ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (293.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (293.) 

  ...Но аз зная, братя, че вие, както и вашите началници, сторихте това по незнание; а Бог, както беше предизвестил чрез устата на всичките Свои пророци, че Христос ще пострада, така и изпълни. И тъй, покайте се и обърнете се, за да се заличат греховете ви... Библия, Деяния на светите апостоли (ІІІ,17-19)

  19.10.2001. ЗА ПО-ВИСОКА ОРБИТА?

   Едва удържам: говоря по-оптимистично, колкото по-силно ме боли. Собствения си крах назовавам победа; победа над кого и над какво обаче! Свивам се в себе си както вълк в зимното свое леговище, а триж по-ярко се озовава пред мен предизвикателно блестящият образ на Предателството. Това ли е точната дума? Сам го създадох това предателство, овчедушието си дали не наричам смирение? Жената е като вода: заема формата, която й позволиш, интуитивното женско начало си търси стопанин, водач и Вергилий някой си в ада; а не си очевидно ни едно от тези три – затова жени, които си обичал със сърце, в отговор са те унижавали. Женски сълзи, удобни обяснения, уж за да ти спестят болката. И ето я жътвата – самотност, за която определенията са бледи.

  Усещаш се празен, сив, ненужен. Никой не се интересува от теб, никой не те мисли; всичко дотук било илюзия, красива наистина, но измислица, рожба и плод на твоите фантазии, че има на този свят момиче жизнено, от плът и нерви, достойно за любов, неподвластно на суета, егоизъм, жестове от жал. Ако твоята Дулцинея дел Тобозо е наистина онова скъпо същество, което те възторгвало досега, дали би ти се случило именно с нея? Лесно те отстрани и ти не разбираш смисъла на стореното. И какво се оказа! – мъжът трябва да се пази най-много от онази, която обича. Сега е можеш да се побереш в кожата си от изненада. Така жестоко си се лъгал в онази, която си приел за образец на всички женски достойнства? Щом и тя не е това вярно и предано човешко същество, за което си мечтал от ранно детство, то ясно е – не, няма такава жена. Прав е Шекспир (1564-1616): "Непостоянство, твоето име е жена!" Нима вече не си проумял печалната истина за себе си? Колко пъти си бил лъганият, униженият, оскърбеният! И за какъв оптимизъм у себе си бръщолевиш!

  Пренебрегваш ли я и мачкаш самочувствието й, следва те като предан оръженосец; поставиш ли я в пространството редом до теб си, дадеш ли възможност да определя нещата помежду ви – свършен си и вече обречен, вече си causa perduta*. Във филма "Бодигард" актьорът Кевин Костнър (46-г.) изгражда онзи образец на Истинския мъж, който възторгва мъжете в цивилизования свят: интроверт и самотник, недоверчив и подозрителен към женските предизвикателства, вглъбен в работата си, уравновесен, кратък, рязък, пестелив на каквито и да са обяснения относно личните си дела. Казва ли нещо, изрича го не с думи, а със самото си държане, в което едва сега – след своя крах, откриваш едва доловима, ясна за силно интуитивната женска природа иронична пренебрежителност. Сякаш наставлява: Не бива да я приемаш прекалено насериозно; постъпвай с нея като с красива много крехка играчка – обличай я, накичи я с лъскави дрънкулки, остави я сама да се опиянява от възбуда колко е прелъстителна за света, употребявай я като кукла и трябва да е доволна – да й е предостатъчно, само като си представя, че е прелъстявана със страст, на дъното на която звъни метално острието на самурайски меч.

  Допуснах да си поиграят с мен и да ме захвърлят като омръзнала дреха. И никой не ми е виновен. Re. е такава, каквото са всички останали жени дълбоко в същността си. Изгубвам нещо много скъпо. Липсва ми. Не знам и какво ще последва; иска ми се да я заваря някой ден: като отворя вратата, да видя сандалите й в антрето, да чуя гласа й откъм спалнята, където нехайно се е излегнала, опряла високо голи пети на стената, с блестящи от вълнение очи на влюбена...

  Господи, това вече никога няма да се случи! Питам, защо си толкова жесток; с какво те подразних, къде сгреших, та се наложи да ми отредиш толкова болка?

  20.10.2001. 

  Обичам те. Странна е моята любов, но те обичам. Не мога да си простя как глупаво съм се отнасял към Любовта; самота е наказанието за пропиляно щастие. Бях Цезар, сега съм най-нищият, Просякът на света. Срам ме е да се гледам. Тъй повърхностен, тъй недостоен през всичките десет години, откак те срещнах, откакто учуден те видях в Онази ябълкова градина край Пловдив – учуден не от теб, от себе си учуден: стоях като един Голям глупак в зеленото поле на Тракия, в Райската градина на света стоях, типичният Адам, който така и не ще проумее какъв разкош е Любовта. "Щом любов си нямам, нищо не съм!" Животът губи смисъл без теб. А всичко случило се напоследък между нас ме наранява; обвинявам се за куп неща – и ни едно от всичките не мога да поправя. Колко слаб изведнъж се почувствах, колко кървящ, безпомощен! Изключих джиесема – да не се изкуша да ти се обаждам, когато ме връхлитат вълни на покруса. Нощем прекарвам в полусън, скачам от леглото, бродя из стаите.

  Боли, но не бива да бъда съжаляван: заслужил съм си я тази болка. Нямам къде да ида, кому да се оплача, че съм разрушил мостовете; нямам и приятели, всичко около мен е фалшиво, пошло, търси личната своя изгода. Гарванът върху сухо дърво кому е притрябвал! Ненужен съм, и това ме ужасява, място не мога да си намеря. Чакам да позвъниш... И в този миг чувам телефона от съседната стая. Обажда се Re.: "Може ли да се видим!" Кога? – питам. "Веднага" – ечи в слушалката на домашния ми телефон.

  Дойде с половин час закъснение; към девет вече сме в едно от нашите кафененца и едва седнали, тя обяви, че черпи за рождения си ден: "Защо си изключил джиесема! – учуди се. – Точно сега, когато си ми нужен, за да съм сигурна, че си близо до мен." За съвпадението между последното, което написах – "Чакам да ми позвъниш", и това, че точно в онзи момент, докато съм го писал, е набирала домашния ми телефон, почвам да мисля: Дали нашите два ангела не са над масата ни като буревестници с разперени неподвижно огромни белоснежни крила?

  Други съвпадения. Re. казва ми, че е съхранила в джиесема едничко мое послание – "Коте, обичам те!" – получено на 21 август т.г., когато била сред поляните около хижа Здравец** с децата и господин Новичок. При положение че не ми е навик да изпращам подобни послания, кой ме изкушил да го сторя в онзи час и минута? Съседката Стела, чието име е "звезда" от гр. или евр. и от която заех днес пари да възстановя връзката на джиесема си с операторите от М-тел, оказа се, е родена на същия ден 18 октомври, макар преди повече от 70 години.

  С г-н Новия Re. се запознала на 2 юни – деня на 20-годишнината от запознанството с първия й мъж. Същата вечер съпругът й рекъл: "Имаме повод да отбележим кръгла годишнина!" Казал й го вечерта, когато се добрала премръзнала и превъзбудена от излета до местността Белинташ в Родопите, от който се оплакваше, че го преживява отново и отново като кошмар – сама с шестгодишното синче на тясна площадка край трийсетметрова пропаст, при пороен дъжд и пронизителен вятър, далеч от Пловдив. Местността Белинташ: вероятно култово място от езическите времена на древните ни предци траките... Решиш ли да потърсиш Свръхразум или Отвъдните стихии в нашия материален, човешки и греховен свят, те неминуемо вече са се стълпили около теб!

  Силно уплашена в онзи миг бе ми пратила тревожно съобщение, че не знае дали ще оцелеят с малкия, че е в паника, а аз – пак по джиесема, я питах: къде се намират, как да ги открия. Групата на излетниците, с които излетници се добрала до Онова място, продължила без тях двамата; всъщност, онези там се отправили да посетят древното тракийско светилище.

  Завива ми се свят. Ясновидката от близкото до града село Първенец Люба – и това ми се вижда неслучайно име, последния път, когато сме ходили там по каприз на Re., рекла на Re., че "желае да ми гледа", излязла от къщата, тръгнала в сумрака към мен, а аз съм се запътил зад колата. И тогава рекла разочарована: "Е, не сега! Много скоро той сам ще ме потърси". И се запътила по дворчето обратно към къщи. Питам: ако се случва едно и друго, понеже е предопределено, понеже е съдба, орис, участ и земен дял, нещо свише предначертано и зададено априори – тогава защо да страдам, защо да се притеснявам? Което е писано да се случи, ще се случи и няма да ми се размине, но виж – основният проблем е да си съхраня достойнството и любовта към живота, каквито и да са последствията за мен.

  Предателството на Re. – инстинктивна и правилна реакция за млада жена в нейното положение, не е ли стъпало по пътечката й към нейната Голгота! Защо да преставам да обичам жената, която по толкова странен начин ме подтиква към смирение, без да предателствам към себе си? А тя как би разбрала, как би била уверена в любовта си – ако е любов, а не друго, без изпитанито, което като въртоп ни е завихрило и двамата? Новичкият дали има представа какви по-нови усещания появата му катализира между мен и Re.? Не ме интересува човекът; седи ми плосък, безинтересен, досада някаква; от онази страна нещата са недвусмислени, за да има каквато и да било интрига. Инак, усещам: с добро самочувствие е, доста самоуверен: според подхода му към Re., като всичко да му е ясно, та пре-ясно. Боже мой, този хубавец е дошъл да я купува; какво прави търговецът в храма? Името на моя храм е Любов. Любов купува ли се!

  А същата жена, която е твърде интелигентна, няма как да не разбира в що за сделка я канят стока да бъде – тази жена, Боже мой, ще я изоставиш ли нататък да продължи с изранена душа като прокълната? Тъй хубава е душата й, по-хубава даже от тялото и лицето й! Нямам друга с такава душа в моя живот на простосмъртен мъж. Но как да й помогна пред изкушението да стане стока, когато съм по-слаб не само от нея, по-слаб и от мнозина други мъже, по-грешен, по-нещастен, разтерзан в изпитанието. Ще стане каквото има да става. Така объркан, не помня по-слаб досега да съм бил... Писарушко жалък, размазващ сълзи и сополи, докога ще живееш с илюзии?

  Жив съм, дишам. Това е животът ми. Ако си ми дал мъничко талант, защо ти е да ми погубваш звездичката, Спасителю? Или ме готвиш за по-висока орбита, за самотност, обречена да се саморазпалва и така да осветява пътя на идещите подире! Може би са прави древните елини, когато настояват, че когато обичаш някого, пращаш му сурови изпитания, за да го извисиш, не да го унижаваш; да го привлечеш към Себе Си, не да го отблъснеш, Боже мой. Ако ме искаш силен, защо ме караш да се гърча като червей!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 24 oct. 2020

___
* Бита карта (прен. от лат.), изгубена позиция, предварително обречена кауза.
** Родопска местност на двайсетина километра от града, любимо място за пловдивчани по всяко време на годината. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (292.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (292.) 

  Безпомощен пред предателството изглежда честният. Ала фарисеят се отдалечава горд с осанка на закоравял измамник. С вас отлично знаем, че току-що оттук е минал нагъл тип. Той не е имал какво свое да каже на света и никога не е бил поет, няма как да бъде. Наподобявайки изкуство, фалшивото най-бляскаво лъщи.

 Такива като нас са доверчиви, ний мъкнем делничния си ярем и аз те виждам гневна и красива до смърт да се косиш заради мен.

 16.10.2001. ЗАПЛЕТЕНИТЕ ВЪЗЛИ НЕ РАЗСИЧАМ

  Тази нощ... Ах, тази нощ! Иде ми да крещя: Не е честно, не е честно! Но трябва да се превърна в облак от мълчание. Свалих пръстенчето, гривната от злато, синджирчето от шията си с кръстчето: дреболийки – знаци на нещо, което си отива. Как обаче да се примиря! Рано или късно, това е било обречено. Усещам се като осъден – навярно са прави идиотите да гледат към Евините щерки с подозрение; в това тяхно гледане има уплах, защото у жените г-жа Природата гърми със страшната си сила. Леле, готов съм за отшелник! Каквото и да сторя, ще сбъркам. Каквото да кажа, няма да е вярно. Знам, очертава се сурова зима и ми се налага бързичко да си потърся нови мечти и илюзии за огрев, да не ми измръзне сърцето.

  "Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли... всички извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява". И пак там* ап. Павел завършва с думите: "А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта". Съжалявам, съжалявам, съжалявам. И ти нямаш вина; вяра и надежда си имам, любовта обаче изисква повече грижи, понеже – когато не се обновява, отлита. И какво да правя с купчина спомени за щастие! Кому да обяснявам! Кого да стопля с нея? Някога, в зората на живота си на мъж, деветнайсетгодишен, бях написал ей такива драматични думи: "В нещастието си щастие намирам. Напуснат от любов, любов съзирам". Щом кървя, сърцето е живо, тупти. Деца, да продължим по-нататък към следващия урок, към следващите поучителни епизоди от умението да се живее и страда талантливо!

  Благодаря ви, Небеса, че ме дарихте в течение на всичките десет години с щастие. Благодарен съм, че тази любов бе плодотворна за мен – написах няколко книги, куп стихотворения и най-важното – че преминах тези десет години в душевно и телесно здраве и със самочувствието на простосмъртен, който знае мисията си на земята. В дните на щастие не забравих родителите си и близките, от които произлизам. И не се главозамаях, че виждам мъничко по-надалече и че чувствам мъничко по-издълбоко света около мен. Да, навярно съм се вземал понякога и по-насериозно, отколкото е редно, но не съм си изгубил самоиронията, което ще рече: усмивката си, и дано не я никога изгубя в този мой хубав живот.

  Захлопвам портата, спускам кепенците, свивам се зиморничаво в мен си, загръщам се, дойде време да си се посмея над себе си до насита. Боже мой, какъв симпатичен наивник си ме създал! Остров градих сред океана, населих го този екзотичен райски кът с животни и птици, с обич и бесове на човешката природа. И ето – плисна вълна, разпиля пясъчния дворец, изчезна островчето, сякаш никога не го е имало. Сега съм сам на сала, пак доверчив, пак нехаен, пак обзет от любопитство, говоря си: А какво ще стане по-нататък? Да бе, какво ли ще последва! Нищо не е свършило: жив съм, по-жив от когато и да било. Двама приятели се преселиха в Отвъдното през последните три-четири месеца**, тъй че имам свои застъпници и Там; те ще свидетелстват, че не съм коварен и подлец, че като измамник не съм ял и пил за чужда сметка и не съм се облагодетелствал от чуждото нещастие, че съм опитвал – макар по-често неуспешно, да защитавам изпадналите в беда или отчаяние, че прилежно дотук според силите и таланта си, доколкото ми е даден, записвах какво става наоколо и у нас, в душите ни: за да се знае и помни какви сме; нищо, че наоколо са руини и пепелища; семенцето е жизнено, няма да се затрием, ще ни има и по-нататък чрез нашите деца и във всички онези, които вървят по тази земя българска.

  18.10.2001.

  Изключих джисема, прекратих договоря си с интернет-офиса в ЖК Тракия. Минах с колата в сервиз Тракия годишния технически преглед. Платих сметката за телефона и електричеството. Майстор-тенекеджия поръчах да огледа ауспуха на жигулата откъде издиша – оказа се, че саксът (17 лв за нов оригинален) е за подмяна. Вчера регулирах клапаните, но днес, чувам – двигателят по познатия начин притраква. Според съседа Иван Пенев трябва да е от разхлабен бутален болт или биелен лагер; възможно е от старото бутало, което приспособих от автоморгата, да е... И казах на зетя Светлозар, че търся купувач за колата. Попита: колко? Ами, казвам, колкото дадат. За джиесема съседка каза, че може да го купи, пита за цената, казах й: колкото даде. Вчера по обяд с Re. обсъждахме и спорехме за "международното положение" – т.е. за хората около нас. Зле ми се очертават нещата, но съм оптимист – няма лошо без хубаво; ще пекне слънце и над тази моя улица, нека само оттече в канализацията целият батак, в който съм до шия, та едва дишам от недоспиване, от изпушените цигари и че ям, колкото да се каже, че ям.

  Много ми е зле, ала се познавам добре: от подобни ситуации – пет-шест с Ася, една с Мария и вече втора с Re. – надмогвам си бесовете. Знам, не се явяват случайно при мен кризисните ситуации, ще загърбя и този горчив урок. Важното е да не се объркам, понеже точно сега съм най-уязвим. Интересно, мисля си: ето психологическа задачка, която да решавам в движение! Разчитам на усета си за стил и ритъм на динамичното равновесие у мен. Когато съм сам, съм по-силен. Ангелът ми е с по-особен характер: изглежда податлив на външен натиск от стоварилите се накуп досега обстоятелства, но е жилав, тъй че няма как да се прекърша.

  Видях през междучасието около пет след обяд Re. да излиза бързешком и напето с разкошен букет цветя от детската градина зад училището ни, а малкият подтичваше около нея. Сви ми се сърцето. Картината на щастието ще я помня, няма начин да не я помня, докато съм жив, понеже ми се представя в момент, когато почти си настъпвах носа, а единайсетокласниците ми се държаха безобразно, докато ги гледах с унилата физиономия вероятно на индиански воин, ударен смъртоносно с налъм по кратуната.

  Мамка му и живот! Естествено е да ми се случва отново, и не за пръв път! Чувствам се изпитател на свръхзвукова летателна бойна машина. Ще преживея и това невинно очарование, няма начин. Ай, какъв опит трупам! Сега основното е да изляза на чисто. Развързвам възли. Още някой и друг ден, живот и здраве, и ще започна да изглаждам гънки и бръчки. Казал съм какво става с мен на Емил и на Панайот Зеков, тъй – между другото, на бира в близкото кръчме, че флегматичният Панайот ми е далечен по нрав. Това казване ми е автотерапия, инак ще блокирам. Никого не съм нападал и съм горд пред себе си, че любовта ми си е у мен – само на тази любов, за която дотук на никого нищо не съм казал, ми се крепи самочувствието. Няма по-тъпо нещо от хленчещ мъж. Връхлитат ме от време на време картини на развихрената ми фантазия; с цигари или с някакви занимания успявам да укротя бесовете. Ето и сега – с това писане: пиша и паля цигара от цигара, вече пета по ред. Но то ме спасява някак от врага, който се е разположил по турски вътре в мен.

  Вярвам на Re., само дано не се е лъгала! Ако е истина, което дотук от нея знам, има изгледи даже по-рано от мен да си намери отново онзи неин ритъм на живеене, който прави живота приключение. Силен характер е, пък силните характери сами си търсят силни изкушения. Дори да се разделим, ще запазя само добри спомени за нея. Макар че ако случаят Николай преди четири години приех за изключение, сега разбирам, че е тайна клауза, която пак ще я хвърля от авантюра към авантюра. Младите момичета ловуват, и какво лошо има в това?! Лошото ще е, ако ме няма повече в съзнанието й, ако стигнем дотам, че престане интуитивно – без да се виждаме, да ме усеща. Казах й вчера по обяд, когато си тръгваше от мен, казах й го на вратата, в антрето при изхода: че е мой пратеник в чуждия лагер и че "пратеник" на гръцки е "ангел"***. Съжалявам, съжалявам, съжалявам! Нека бъде щастлива по свой избор и там, където сама реши.

  Снощи, към три часа след полунощ, както се въртях като вретено в леглото, реших, че бих могъл да спра колата пред очите на родителите й, да я погледам как прекосява площадката пред блока им с двете си деца, за да се отправи, да речем, към... Багдад. И това ме прониза. Скочих. Запалих цигара и пак излязох на верандата. В далечината синьо-сиви в мрачната безлунна зимна нощ едва се очертаваха Родопите. Гледах сам мъртвилото пред мен, гледах под ниско надвесените оловни облаци заспалите бели, като от вар направени, жилищни блокове: безжизнени паралелепипеди като световно гробище отсреща. И тогава реших, не от мен е зависело дали да направя романтичен парад на самоувереността и честолюбието. Тя не го е пожелала точно от мен, именно понеже с усета си на жена съзнава, че не съм склонен заплетените възли да разсичам със замах. Не! Категорично. Стилът ми е според внушенията на ап. Павел, доколкото съм ги проумял. А иначе Re. пак може да ме обвинява за липсата на смирение и да ме напада, колкото си ще. Смирението ще го уча, има още да го уча, но решително: имам вече известни постижения в смиреността.

  Обичам ли я тази красива котана? Ама разбира се! Днес й е рожденият ден. Снощи по телефона й пожелах да е щастлива с човека, когото е намерила най-после; изразих увереност, че този непознат за мен ще реши: дано й реши всички проблеми. Па накрая го заметох излишното обяснение с лисича опашка: Отсъствието ми от празненството, коте, е част от подаръка ми за теб. Ах, как нафукано го казах! Отнасям се към такива събития (смърт, любовни раздели и пр.) като към епизод от сюжет на роман. Романът на моя си живот сам аз режисирам, и не бих позволил, докато съм себе си, друг да ми диктува жестовете, репликите в драма in live на чудната ми пиеса. Глупци! Мислят си, че като постигнат успех, успехът им ще ги направи щастливи. В нещастието си щастие намирам. Така е тръгнало, така и ще бъде с мен, докато дишам. Крайно време е нещо хубаво да ми се случи. Крайно време е! Ще поразчистя старите сметки, ще разплета с нежни и жилави пръсти сложно и здраво заплетените около мен възли, без да късам нишката, без да се правя на фукльото-глупак Александър Македонски.

  Осем фаса! Че кога изпуших осемте? Странно съвпадение: 18 октомври бил Денят на парашутиста – обявиха по телевизията. Многозначително ми се стори: ще речеш, някой от нас тъдява виси между земята и небето. Чий съм? На земята ли стъпил, или глупак, снижаващ се от небесата! Ужасното, прекрасното на тази ситуация, която вече съм преживял веднъж наяве****, е, че изостря до краен предел сетивата ти, отхвърля делничното и пошлото; така, преодолял мизерията на плътското у себе си, изведнъж откриваш колко неочаквано нов се разстила светът пред теб, какви разкошни нюанси, картини и аромати има все още от теб невидени, неусетени.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 oct. 2020

___

* Ап. Павел посл. І до коринтяни.

** Петър Петров (76) и Георги Въргов (61).

*** "Вестител" означава думата "ангел", знаех това, но ми бе угодно да представям иначе нещата.

**** 16-годишен, скачах в разстояние на половин час два пъти с парашут ПД-47 от 800 м над стария пловдивски аеродрум, сега там е Мебелната къща в жк Тракия. Бел.м., tisss.