойник на пластичния Росен Плевнелиев (бел: добавено днеска, 12 ноем. 2020 г.); номерът е да покажеш смешни "хубавите хора" смешни за нормално бедстващия, но съхранил достойнството си българин. От смеха на нормалните хора онези там горе най ги е страх, от смеха им треперят гащите, не от закани и крясъци.

  Не съм вечерял с Бога, Истината постоянно ми убягва, понякога попадам в мъгла, в облак от дезинформация: и тогава имам усещането, че съм уста, която говори, че съм глас, който звучи, но то не е мое, а е изречено от милиони простосмъртни. Иначе съм си простосмъртен, иначе съм г-н Никой. На визитката под името ми обаче пожелах да пише author (автор), данък самолюбие, няма що! Потвърждение, че нищо тук не става случайно, че Някой отгоре ниже мънистата по тази тънка връв живота ни: петата част от пътните си бележки Атанас Сейков в хасковския алманах "Юг" от 1984 г. онасловил "Визитна картичка" и десет реда след заглавието се мъдри изречение: "Най-случайно не носих часовник на ръката си". Липсващият "най-случайно" от ръката му часовник вероятно е онова общо, свързващо всичките ни неспокойни, разтревожени съзнания, които, изкушени от странности и страсти на милиарди човеци, приспани от медии, ни карат да записваме мимолетното, следвайки Истината като мираж в арабска пустиня.

  20.08.2002. 

  Отвъд или отсам, но думите ни имат обширни пространства от субстанция, с която подсъзнанието се зарежда или се разводнява. Не всяко мълчание съдържа енергия; енергийни потоци излъчва онова, което – обслужвайки наглед мига или мимолетната ситуация, иде всъщност от общия живот на милиардното множество съществования. Индивидуалните особености са важни само когато ни насочват към нещо характерно за цялото човечество, което досега ни е убягвало, ала ето: у отклонилата се в самота интуитивно настроена личност то се вижда и с невъоръжено око – т.е. изключението подкрепя правилото и го затвърждава.

  В любовта към другия, особено когато се отнася до сексуалното привличане между мъж и жена, е затаена любовта към самия себе си. Отнасящите се повърхностно към света не биха оценили и чуждото с подобаващата мярка и уважение.

  Битието определя съзнанието, но и съзнанието придава форма на битието. Вещите, изобщо материалните белези, средата, която личността сама създава покрай себе си, говорят за вътрешната й подредба, какъв характерът, оттам и участта. Мълчанието у подредения вътрешно характер те зарежда с хармония; и руините дори около такъв губещ не стоят зловещо, а ни призовават към работа, говорят ти: "Запрятай ръкави! Нещата от теб зависят". Кой хленчи и си скубе косите, кой се гневи и злобее?! Седим с трийсетина години по-млада жена, почти момиче. Седим сред августовската жега в сянката на гаровото кафене. Докарал съм я с колата си; влакът й към селце в пазвите на Средна гора, където е тригодишното й хлапенце, потегля след двайсетина минути. В знак на благодарност, че съм я докарал до пловдивската жп-гара, отиде да поръча нещо разхладително, и ето ни – седим си, бъбрим това-онова, но приказките нищо не значат. Когато си подкарвам колата сам към дома, усещам, че този августовски ден е станал по-просторен, небето – по-високо, хората по улиците на моя град – по-красиви и по-интелигентни, даже по-добри.

  А толкова непосилно ли е да си засвидетелствате добронамереност с онези, които съглеждаш на някоя спирка обезверени или разтревожени край пътя ти! Като правиш жест към някого, всъщност правиш жест на себе си, стига този някой да заслужава да му се притечеш на помощ. Когато видя обаче човек, който показно търси съдействие и благосклонност от мен, защо инстинктивно се отдръпвам в себе си и го отминавам?
Много фин механизъм подсъзнателно ни импулсира; а в пристрастията ни всъщност има само тишина и шепот, не рев и крясъци. Силният човек е нежен. Чувате ли колко нежен шепот насища пространството около нас, или ви пречат сърцераздирателните крясъци на фалшивия страдалец. Жените – по природа, притежават по-силен усет за тези неща; смятам, че и преценките им са по-верни – ако не са глупачки по рождение, естествено. Вибрациите, резонансът между две души е от същия разред феномени, от който е и връзката между човека и звездите върху безлунното нощно небе.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 12 noe. 2020

Илюстрации:

- Виктор или зазката на семейство Ламски.

- Ярослав Хашек, слънчев лъч от Прага****

___
* Пет години по-късно от заел работното му хале научавам, че Павката, милият Павка превъртял – станал друг човек, нещо на психическа основа, и се затворил на село: от дворчето не излизал, изпълнен със злост, страх и голяма тревога за света.

Атанас Сейков (1928-2010)

** Атанас Сейков (1928-2010) e белетрист, публицист и лексикограф. Работи в редакцията на в. “Народна младеж”, преподавател и преводач от английски в Пловдив. През 1990 г. основава Съюз на независимите български писатели и Съюз на свободните писатели. За книгата си "Япония в моя живот" (1995 г.) получава титлата "доктор" от Конгресната библиотека на САЩ. Той е първият българин, обявен за бележита личност в алманаха "Кой кой е в XXI век" на Международния биографичен център в Кеймбридж. Пътуваше винаги сам по недостъпната за нас чужбина с волксваген костенурка, кино-камера, фотоапарат и бележник. Автор на “Странствания” (1979), “Странствания-2” (1982), “Надникване в Япония” (1986), “Загадъчният свещеник” (1991), “Речник – думи и изрази, употребявани от CNN” (английско-български и българо-английски, 1995 г.), “Речник CNN” (най-употребяваните думи в съвременния английски език, 1997), “Голямата тайна” (импресии, илюстрирани от Златю Бояджиев, 1998 г.). Известна личност в пловдивския интелектуален живот.
*** Имената са добавени при преписа на 5.ІІІ.2007 г. 

**** Целият живот на Ярослав Хашек е пропит с ехидна усмивка, която личи от всеки негов ред. Твърди се, че в младостта си се занимавал с политическа клоунада: ставал член на всякакви възможни партии, докато създава своя собствена Партия за умерения прогрес в рамките за закона. В устава й било записано, че цел на партията е да защити поданиците на Австро-Унгария от земетресенията в Мексико. На избирателите си ПУПРЗ предлагала да осигури джобен аквариум и слон, подходящ за отглеждане в апартамент. Хашек не се церемонил и със себе си. От ранно детство изпитва пренебрежение към нормалността, преследва го страст към честа смяна на местообитанията, разполага с удивителна памет и остър ум, но и с неутолима страст към алкохола. Обожавал нощния живот, който не бил евтино удоволствие. Затова пишел каквото му падне, стига да му плащат. И никога не се съобразявал с изискванията, често осмивал във фейлетоните си дори този, който му е поръчал текста. След като е уволнен от банката, където почнал работа по настояване на семейството си, Хашек напълно се отдал на литературата и безгрижния живот. Прекарвал доста часове като арестант в полицейски участъци. Захванал да редактира списание за животни, за да спечели ръката на първата си жена. Търгувал с кучета. Няколко пъти е осъждан – за дългове или простъпки. Когато е 14-годишен, едва не го разстрелват заради участие в антинемска демонстрация. Хлапакът Хашек е задържан с камъни в джоба и полицията отказва да повярва, че бил приготвил камъните за училищната колекция от минерали. От полицейския участък пише писмо до майка си: "Скъпа маминко! Утре не ме чакайте за обяд, тъй като трябва да бъда разстрелян. (…) Все още не е известно кога ще бъде погребението ми“. Смъртта идва за него 25 години по-късно. До последно Хашек диктува страници от своя опус магнум "Швейк". На 3 януари 1923 г. диктува завещание и заявява: Швейк умира. Издъхва същия ден. На погребението му Егон Киш, писател и приятел, казва: "Той не за пръв път ни баламосва. Не вярвам, че е мъртъв“. (по текст от сайта "Площад Славейков") Бел.м., tisss.