tisss: 07/14/20

вторник, 14 юли 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (189.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (189.)

...ако падна, нека съдиите ми кажат, че настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана сам съдия, то ще дам съдържание и на своите глупости..." Из писмо на Хр. Ботев от 1876 г.

16.02.1999., прод. ЧЕРНАТА ОВЦА НА РОДА

Литературното творчество, както е при всяко изкуство, е начин на омагьосване. Значимият творец, демиургът* играе тъй, че публиката, очарована, въодушевена, забравя обикновеното човешко същество от кожа, кости, жили, воня, плът, коси, жлъчка, кръв, и вижда божество, излъчващо потоци енергия. Ако в музиката има строги закономерности, художественото рисуване, а пък в най-значителна степен литературата, и особено поезията, могат по всякакъв свой начин да пренебрегват канона, следвайки единствената си цел – да омагьосат, да изкарат съзнанието на типичния стандартен простосмъртен в други, по-високи орбити на битието. Тежко им, ако не успеят! Тогава публиката, като сама открива дебелите шевове, грубите тропоски, сочи с пръстче фъндъците слама, които стърчат във всички посоки от неумелия образ, присмива се на артиста или снизходително го потупва по гърба: "Ка-арай нататък! Пък по-нататък може и да успееш". Веднъж неочарована обаче, веднъж погледнала трезво отвъд сърцераздирателните клоунади на нещастника, публиката упорито му се съпротивява, т.е. вече не позволява да бъде омагьосана или превзета духом отново. Получава се нещо като с веднъж неслучилата любов – просто първото разминаване с Голямата Тръпка е край, край и край, никога вече на това място няма да пеят щурци, цветя да цъфтят, да има тръпка между точно тези две сърца.

Мисля, че по това публицистиката, например, или пък литературната критика се отличава от самото изкуство. Там, където публицистите разчитат на обмисленото слово, на разумно подредената фраза, точно там Поетът или истинският Артист си бъбри нещо нехайно, каканиже или се премята като смахнат по сцената, и как става то, не знам – но излезеш ли веднъж с негова помощ от всекидневната реалност, ти ставаш омаян като наркоман, който непрекъснато ще си търси начин да види света наоколо по-многоцветен, по-еуфоричен, наситен с щастливо приключващи екшъни или романтически хепиенд. Големият артист е шаманът на племето. Била му нужна логика?! Но то е друг тип логика; знанието, което ни предава артистът, т.е. човекът на изкуството, носи трансцендентален** характер, то иде от бездните на Космоса в божествената човешка душа.

Как упойващо ми действа онзи мирис, дето се носи откъм старите схлупени соби, наблъскани с исторически реликви и битови предмети от онова Османско време! Копривщица и Клисура, Панагюрище и Калофер, Карлово и Сопот, Руската черква над село Шипка, чаршията в Трявна, единствената улица на Габрово, овчарските колиби из припеците на Троянския балкан, старият каменен мост над бълбукащата стръмно вода в Брацигово или мястото зад лозята край пътя, дето била някогашна Перущица, старата чаршия на Пазарджик... и пак там – катедралната черква "Света Богородица" отсам реката, оглозганата от куршуми на налитащите кюрди на Тосун бей прихлупена Баташка черквица, шуртящата из позеленелите улеи и калдъръми ледена планинска водица, ромолящата кристална струя от извори и бронзови или поръждавели чучури, нежния мирис на чимшир и здравец, на напечена от жежкото слънце прогнила, изгризана от дървоядите дограма посред запустели буренясали дворчета, дето се мотаят улични песове и съседски кокошки, оградени – в плен на внезапно разлашканите рушащи се каменни и кирпичени дувари. Ароматът на шаяк и вапцани гайтани, просмукани от прах, тежкият мирис на овча вълна, тръпчивият – на оборски тор, примесени със следобедното гугукане на гургуличите семейства или със ситното лястовиче жижикане или цицикане, придаващо особена лепкавост на въздуха наоколо, тъничкият повей от мириса на угнила шума в яркозлатистите тракийски подиробеди...

Каква палитра от аромати, отблясъци, замайвания, шумове, звуци, допирания до кожата на душата, Боже мой! И всичко тук ми говори, и всичко ми шепне: "Това ти е мило и драго, защото това е дъхът на майчиното ти мляко, сине на Тракия, Мизия и Македония многострадална."

Смятали Христо Ботьо Петков за черната овца на рода. Каза ми го старото отче някъде около 1976 г. край Калоферската черквица над мраморния равен площад, дето току-що бяха монтирали микрофоните за Втори юни... Ай че самолюбив бил този синковец! Тщеславието му мерило бой (ръст) не с кого да е, а с везирите на султана, пък и със самия падишах. Изненадан и възмутен от клокочещите стихии, които съзирал у сина си, благонравният родолюбив даскал Ботьо, дето си сърбал кайвето сегиз-тогиз в компания на местния каймакамин, предвидливо отдалечава буйния дангалак чак в Одеса... да се учи. И както често се случва, вместо да укроти стихиите, налива с бащинската си милозливост масло в огъня. Едно говорят онези, които са общували приживе с Христо Ботйов, пък друго се чете у самия Ботев; да съпоставим, па да решим кому да повярваме, или и двете страни са прави, понеже описват различни нива от битието у тази необикновена личност.

"Ботев се отнасяше с всички приятелски, но много се смееше (...), весел, отворен характер" (Ст. х.Гендов).

"Добър другар. Весел, красив по външност, приветлив в обръщенията си към всички, той правеше крайно приятно впечатление и бе считан за добър момък (...), никога не предизвикваше другарите си към препирня (...) и когато препирнята вземаше горещ характер, той не само не се забравяше и не говореше резки думи, но с душевната си доброта заставяше спорещите да се смекчат" (Г. Смилов).

"В интимна среда той беше много весел, шеговит (...), като се развеселеше, декламираше самичък" (Д. Ночев).

"Отнасяше се много сърдечно към хората. Не бе сребролюбец; когато имаше пари, даваше на всички ни, а когато нямаше, гладувахме всички" (Ст. Блъсков).

А сега да чуем и самия него.

"Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите; ако падна, то нека съдиите ми кажат, че настоящето ми писмо е било последньото безсъдържателно писмо, а ако стана аз сам съдия, то ще дам съдържание и на своите глупости" (Писмо от 12 фев.1876.).

Питам се: ако я нямаше тая висша степен самовлюбеност – да зададе началния тласък към висините на измъчената ни Българска гордост у 28-годишния потомък на даскал Ботьо, какво би бил сега мижавият Алтън Калофер в нашето съзнание? Може би щяхме да го споменаваме заради фината тукашна дантела за дамско бельо и покривки, която биела връх с брюкселския терк дантелени перденца, салфетки и дамски кюлоти?!... Излиза, че най-драстичното отрицание на уседналия порядъчен живот в онези условия е усукало, запрело, та и източило най-перспективна нишка в бъдещето на цял народ.

"Каквото и да е написал той, каквото и да е казал, душата му всецяло е участвала в думите му, в плача му, в смеха му" – пише за него Захари Стоянов, който лично не го е срещал никога. Медвенският овчар обаче съобщава може би най-същественото за твореца – че тоновете си за публицистика (Ботев е преди всичко вестникарин) и поезия вади от дълбините на своето его, което не е амбиция за лично устройване, а олицетворява самия епицентър на Българския ни генетичен код и жизненост.

Колцина измежду нашите артисти не са стояли дръпнати настрана от огъня, който изгаря рисуваните от таланта им герои – е, един Иван Вазов, например, с всичкото си уважение, което му дължим! А и колко други. Чуйте как само говори даскалският син, същински стопанин на България! Е? Къде отишло самолюбието, младежкото му грандоманство? Ами няма ги, прелели се в нещо, качествено ново, отричащо егоизма и противната грандомания във всичките им лъстиви преображения. Колко велика нужда имаме точно сега и точно тук от такъв тип личности, не от кокошкари, завистливо бленуващи т.нар. Западна цивилизация и духовни ценности!

БЕЛЕЖКА:

Тази втора част от есето посвещавам на хора като господина, който се подвизава във форума под името filopsy. За обаятелния г-н Иван Костов, както и на жлъчните подвиквания, filopsy и компанията му от Иво-Беровци, Гьорги-Коритаровци и Иво-Инджевци ще получат отговор, въпреки онези техни жарки декларации, с които се самоопределят като човеколюбиви, толерантни, яко загрижени за личността, колко са именно те цивилизованите сред нас и единствените демократи и борци за Силна България... и прочие все от този сорт. Никой не е забравен, нищо не е забравено, но за всяко нещо си има период на зреене.

Пловдив, 25 август 2006 година