ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (197.)
"Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..." Библия, из Притчи Соломонови
05.05.1999. ИЗТЪКНАТИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ
За да съм щастлив, трябва ли ловко да се заблуждавам, себе си да лъжа! Наоколо е боричкане, лакомия, простащина. Като вървя към училището, чувам – момичешко звънливо гласче: ама някогашните ни хлапашки псувни и мръсотии бледнеят пред тези. Спрях, поизчаках да ме наближат. Три 10-12-годишни момиченца и едно момче с ученически чанти. "Ама господине, ние така си говорим – рече малкият, без и дума да съм казал. – Тя е отличничка по български език" – посочи височко рядко красиво девойче. "Нищо, нищо! – усмихвам се. – Рекох си, я да видя кой така чудно говори." А коконката: "Не съм аз! Не съм аз!" Как от калта да сътвориш елмази? Чувам татко, шепнешком, обърнал се към тенекиената стена в раздрънканата линейка, с която го отнасят към столичната клиника Пирогов; там той ще да издъхне само след часове. Онова "Олеле, майчице!" – прошепнато едва, някой да не се разстрои, светът да не чуе колко се мъчи. О мълчаливецо! И как да простя на някаква пикла, че не си мери приказките, точно аз, синът ти, дето не съм чул и в най-големия зор мръсна дума да изречеш?
10.05.1999.
Не, не е безобидна толкова шумно подетата с
подписки, с декларации кампания на нашите "видни
интелектуалци", на митингуващите към стотина – повечето пенсионери, бивши
хвалители на БКП, на пуст столичен площад. Раздиплените сръчно нарисувани
лозунги "За мир, против войната! Спрете мръсната
война! – и особено Долу агресорите от НАТО!" До
болка познат казионен театър; нали с подобен род шумни представления израснахме, с тях нас ни
възпитаваха от невръстни градски хлапенца. Стари номера от селска вечеринка! Парадоксалното е,
че шепата тартюфовци са си същите "рушветчии, политически
интриганти и български интелектуалци", за които 24-годишният Ърнест
Хемингуей в репортажа "С какво се занимават кралете на
Европа" иронично пояснява: "български интелектуалци, което в
България означава хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността да
бъдат повече честни". И аз в 1980 г. с изплакнат мозък пробвах веднъж
да дращя стихотворение "против агресора", когато американската
авиация бомбардираше "братския либийски народ". После се проясни:
пострадала единствено луксозната резиденция на онази екзотична персона – "скъпия
приятел, другар и съратник на строящия се световен социализъм другаря Муамар
Кадафи". Този държавник през ден-два се блещи към небесата, назидава своите
араби, пери показалец като същински Месия. Аз кого се силех да защитавам – вдъхновителя на терористични акции в християнския свят, внушаващия на либиеца-мюсюлманин,
че Западът планира да завладее Либия заради пясъка, слънцето и камилите й.
Виновни ли са ни вълците, че им е натурата вълча? Дали и за нашето поколение бели мишки от бившия соцлагер не важи Мойсеевото откровение? А може би едва когато измрем ние, родените в робство, нашите внуци и правнуци ще започнат да разсъждават със своя ум, и не от идеологическа, а от нравствена гледна точка. Ето ги в друга светлина някогашните въздигнати от Партията "творци и говорители от името на народа". Да не са се заблудили? Не е то заблуда. Не са вчерашни... Добре знаят какво вършат. Има и положително все пак – че се откриха докрай, изпълзяха изпод ореола с приличните си средна хубост стихове, поеми, романи, драматургия. Тягостно е да усетиш занаятчията на пропагандата, чиновника на партийната линия в писателския съюз, верния на БКП или друга някоя подобна глутница от лицемери, но е оздравително: оттук-насетне как ще ме заблудят!
Та червените кукери с красиво изписаните лозунги не защитават Сръбския народ, нито "бягащите от НАТО-вските бомби" (?! – бел.м.) косовски албанци мюсюлмани. Те защитават мира изобщо, Югославия изобщо, а конкретно? Конкретно защитават семейство Милошевич и политическата менажерия на умопобъркана Титова земля, вдъхновителите на планирани масови насилия, убийства, подлост. Един талантлив математик с академична титла шета из българските градове, държи пламенни речи против "НАТО-вската агресия". В качеството заместник-председател на Народното събрание не, а като уж обикновен гражданин този чиновник ходи на частна визита до "белградските другари да ги уверява в солидарността на целокупния Български народ" тогава, когато същите "белградски другари" спряха официалната Българска парламентарна делегация на границата. Ега си скандалът, когато съпоставиш двете случки, двата сюжета! Безобидни ли е активността на г-н академика?
Този мил пратеник във воюваща Югославия, присвоил си честта да говори от името на разнебитена България, този симпатичен, уравновесен, достолепен на вид господин говори и от мое име; ала мнението му няма нищо общо с моето мнение. Такъв адвокат на моите интереси не ми е необходим, меко казано; а твърдо казано: не желая някакво си там вечно парвеню, по душевен строй един Perpetuum mobile в политиката, колкото и велик математик да е, да ми сочи кое е доброто и кое зло за България. Пръв приятел на Тодор Живков, приятел на Саддам Хюсеин и Слободан Милошевич, едва ли не пръв демократ от т.нар. "демократична левица". При мен обаче, в моята класация този човек не разполага с кредит доверие, рейтингът му при мен, образно казано, е кръгла нула.
Чудна работа, как хора с талант в науката, но нравствено убоги, налитат в сферата за масова информация с хъс на механично-логическия си подход към живота на нацията! Преди години същият този учен беше издействал да се въведе негова модерна метода за обучение, и резултатът беше, че в VІ клас няколко випуска българчета едва сричаха четива по роден език и ги наричахме с фамилното му име: вместо ненаучени, казвахме им "сендовчета". Няма що, крупен новатор, експериментатор за поколение наши деца.
Каква да е държавната ни политика се решава в Народното събрание, а тази персона с уж добронамерените си действия само вреди. Да помага на България в отстояване на принципните ни отношения с Югославия ли се бе завтекъл господинът? Съмнявам се.
Ако самобитните солови акции на Благовест Сендов не ми се нравят, какво да река за професора Велко Вълканов? Честно казано, в речите, в смелите (?!) акции на Саддам Хюсеиновия почитател г-н Вълканов не виждам нищо представително за моята нация. Посредственост жизнена, железобетонна, самоуверена, тъпашка – това ли е лицето на Българската нация? Смях в залата. Но и съжаление, че този образ е народен избраник. След онова "Не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник" – перифраза на Вапцаровото "Какво тук значи някаква си личност!" – което пък перифразира текст в Комунистическия манифест* от 1848 г., т.нар. революционна лирика у нас се изпълни с редове на самоотречение пред олтара на Партията. Защо олтар? Понеже действащата комунистическа система за възпитание на чувствата у масовия гражданин се основава върху разградените храмове на религиозния ритуал. Не любопитството и не временен интерес ме кара да си мисля през последните пет-шест години за личната трагедия на няколкото поколения поетически, артистични и всякакви таланти след онзи наистина исторически Бузлуджански конгрес от 1891 г.
Не ми се слушат истерични крясъци откъм тълпата довчерашни кротки, подтискани от същата партийна система кариеристи, които първи се ориентираха в коя посока да скандират още от еуфоричните месеци непосредствено след Десети ноември 1989 г. Господа "демократите", представители на неандерталски антикомунизъм. И те вече се устроиха, вградиха се пъргаво в новата система на управление – кой посланик, кой в банковото дело, кой в промишлеността, кой в търговията, в далаверите, в набиращия опит Политически театър. Помня ги от митингите как се опияняваха еn gros (наедро) да громят комунизма, и особено – всички комунисти вкупом, целият милион партайци на Живкова България. Стани Да Седна – разтълкува абревиатурата СДС тогавашен член на Партията-ръководителка, днешният университетски професор Драгомир Драганов (1948-2019), почти мой връстник, и като че ли имаше основание. За опияняващите се от собственото си красноречие, от собствения си глас наши "първи антикомунисти" от телевизионните репортажи, вестници и списания, които с крещене, с патос замазваха спомена за доскорошното си малодушие на отритнати, на непризнати, недопуснати до тавата с едрите мръвки, до изключителното щастие за всеки кариерист да се обяснява гръмко в любов на Партията и лидера й, обявен за вожд и първи демократ, някой Тато, Батето, Вуйчовото или скромно, повоенному: Командира. Как неусетно започнахме да ги възприемаме в новото им амплоа, с новичката им осанка на говорители от името на нацията! Тези царе на мимикрията, този отбор "хубави хора, обслужващи всяка власт".
Тяхната ми е ясна, такива винаги ще се намерят, всяко стадо си има мърша, особено когато из основи, за добро или зло, откриваме нови хоризонти. Вълнува ме драмата на искрено повярвалите в комунизма. Защото до лятото на 1981 г. като че ли и аз съм бил един от тях, нещо повече: смятах се за повече комунист от онзи почти милион, огромна маса за българските мащаби, хора с партийна членска книжка. Накратко, не мога да се съглася, че човек вечерта си ляга партиец, а заранта е вече коренно различен: заспива като убеден праведен комунист, и се събужда праведен демократ и антикомунист. Тези работи така не стават, освен в латиноамериканските сериали. Комунизмът, като мечта, изглеждаше красиво отстрани за интелектуалеца и бедняка; чудесен лозунг си имаше, заимстван от ХІІІ век, от конституцията на Република Флоренция, първа провъзгласила принципите на демократичното управление: "Свобода, братство, справедливост". Или от епохата на Великата френска революция: "Свобода, братство, равенство". А като си роден и израснал в този измислен рай, сукал си единствено от епоса за партизанските геройства и познанията ти за широкия свят извън България са идвали филтрирани от болшевишкия тип строга цензура, как да не повярваш, че си роден за "войник на мира и прогреса, щастието и благоденствието на народите по земята"!
Трябва сам да си го преживял, за да знаеш. Западният интелектуалец и не подозира, бедна му е фантазията до каква степен човекът може да бъде поробен от системата на Big Brother (на Големия брат) за масово следене, доносничество и подлизурство пред властника. Голяма част от активистите на Big Brother от соца са в днешното Народно събрание – говорят, рецитират, ръкомахат, бойко защитават правото и свободите на личността. Обаятелни хора, между тях хора на изкуството: скулптор, актьор, писател, художник, професор, поет на гневните римушки от трибуната на Народното събрание.
Не се окайвам. Харесвам си живота, какъвто е. Не е жест на покаяние. Просто такава е истината за нас, за цялото ни интелигентно следвоенно поколение българи, хървати, сърби, словенци, чехи, словаци, руснаци, поляци, немци, унгарци и пр.. Скрили са ни шайбата още преди да се появим на белия свят. Това, разбира се, не омаловажава вината ни, но това е положението: предадени сме от мига, когато сме били заченати. Още по-заплетен е възелът в участта на Пеньо Пенев (1930-1959), барда на отрудените ентусиазирани, искрено повярвали в партийната утопия. И този трагичен български поет ми е от любимите. Защото твърде близък ми е стилът му на говорене и писане. В сравнение с неговите, и Джагаровите стихове понякога могат да ви се сторят ловко нагласени. Пеньо Пенев е самороден къс български характер грубоват и нежен, отчаян и разтерзан, и кремъчно твърд, едновременно силен, но и слаб, прозорлив и заблуден "редник на Партията". Има моменти, когато лирическият му герой се изразява досущ като партиен секретар, като заместник-командир по политическата част във военно поделение, пък другаде – като дезертьор от фронта на партийните баталии, без пагони, брадясал, изнурен, в изкалян шинел, с гузни очи... ала истински, Господи боже мой!
Как да не му повярвам! Да не съм "не човек, а желязо"! У него ги няма албините, няма мазно, няма лицемерие. Когато позира – а това ужасно силно му личи! – пак е истински този нехранимайко с връзка овехтели вестници под мишница и бележник стихове във вътрешния джоб на ватенката. Народното съзнание го митологизира далече преди да се самоубие. Което не се получи с Джагаров. Георги Джагаров (1925-1995) като личност бе до известна степен демонизиран в очите на простосмъртния безпартиен, но накрая и това оттече; забравиха го, изхвърлиха го от съзнанието си като дрипа. И си отиде от света изоставен, уплашен сякаш от собствените си грехове, докато перчемлията Пеньо все тъй грее в обезпаразитената от "демократични" нови тълкувания лит. критика. Към него вечните мекерета на всяка власт ги е страх открито да посегнат. Страх ги е и поети като Марин Георгиев (1946), поет и дявол знай още какъв й се явява на Поезията, който не се поколеба да посегне и на житейската трагедия у Никола Вапцаров. Та моментално приятната му за прочит публицистична книга "Праг" отлетя зад хладилника ми мишки да я ръфат. Нагаждача не ща да го знам. Да го чете, който си ще!
С Георги-Джагаровото "земя като една човешка длан" днес палячовци се премятат по сцената, гаврят се. С Пеньо-Пеньовите стихове не смеят. Вапцаровата изповед "Вяра" оплюха; за Пеньо-Пеневите къде по-откровено партийни частушки зъб не обелват. Как ви се струва? Прост ли е този наш простосмъртен българин, че прави разлика между партаеца-гаулайтер и доверчиво повярвалия, мятащия се в раздвоението си "певец на социалистическото строителство"? Заблудите на Пеньо Пенев ги преживя цялото ни следдеветосептемврийско поколение. Което се случи с Джагаров, можеше да се случи само с посветен в сатанинската работилница на сталинизма. Което се случи с Пеньо Пенев от селото Добромирка, Габровско, можеше да се случи с всеки добросъвестен, доверчив, манипулиран от раждането си българин. Е! За врагове на демокрацията ли ни броите нас, втората, третата, четвърта и пета категория граждани на Републиката? Ало!... Облаците... Елита...???
Неандерталският антикомунизъм докара работите дотам някакви бледи сенки да се боричкат кой да влезел в Списъка на дисидентите** на изтъкнатия интелектуалец г-н Михаил Неделчев (1942). Неандерталският антикомунизъм повтаря папагалски десета година "Кой не скача, е червен". Който не кълне комунизма, е комунист, следователно: враг на народа. Кой разсъждаваше по този начин в Съветска Русия? А и в Германия от 1933-1939 г.? В Съединените американски щати през 1955-1958 г., когато там вилнееше маккартизмът? Не знам колко ще трае ерата на ненавистта, разпалвана от хора с гузна съвест, независимо дали днешен лидер, старши асистент в най-висшата им марксистка школа по време на соца, или Писарушко, който пуска перки като юнак от нашия епос.
Виновни ли са ни вълците, че им е натурата вълча? Дали и за нашето поколение бели мишки от бившия соцлагер не важи Мойсеевото откровение? А може би едва когато измрем ние, родените в робство, нашите внуци и правнуци ще започнат да разсъждават със своя ум, и не от идеологическа, а от нравствена гледна точка. Ето ги в друга светлина някогашните въздигнати от Партията "творци и говорители от името на народа". Да не са се заблудили? Не е то заблуда. Не са вчерашни... Добре знаят какво вършат. Има и положително все пак – че се откриха докрай, изпълзяха изпод ореола с приличните си средна хубост стихове, поеми, романи, драматургия. Тягостно е да усетиш занаятчията на пропагандата, чиновника на партийната линия в писателския съюз, верния на БКП или друга някоя подобна глутница от лицемери, но е оздравително: оттук-насетне как ще ме заблудят!
Та червените кукери с красиво изписаните лозунги не защитават Сръбския народ, нито "бягащите от НАТО-вските бомби" (?! – бел.м.) косовски албанци мюсюлмани. Те защитават мира изобщо, Югославия изобщо, а конкретно? Конкретно защитават семейство Милошевич и политическата менажерия на умопобъркана Титова земля, вдъхновителите на планирани масови насилия, убийства, подлост. Един талантлив математик с академична титла шета из българските градове, държи пламенни речи против "НАТО-вската агресия". В качеството заместник-председател на Народното събрание не, а като уж обикновен гражданин този чиновник ходи на частна визита до "белградските другари да ги уверява в солидарността на целокупния Български народ" тогава, когато същите "белградски другари" спряха официалната Българска парламентарна делегация на границата. Ега си скандалът, когато съпоставиш двете случки, двата сюжета! Безобидни ли е активността на г-н академика?
Този мил пратеник във воюваща Югославия, присвоил си честта да говори от името на разнебитена България, този симпатичен, уравновесен, достолепен на вид господин говори и от мое име; ала мнението му няма нищо общо с моето мнение. Такъв адвокат на моите интереси не ми е необходим, меко казано; а твърдо казано: не желая някакво си там вечно парвеню, по душевен строй един Perpetuum mobile в политиката, колкото и велик математик да е, да ми сочи кое е доброто и кое зло за България. Пръв приятел на Тодор Живков, приятел на Саддам Хюсеин и Слободан Милошевич, едва ли не пръв демократ от т.нар. "демократична левица". При мен обаче, в моята класация този човек не разполага с кредит доверие, рейтингът му при мен, образно казано, е кръгла нула.
Чудна работа, как хора с талант в науката, но нравствено убоги, налитат в сферата за масова информация с хъс на механично-логическия си подход към живота на нацията! Преди години същият този учен беше издействал да се въведе негова модерна метода за обучение, и резултатът беше, че в VІ клас няколко випуска българчета едва сричаха четива по роден език и ги наричахме с фамилното му име: вместо ненаучени, казвахме им "сендовчета". Няма що, крупен новатор, експериментатор за поколение наши деца.
Каква да е държавната ни политика се решава в Народното събрание, а тази персона с уж добронамерените си действия само вреди. Да помага на България в отстояване на принципните ни отношения с Югославия ли се бе завтекъл господинът? Съмнявам се.
Ако самобитните солови акции на Благовест Сендов не ми се нравят, какво да река за професора Велко Вълканов? Честно казано, в речите, в смелите (?!) акции на Саддам Хюсеиновия почитател г-н Вълканов не виждам нищо представително за моята нация. Посредственост жизнена, железобетонна, самоуверена, тъпашка – това ли е лицето на Българската нация? Смях в залата. Но и съжаление, че този образ е народен избраник. След онова "Не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник" – перифраза на Вапцаровото "Какво тук значи някаква си личност!" – което пък перифразира текст в Комунистическия манифест* от 1848 г., т.нар. революционна лирика у нас се изпълни с редове на самоотречение пред олтара на Партията. Защо олтар? Понеже действащата комунистическа система за възпитание на чувствата у масовия гражданин се основава върху разградените храмове на религиозния ритуал. Не любопитството и не временен интерес ме кара да си мисля през последните пет-шест години за личната трагедия на няколкото поколения поетически, артистични и всякакви таланти след онзи наистина исторически Бузлуджански конгрес от 1891 г.
Не ми се слушат истерични крясъци откъм тълпата довчерашни кротки, подтискани от същата партийна система кариеристи, които първи се ориентираха в коя посока да скандират още от еуфоричните месеци непосредствено след Десети ноември 1989 г. Господа "демократите", представители на неандерталски антикомунизъм. И те вече се устроиха, вградиха се пъргаво в новата система на управление – кой посланик, кой в банковото дело, кой в промишлеността, кой в търговията, в далаверите, в набиращия опит Политически театър. Помня ги от митингите как се опияняваха еn gros (наедро) да громят комунизма, и особено – всички комунисти вкупом, целият милион партайци на Живкова България. Стани Да Седна – разтълкува абревиатурата СДС тогавашен член на Партията-ръководителка, днешният университетски професор Драгомир Драганов (1948-2019), почти мой връстник, и като че ли имаше основание. За опияняващите се от собственото си красноречие, от собствения си глас наши "първи антикомунисти" от телевизионните репортажи, вестници и списания, които с крещене, с патос замазваха спомена за доскорошното си малодушие на отритнати, на непризнати, недопуснати до тавата с едрите мръвки, до изключителното щастие за всеки кариерист да се обяснява гръмко в любов на Партията и лидера й, обявен за вожд и първи демократ, някой Тато, Батето, Вуйчовото или скромно, повоенному: Командира. Как неусетно започнахме да ги възприемаме в новото им амплоа, с новичката им осанка на говорители от името на нацията! Тези царе на мимикрията, този отбор "хубави хора, обслужващи всяка власт".
Тяхната ми е ясна, такива винаги ще се намерят, всяко стадо си има мърша, особено когато из основи, за добро или зло, откриваме нови хоризонти. Вълнува ме драмата на искрено повярвалите в комунизма. Защото до лятото на 1981 г. като че ли и аз съм бил един от тях, нещо повече: смятах се за повече комунист от онзи почти милион, огромна маса за българските мащаби, хора с партийна членска книжка. Накратко, не мога да се съглася, че човек вечерта си ляга партиец, а заранта е вече коренно различен: заспива като убеден праведен комунист, и се събужда праведен демократ и антикомунист. Тези работи така не стават, освен в латиноамериканските сериали. Комунизмът, като мечта, изглеждаше красиво отстрани за интелектуалеца и бедняка; чудесен лозунг си имаше, заимстван от ХІІІ век, от конституцията на Република Флоренция, първа провъзгласила принципите на демократичното управление: "Свобода, братство, справедливост". Или от епохата на Великата френска революция: "Свобода, братство, равенство". А като си роден и израснал в този измислен рай, сукал си единствено от епоса за партизанските геройства и познанията ти за широкия свят извън България са идвали филтрирани от болшевишкия тип строга цензура, как да не повярваш, че си роден за "войник на мира и прогреса, щастието и благоденствието на народите по земята"!
Трябва сам да си го преживял, за да знаеш. Западният интелектуалец и не подозира, бедна му е фантазията до каква степен човекът може да бъде поробен от системата на Big Brother (на Големия брат) за масово следене, доносничество и подлизурство пред властника. Голяма част от активистите на Big Brother от соца са в днешното Народно събрание – говорят, рецитират, ръкомахат, бойко защитават правото и свободите на личността. Обаятелни хора, между тях хора на изкуството: скулптор, актьор, писател, художник, професор, поет на гневните римушки от трибуната на Народното събрание.
Не се окайвам. Харесвам си живота, какъвто е. Не е жест на покаяние. Просто такава е истината за нас, за цялото ни интелигентно следвоенно поколение българи, хървати, сърби, словенци, чехи, словаци, руснаци, поляци, немци, унгарци и пр.. Скрили са ни шайбата още преди да се появим на белия свят. Това, разбира се, не омаловажава вината ни, но това е положението: предадени сме от мига, когато сме били заченати. Още по-заплетен е възелът в участта на Пеньо Пенев (1930-1959), барда на отрудените ентусиазирани, искрено повярвали в партийната утопия. И този трагичен български поет ми е от любимите. Защото твърде близък ми е стилът му на говорене и писане. В сравнение с неговите, и Джагаровите стихове понякога могат да ви се сторят ловко нагласени. Пеньо Пенев е самороден къс български характер грубоват и нежен, отчаян и разтерзан, и кремъчно твърд, едновременно силен, но и слаб, прозорлив и заблуден "редник на Партията". Има моменти, когато лирическият му герой се изразява досущ като партиен секретар, като заместник-командир по политическата част във военно поделение, пък другаде – като дезертьор от фронта на партийните баталии, без пагони, брадясал, изнурен, в изкалян шинел, с гузни очи... ала истински, Господи боже мой!
Как да не му повярвам! Да не съм "не човек, а желязо"! У него ги няма албините, няма мазно, няма лицемерие. Когато позира – а това ужасно силно му личи! – пак е истински този нехранимайко с връзка овехтели вестници под мишница и бележник стихове във вътрешния джоб на ватенката. Народното съзнание го митологизира далече преди да се самоубие. Което не се получи с Джагаров. Георги Джагаров (1925-1995) като личност бе до известна степен демонизиран в очите на простосмъртния безпартиен, но накрая и това оттече; забравиха го, изхвърлиха го от съзнанието си като дрипа. И си отиде от света изоставен, уплашен сякаш от собствените си грехове, докато перчемлията Пеньо все тъй грее в обезпаразитената от "демократични" нови тълкувания лит. критика. Към него вечните мекерета на всяка власт ги е страх открито да посегнат. Страх ги е и поети като Марин Георгиев (1946), поет и дявол знай още какъв й се явява на Поезията, който не се поколеба да посегне и на житейската трагедия у Никола Вапцаров. Та моментално приятната му за прочит публицистична книга "Праг" отлетя зад хладилника ми мишки да я ръфат. Нагаждача не ща да го знам. Да го чете, който си ще!
С Георги-Джагаровото "земя като една човешка длан" днес палячовци се премятат по сцената, гаврят се. С Пеньо-Пеньовите стихове не смеят. Вапцаровата изповед "Вяра" оплюха; за Пеньо-Пеневите къде по-откровено партийни частушки зъб не обелват. Как ви се струва? Прост ли е този наш простосмъртен българин, че прави разлика между партаеца-гаулайтер и доверчиво повярвалия, мятащия се в раздвоението си "певец на социалистическото строителство"? Заблудите на Пеньо Пенев ги преживя цялото ни следдеветосептемврийско поколение. Което се случи с Джагаров, можеше да се случи само с посветен в сатанинската работилница на сталинизма. Което се случи с Пеньо Пенев от селото Добромирка, Габровско, можеше да се случи с всеки добросъвестен, доверчив, манипулиран от раждането си българин. Е! За врагове на демокрацията ли ни броите нас, втората, третата, четвърта и пета категория граждани на Републиката? Ало!... Облаците... Елита...???
Неандерталският антикомунизъм докара работите дотам някакви бледи сенки да се боричкат кой да влезел в Списъка на дисидентите** на изтъкнатия интелектуалец г-н Михаил Неделчев (1942). Неандерталският антикомунизъм повтаря папагалски десета година "Кой не скача, е червен". Който не кълне комунизма, е комунист, следователно: враг на народа. Кой разсъждаваше по този начин в Съветска Русия? А и в Германия от 1933-1939 г.? В Съединените американски щати през 1955-1958 г., когато там вилнееше маккартизмът? Не знам колко ще трае ерата на ненавистта, разпалвана от хора с гузна съвест, независимо дали днешен лидер, старши асистент в най-висшата им марксистка школа по време на соца, или Писарушко, който пуска перки като юнак от нашия епос.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 26 uli 2020
Илюстрации:
- Всяка несправедлива власт се нуждае от мекерета.
- Паметник на омразата в английски курортен град***.
- Паметник на омразата в английски курортен град***.
–––
* Буквално за "унищожение на личността и
свободата" с ехидност и злорадство се споменава на стр. 80 от българския
превод на Комунистическия манифест (Партиздат, 1985 г.): И премахването на
тези отношения буржоазията нарича унищожение на личността и на свободата! Тя е
права! Наистина касае се за премахване на буржоазната личност, на буржоазната
самостоятелност, на буржоазната свобода.
** (лат. dissidens, entis
"несъгласяващ се"): 1. Отстъпник от вярата, разколник; 2. прен. Родоотстъпник.
Вж. https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/1998/08/15/246059_mihail_nedelchev_broi_disidentite_jelev_-_ricarite_na/
*** Стотици местни жители писаха до общинската управа, за да възразят, като един каза, че "скулптурата насърчава тийнейджърската бременност". Друг писа, че това е "унижение към жените", трети твърди, че това е "ексцентричност, позираща като изкуство". Изречени са позорни реплики в книгата за отзиви: "неприятна, възмутителна, безнравствена, обидна, смущаваща, неуважителна и вулгарна, безчувствена, неподходяща, чудовищна, безвкусна, грозна, без каквато и да било художествена стойност". Но все пак общинската управа реши скулптурата да заеме място върху идиличното британско крайбрежие в Илфракомб. "Разчитахме, като курорт, на нашия природен чар и красоти, но това не е достатъчно в наше време. Хотелите тук се затварят, трябва да направим нещо, за да подсилим икономиката, и разглеждаме изкуството като начин да привлечем гости", казва съветникът на Майк Едмъндс. "Verity" (Истината) е съставена от над четирийсет отделни части, отлети в леярната Pangolin Editions в Глостършир. Основата е къс от неръждаема стомана. Бронзовите части са отливани на части в пясъчни форми, които след това са обработени и сглобени около стоманената основа. Мечът и най-горната част на ръката е къс полимер, подсилен със стъклени влакна, цялата структура била подложена на изпитания във въздушен тунел, за да е сигурно, че ще издържи на изключителната сила на ветровете и морските вълни. Вж. https://www.amusingplanet.com/2012/10/damien-hirsts-controversial-pregnant.html Бел.м., tisss.
Вж. https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/1998/08/15/246059_mihail_nedelchev_broi_disidentite_jelev_-_ricarite_na/
*** Стотици местни жители писаха до общинската управа, за да възразят, като един каза, че "скулптурата насърчава тийнейджърската бременност". Друг писа, че това е "унижение към жените", трети твърди, че това е "ексцентричност, позираща като изкуство". Изречени са позорни реплики в книгата за отзиви: "неприятна, възмутителна, безнравствена, обидна, смущаваща, неуважителна и вулгарна, безчувствена, неподходяща, чудовищна, безвкусна, грозна, без каквато и да било художествена стойност". Но все пак общинската управа реши скулптурата да заеме място върху идиличното британско крайбрежие в Илфракомб. "Разчитахме, като курорт, на нашия природен чар и красоти, но това не е достатъчно в наше време. Хотелите тук се затварят, трябва да направим нещо, за да подсилим икономиката, и разглеждаме изкуството като начин да привлечем гости", казва съветникът на Майк Едмъндс. "Verity" (Истината) е съставена от над четирийсет отделни части, отлети в леярната Pangolin Editions в Глостършир. Основата е къс от неръждаема стомана. Бронзовите части са отливани на части в пясъчни форми, които след това са обработени и сглобени около стоманената основа. Мечът и най-горната част на ръката е къс полимер, подсилен със стъклени влакна, цялата структура била подложена на изпитания във въздушен тунел, за да е сигурно, че ще издържи на изключителната сила на ветровете и морските вълни. Вж. https://www.amusingplanet.com/2012/10/damien-hirsts-controversial-pregnant.html Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)