Никой друг освен влюбената жена не вижда върховното величие на мъжете. – Анаис Нин (1903-1977)
24.03.2013.
ЗРЯЛАТА ЖЕНА
Дълбоко в себе си жената зряла теб ще те допусне, след като за ръка те преведе покрай алеята й с рози и позволи да вдъхнеш от плътта й като миг изкуство, естествено тъй както само опитен ловец го може.
Триж по-щастлив ще стигнеш с нея ти до края, отколкото с припряна в любовта си някоя дивачка, която из трънаците в луд бяг със страст ще те подкара додето прокървиш като жребец, нахапан в люта схватка.
Никой друг освен влюбената жена не вижда върховното величие на мъжете. – Анаис Нин (1903-1977)
24.09.1998.
СТАРИЯТ ПИСАТЕЛ**
От няколко денонощия сън не го лови. Романът, който бе започнал, тъй си и стоеше на писалищната маса. До страница трийсет и трета всичко уж върви по мед и масло – очерта кръга от основните образи, обстановката: провинциално градче, скудоумие и читалищен идеализъм, закостенял ръководител на местната общинска управа взема под крилце амбициозен младок без скрупули, който пък си има романтична връзка с директорката на местната музикална школа; възход, разцвет и упадък на младока; от тресавището го измъква не друг, а самият секретар на местния общински комитет на партията. Сблъскват се два възгледа за живота и така в края на краищата, нашите ще натрият муцуните на гаднярите-седесари; и за да не изглежда лимонадена, историята завършва със смъртта на увлечената шефка, която (както ще се окаже впоследствие) била бременна... Па от кого ли? Това читателят трябва сам да се досети. Криминална интрижка, ама без забежки по евтино ефектното; психологизъм, бабам, психологизъм изпипан, тъй че написаното да се възприема в два, три, че защо не и в четири плана.
Не му спореше точно заради тези няколко плана в изображението. Свикнал бе да си казва нещата точ в точ, както волът дълбоко оре в браздата; ай сега, ще се правим на модернисти! Ами че доскоро тези ми ти двуплановости, триплановости и пр. подтекст не намирисваха ли на идеологическа диверсия западен терк, на загнил капитализъм и упадъчно влияние от Пруст, Джеймс Джойс, Бекет, Кафка, Ницше, Киркегор, Маркузе!?
Обаче нали вижда другите господа от писателския съюз как промениха тактиката...
– Преустройваме се, братлета, ох, пренастройваме се – въздишаше и той с няколко попревтасали дядковци в кафенето на културните дейци сред града. – Ш-шт, кой знае какво ще излезе и от тази кампания на партията! Паживьом-увидим! Та и това чудо...
Ама кой ли го слуша! Табунът пишещи братя и сестри гони Върховете на Олимп. За пари шоуменът в литературната чалга пей-дава да се гаври и с господин президента.
Към полунощ кучето тръгваше да обикаля из стаите: идва, тика муцуна в халата му, в джоба със сухарите, гледа го с едни умни, да речеш, човешки очи. Ей, старче, що не си лягаш – сякаш му казва. – Ха, миличък, лягай, почини си. Светът ще мине и без теб, без твоите съображения, страхове, опасения. "А което не се купува с пари, с бол пара самичко ти се навира в лапите", американците отвъд океана са го измислили. Всичко опира до ваксата, да уцелиш дамара, и ските ти сами тръгват към Олимп, към Успеха!
До страница трийсет и трета Наглият тип изпъкна в цялата си грозна мощ; взират се двамата – автор и литературен герой, от упор почти няколко денонощия, и ръкописът не мръдва от страница трийсет и трета. Героят напира да деребейства, хем не само в измисления си живот, ами посяга да му съсипе и схемичката: разтуря, издевателства, окупира идеята, участта на положителните герои, накъсо – яко пречи. Отвратително!
Сутринта се появи инкасаторката за водата; надникна в банята, записа си там нещо, и тъкмо да си тръгне, в антренцето вече... за да избяга от неприятното чувство, че е безполезен, че никой вече не го е еня за неговите романи, а пък и сам на себе си вече взе да доскучава и опротивява, предложи на простовата женица да пият по един чай.
– Имам жасминов – рече, – много полезен за кръвното, прочиства бъбреците. Имам и чай от гинко билоба. Знаете ли какво е гинко билоба?! По телевизора постоянно му правят реклама, че укрепва паметта и прочиства мозъка.
– Не съм опитвала жасминов чай – рече тя, – а за гинко билоба ми е още раничко.
И поседнаха в кухничката. Очите му бяха подпухнали, зачервени, сълзят; та дали от учтивост или да избегне неловкото мълчание, тя попита:
– Да не е конюнктивит? Баба ми...
– Вадя си очите нощем. До късно вися над машинката – взе леко да скромничи той.
И тя внезапно се въодушеви:
– Чела съм! О-ох, чела съм. Знам кой сте. Чела съм. Пък веднъж по радиото слушах вашата пиеса за едни партизани, които полицията преследва в Балкана през зимата.
Стана му драго, но не посмя да пита като как ги намира тези негови неща, карат ли я да се позамисли над живота и хората, и над себе си, вълнуват ли я, изречено вкратце.
– Знаете ли – рече тя, – отдавна се каня да ви разправя историята... да, историята на моя тъжен живот, така да се каже, обаче вие... вие, то се знае, вие сте така зает! – И го стрелна с очи, преливащи от боязън и възхищение.
– Че защо да не ми разправите! – реши да я предразположи. И си помисли: все пак е жена, не кой знае каква жена, явно наивна, глуповата... но хм, човек от народа все пак, добродушна, проста, доверчива и пряма, и искрена като самия наш български народ.
И онази женица отсреща, като да потъна в себе си сякаш, ей тъй заразправя...
Глухо село край провинциално градче. Родителите – простовати люде, еснафи; не й давали да продължи учението, та постъпва като библиотекарка в местното читалище "Пробуда". Веднъж в читалнята й влязъл непознат строен блондин с очи като цвят на метличина. И пламва искра. Впоследствие се оказал безотговорен и много подъл тип. Пратили го с партийно поръчение да оправя батаците в общината, а пък той тук други батаци забърква, тоест, кметът Ципорков, като надушил що за птица са му изпратили партийните другари отгоре, прикоткал го, омагьосал го. Сдушили се тези двама и тъй изниква едноличната фирма за производство на шноли, телени закопчалки, ципчета и копченца от керамика и бронз "Рафаелло". Любимият й се пренасочва към кметската щерка – куцичка, че и грозновата, казано между другото, и в деня на сватбата им, да... в деня на сватбата изоставената тя си прерязва със старо бръснарско ножче вените, прави опит, значи, да си сложи край на живота. Реже си вените и братчето Стефанаки отърчава при сватбарите, при младоженика, оладжак, и: "Бате Милене, бате Милене, пък кака..." И хуква онзи ми ти Милен, както си е в официален костюм Версаче, окичен с нанизи от двайсетолевки... Каква сватба, моля ти се, какво празненство! И пак бурна любов и така нататък, и така нататък цели два летни месеца. Обаче до брак не стигат.
– Метна го случайно Геле Перушана с ремаркето на трактора. Може и случайно да е, че напоследък на какви ли работи се не наслушахме, па и какво ли пред очите на цяла България се не върши! Е, на, братчедите от махалата от години ток не плащат, вода и смет не плащат, а помощи само на тях се дават и си се разхождат – Господ да ги убий, с талиги нощем, из къра шетат, пропищели са селата на нашата Тракия от тази напаст. Крадат, и няма кой да ги озапти, че властта ни е кекава, не е вече власт, ами хайдушка задруга, пък коза в съседното село Трилистник окози яре с две глави, и това ако не е поличба, здраве му кажи!
– Ами какво стана с младежа, с онзи напорист Милен? – загледа я Старият писател, лекичко подразнен от словоохотливостта й, по-точно казано, от агнето с двете глави.
– Ми какво, какво! Какво да стане! Завалията нозе си няма. Изработиха му протези от първокачествен немски алумин. Щях да се венчая за него, да не бях малко бременна.
– Бременна?! – възкликна, нещо у него се откърти, самичко се откъсна от дън душа.
– Ами да! В шестия месец, от същия оня чешит Геле Щурото. – Наведе главица, попи очевидно сълзичка в крайчеца на окото.
Старият писател я съзерцаваше зяпнал: – А местният мафиотски бос?! А общинският комитет на управляващата ни партия?
– Ама какъв бос, какви управляващи! – изхълца тя, извади карирана мъжка кърпа за нос, голяма колкото родопска престилка, извърна се и здраво се изсекна. – Общински комитет... хм! Няма таквоз нещо. Я в кое време сме! То да не ти е Живковото време?
– Ча-а-кай-чакай! Ча-а-кай! – припираше Старият писател, – кмета не го ли съдиха за корупция и присвояване на общинска пара? И му се размина.
– Да, бе...! Разминало му се, ама друг път! Излежа си ги като "Отче наш, Ти, Който Си на небето". Престоя половин година в ареста, и чак тогава излезе. Вий откъде знайте?
– Е... Аз всичко знам! – опита да се пошегува, ала между тях отново увисна неловка, тягостна тишина.
– Не може тогава да не сте чували за Нушка... Нушето.
– Теменужка! Теменужка това си ти. – Теменужка бе кръстил положителната героиня на бъдещия екшън. Облегна се тежко на бюрото и посегна да палне луличката – личен дар от лидера на партията за юбилея на Априлския пленум, пък и заради кампанията на обновената БеСеПе за предстоящите избори, но ръцете му трепереха.
Когато подир час, след като инкасаторката вече бе напуснала самотната занемарена селска къща, надигна задник от фотьойла и влезе в пералнята, отсипа на песа Гуджо от кофата кухненска помия да лочи и затътри нозе към спалнята да си легне. И ето го, лежи в мразовитата мартенска нощ изпружен върху сплъстения изгнил дюшек, блещи се в полумрака, гледа как светлинка от мъждукащата печка бродира пулсиращо петно върху тавана и за първи път от хиляда години насам внезапно се почувства излишен, абсолютно излишен, унизен като пакостник, застанал пред бездната на собствения си измислен живот.
ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (521.)
.jpg)
.jpg)
