Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 28 февруари 2017 г.

Ars Poetica – МОРЯШКА КРЪЧМАРСКА

МОРЯШКА КРЪЧМАРСКА

Ах, не знам за какво, ах, не знам и защо
съм по тебе увлечен, пиян
като риба в ботуш, като звън на стъкло
от коняка, на пода разлян.

Да си свястна – не си, да си вярна – не си,
и се чудя на този мой шанс:
във леглата преспах на стотина жени,
но не бе като теб ни една.

Ти от мен просто нищо не си пожела,
но дивяхме като във вертеп
и сега като гарга увесил крила,
знам, не мога да дишам без теб.

Кой те знае къде с някой друг се събра,
аз съм спал изнурен като гроб,
щом събудих се сам, бях обрасъл в пера
и пиян от безумна любов.

Ех, жена, ех, моме само с капчица свян,
с твоя розов корем ме плени,
с тези плътни гърди и коси, рамена
ме удави в море от мечти.

Моят кораб голям вече люшка се там
и бучи вече тъжният рог:
бях доволен до днес, че оправям се сам,
ала днес съм пиян от любов.


Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 22 jan. 2007 – edited 28 fev. 2017

понеделник, 27 февруари 2017 г.

Story – БАЙ ГРУЮ

БАЙ ГРУЮ

В памет на дядо ми Борис Ненков Ангелов (1900-1972) – Борис Дявола

    – Световната любов? Ка-а-кви са тeз глупости? Айде де! Че вий знаете ли що е любов! Едно време бех най-дивото в махалата. Оназ песен чували ли сте я, "Краде, пие, псува и се бие за жени"? За мен сякаш я беха писали. Ей толчав здравеняк бях, по панаирите с пехливаните се надборвах. А корави мъжкари бехме повечето мъже, не като вас сега. Женчовците се губеха помежду нас. И жените... а-ах, жените!

     То беха други жени туй, наште съпруги. Това, да ти народи деца, като лист да трепка кога ще се върнеш, ще ли се върнеш, па и на кой хал ще се прибереш, то си беше едно на ръка. Таквиз ни беха те, нявгашните съпруги – имаха ни страха и не че не са мърморели, то има ли женско да не мърмори и мрънка! – обаче изръмжи ли й мъжкарят, оназ мигом си подвива куйрука. Че знай ли те! Зер, нали ти си й царят-господарят, па и майка й си ти и Светият синод.

     Говоря за фаталната жена, оназ, дето само като прошумоли край теб, и цял се олюляваш, лигите ти потичат, трифазен ток гаче те бий остро в кръста, омекват ти коленете, а зъркелите ще ти изскокнат като у настъпана жаба. Такава е в състояние тъй да подлуди, тъй да съсипе живота и на най-коравия мъжкар! За таквоз женско войни се водят, царства се залагат само заради изкушението да му се любуваш до насита, с мерак да я галиш таз Божествена хубосия...

     Имах си аз девет гърла вкъщи: четири щерки – все дребни дечурлига, и син гърчав, та нежен и крехък, двама калфи, булката, плюс тъщата. Жена си я числях към инвентара. Купувал съм, не че не съм й купувал. Еще кожухче от котки, рокли бархетени, папуци атлазени, ама ний с нея си бехме една плът, един живот, дето няма как да го делиш. Раздели ни обаче една женска. Фукнах се, братлета, и аз по чуждо.

     Ама па гиздава беше, мамицата й. Двайсетинагодишна, и се не дава. Рипкаме подире й ний, поне три дузини мъжкари, дет ги не стряска ни нож, нито куршум. В Чиксалън и Пич-маала немаше по-кипра, по-дяволица от таз дивна Пена Папучкина. Богаташко чедо, едничко на мама и тати, братята й – цели бици; па то – писано яйце, научено да му угаждат, да им се глези, да се кипри и какъв ли друг дерт в живота му освен да изкушава! Ама па по гръб не ляга пущиното.

     Изгори сума ти сърца. Двама авери в чужбина забегнаха раните си да ближат, а пуста хубост, как се забравя! Дяволицата тъй ги усукала по себе си, сякаш не се е родил оня, дет ще й доде бир таман; на всички им ясно, за мен обаче не! И ме хвана амбицията. Най-верният ми авер Кирчо Ламбин пусна кепенците на дюкяна, запиля се ча-а-ак в далечна Австралия, заряза той и дребни дечица, и парализиран баща. И зарад него се клех и заклех: ах, кучко-о, ще ти дам аз да разбереш!

     В онез луди години биеше ме парата. Имах аз трийсетина декара плодна земя, бахчи, лозя, ябълкови градини, два дюкяна стока, велосипедна работилница баш на пъпа на Пазарджик и друга – на пъпа на Перущица. Колелета давах под наем: левче на час. Пара ми носеше таз мода да се язди велосипед. Чукачите на коноп – все мои авери, за мен готови и в огъня да влязат, само знак да им дам. Пращя от сила, и не за пари... ами от пусти бяс след работа
коноп чуках и у дома, на двора. 

     В тоз коноп се бях врастнал, три норми бичех кат същи хайгър, та ми лепнаха от онуй време прякор Борис Дявола. "Бъхти се кат грешен дявол", говореха за мен. Як бех, окумуш бех, пък и германците на крака ми идат, по петите ми ходят да ме кандърдисат с грамофоните, фенерчетата, хармоничките и шевните им машини да търгувам. Пък грамофонът и устната хармоничка беха на мода...

     Къщата ми пълна с челяд, калфите ми покорни, ратаите ми – дресирани, имот имам, с кон да яздиш, не мож го обходи, обаче туй от мен да го знаете: писано ли е да ти се случи нещо, то непременно се случва, че от късмета си ще избягаш, ала от орисията няма как.

     Да ви разправям ли как й влязох в дирята на таз сърничка, как с дрънкулки и медени лакърдии я подмамвах, как месец лежах в драни агнешки кожи, дордето се оправя от юнашкия кьотек с онез зверове, братята й. С аверите се смразих, за света освирепях, ослепях за всичко, дето до тоз миг ме радваше. В ума ми само туй: как й раздиплям шестте фусти една по една, косите й как разпилявам връз мене, устните й как... емен-емен ше ги заръфам с мерак, а нежно ги поемам като същинска нафора по Великден.

     Дигнах палат на кьоше, със седем спални и три балкона, с широка веранда и лозница за сянка посадена. В нейна чест го сторих, та по всяко време да мога при нея да се отбивам...

     И тя ме очакваше в таз къща-палат къпана и нагласена, кожата й – бархет, ненките й – мляко с какао, очите – ревниви като Смъртта. И влизам при нея аз със здравец зад ухо, и в чаршафите тя ми ухае на чамови кории и ягодова поляна.

     Дедо ми на дръвник насред Калугерово османлиите го клали, че от любовна ревност ага погубил, двамина чапкъни със секирчето през дере гонил. Обаче едно е да те колят турците на дръвник, друго е сам да се кълцаш, па джигерят отвътре да те гори. И мойта стана една, мътна и кървава стана тя!

     Кой не идва акъл да ми дава! Родата ми трие сол на главата, жената хукна по врачки – току открия под възглавницата ми я сплетени пичи косми, я суха конска фъшкия... По онуй време Хитлер обяви война на света, шумкарите ме налетяха и ми се криха под сламата в плевника да ги храня и тях, джандари за оръжие сайванта ми преораха, кобилата ми се ожреби, руснаците на Сталин пак прецапаха Дунава и площадът на Пазарджик сабахлен рано внезапно осъмна в алени байряци, аджамии зауправляваха държавата и от Царство България на НВ Цар Борис III превърнахме се в Народна република, властта построи сума ти концлагери, наблъска ги с учен народ; мен ми конфискува бахчите, градините, газовия мотор с помпата и каишите, талигата с двата коня и вола, работилничката с такъмите, дюкяна ми, шестнайсетте велосипеда, двете ми къщи, дето с ей тия две ръце съм ги построил...

     Върза ми ръцете властта, всичко-всичко ми отне уж най-човеколюбивата под слънцето управия. Вчерашни хайлази и мижитурки за една нощ думбази станаха, женицата ми се сбръчка, състари се и ме напусна, щерките се изпоомъжиха, синът ми забегна в странство и никой го не знай дека е сега, на чий господар ръце целува, роднините ме кълнат, цял Пазарджик жив живеничък ме оплаква. От Борис Дявола зарад калпавата ми орис прекръстиха ме на Бай Грую
*, като асъл завалия. Имотът ми се изниза като ситен пясък измежду пръстите, всичко мое насрещу ми застана, на нищо се не надам, в нищо вече и не вярвам. Останаха ми само Пена Папучкина и жребчето, и аз пак – Господьо, Боже мой! – и аз пак щастлив, щастлииив...

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 27 fev. 1997 – edited 27 fev. 2017
_____
* Бай Грую из бедняшките махалици на Пловдив някога кръщаваха мъж, дето  не му върви в живота, понеже е глупав, прост и задръстеняк, т.е. не може да се ориентира в реалността.

неделя, 26 февруари 2017 г.

Ars Poetica – ЛИЧЕН АДРЕС

ЛИЧЕН АДРЕС

Да, всяко начало си има и край,
а краят нормално е ново начало –
щом с огън в Театъра си поиграл,
ще виеш накрая и ти на умряло.

Че всичко е временно в нашия свят,
за малко дошли сме трупа артисти –
отронени образи в чужд листопад,
които с див кикот Вятърът чисти.

Сезонът приключва и хайде на път!
Но всъщност аз никъде няма да ходя –
мен тук ми е сцената, тук и домът:
България, Пловдив, Един от народа.

Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, 23 fev. 2015 – edited 27 fev. 2017

Ars Poetica – ДОШЪЛ СИ ДА ГОВОРИШ

ДОШЪЛ СИ
ДА ГОВОРИШ

Дошъл си да говориш с мене...
*
Нахълта мраз в кристалния покой;
защо ме гледаш притеснено –
откри ли, че не съм ти свой!

Предателството скъпо се заплаща;
лицето ти бих пръснал със юмрук,

а ти като жена ще се разплачеш
и целият ми гняв ще е дотук.

Но туй е непредвиден порив
,
разбираш ли – ужасно ми горчи
;
човек се учи първо да говори,
а цял живот се учи да мълчи.
**




Пловдив – европейска столица на културата 2019


Plovdiv, 7 okt. 1982 – not edited 27 fev. 2017
______
* Вж. "Сутрин рано",
 стр. 24; изд. "Христо Г. Данов",1983.
** Вж. https://www.youtube.com/watch?v=0OZQNRg-iA0

събота, 25 февруари 2017 г.

Ars Poetica – ЛАВАНДУЛОВИЯ ХЪЛМ

ЛАВАНДУЛОВИЯ ХЪЛМ
(вгледан в една фотография от твоето детство)

На дъщеря ми Вера


Мила дъще, морето е голямо и ти се страхуваш,
но аз съм тук, държа те за ръчица и всичко съм готов
да обясня, да ти разкажа за онова, което зная.

Животът е голям, дъще, и твоят баща стори много,
много грешки стори твоят баща, преди да се родиш
и след това. О, как хубаво е да си жив пред морето!

Но морето желае да знаеш да плуваш, без да се плашиш
от грешките си, без да се колебаеш да грешиш и все пак
да се надяваш, че утре денят ще е по-просторен,

по-хубав и всички хора наоколо са всъщност много добри,
но повечето от нас не знаят как да ти се представят
откъм най-добрата си страна,
моя Малка принцеске – тревога на моето сърце.

Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, 16 oct. 2012 – edited 26 fev. 2017

Ars Poetica – СМЪРТТА НА ЕЛ БУЛГАРО

      Три удара от нож получи
      и паднал отстрана, умря...

    Федерико Г. Лорка (1898-1936), из "Смъртта на Антонио ел Камборио"

СМЪРТТА НА 
ЕЛ БУЛГАРО

С труд за цял сезон спечели някакви пари Валери,
а край пътя са се сврели трима цигани в ръжта –
чакат го оттук да мине (връщайки се при роднини),
стиснали невъзмутимо камък, пистолет, кама.

Камък първият ще метне, вторият с нож ще го светне,
третият ще го простреля с новичкия пистолет;
щом
от мъртвия побегнат, в кръчма някоя ще седнат 
плячката да си поделят, ако имат пак късмет.

Първият ще купи булка, вторият – една цигулка,
третият ще се сдобие с инкрустиран кларинет.
Ще поемат към чужбина нейде както са си трима,
и за пиене ще имат всичко да им е наред.

Мрак се спуска от небето. Глъхне в страхове селцето,
трима цигани там дебнат в плен на своите мечти.
Ех, Валери! Де намери да замръкнеш сам, човече!
През полето не минавай, зло да те не сполети.

Като няма да те пази никой от убийци разни,
друго и не ти остава, светлинка си запали –
Богородица с Исуса да те брани от погнуса,
щом от младото ти тяло кръв и пяна завали.

Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, 8 fev. 2008 – edited26 fev. 2017

Публицистика – КАИНОВО СЕМЕ


Тук живеят хора неизвестни,
които правят шумни сватби,
любят се, деца създават,
умират без излишни драми,
като оставят във наследство
товар от грижи в тоя свят.

Тук, в крайният квартал,
добре се помнят футболните мачове,
някой интересен филм по телевизията,
Близкоизточната криза,
семейните кавги и кражбите на онзи,
когото хвалеха във вестника
преди години.

За тях Историята – туй е  почит,
каквато те не заслужават,
Историята – туй е празник,
където всеки с официални дрехи влиза,
но те във всекидневните
се чувстват най-добре.*

КАИНОВО СЕМЕ

    Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тези речени-недоизречени извивки на авантюристичното са моята печал и моят възторг. Не, не съм толкова елементарен, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и мои слабости! Колкото и странно, живял съм повече в сънища и илюзии спрямо живота; когато треперя от слабост, тогава – разбирам след време – съм по-жив, повече изкушен от тръпката на живота. Благодаря ти, моя лична участ, че не ме оставяш щастливо да се плъзгам по повърхността.

     Преди време, почти още юноша, съчиних текст, чийто рефрен
"в нещастието си щастие намирам" и до днес ме съпътства. И нека е така, докато дишам! Защо ми е театрален грим по лицето; знае ли публиката, че у актьора гримът е засилен, грубо и едро нанесен именно да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера на театралния салон?

     Великолепието не е в дялани върху камък напътствия, а в нюанси на близост между сърцата, в преливанията между Истина и Илюзия, Вярно и Невярно. Разпнат, чувствам се по-близо до същността на Вселената. Страшно е да замълчиш, когато отсреща очакват думи на болка и отчаяние. Страшно е да замълчиш в този момент, и това е силната позиция при резки ситуации в живота; всичко останало си е хленч, обвинения, самолюбиви изблици, неща, които няма как да си простиш по-късно сам на себе си, ако приемаш себе си с уважение и самоирония, което ще рече: без да се главозамайваш.

Проф. Катя Митова, Чикаго**

      Обвинявали са ме, че съм монолитен
***
, че твърде самоуверено се изразявам, че надценявам своето, че в критични ситуации докрай опъвам нервите на враг и на приятел, че не владея умението смирено да преживявам завоите на живота. Тъй е, но и не съвсем така: с ръка на сърце мога да кажа: онези, които са ми създавали притеснения, съм чувствал по-близки до себе си. Гласът ми е глас на унижените и оскърбените, мисля си... и на всички, които в страданието си живеят по-интензивно и са принудени очи в очи със себе си да смиряват обзелото ги вълнение и страст.

    Боли ли я косената трева?**
** Боли я, разбира се. Ала където е била наранена, тревата избуява, най-разкошен е дъхът на младост и свобода. Това е и изворът на моя оптимизъм. Да заничам иззад гърбовете и туловищата на неприятностите, да проектирам слънчеви територии отвъд днешното отчаяние – ами че то си е такава авантюра! Кой може да ми отнеме това щастие. Сво-бо-ден! Тъй разкошно си, утро! Всички пътища са открити към теб, сърце. Не желая да съм крепостен, електорат и изобщо притежание, а и да притежавам когото и да било. Не са ми нужни трохи от чужда трапеза. Предпочитам себе си да съм, в съответствие със собствената си природа. Това предпочитане отхвърля половинчати решения. И се оттеглям днес от свойто вчера***** не като еретик, а по-плътно свързан с Вярата, която човеците преди нас измислили да ни изпълва с духовна сила, понеже сме уязвими, греховни, непостоянни, мимолетни.

   
 Защо да соча лошото у човека като единствен начин, единствено средство той да се замисли, та и сам да се поправя? Колкото и благонамерен да съм, този човек е логично да си рече: Какви са ми на мене тез поправители на недъзите, не се ли самоизтъкват чрез моята мъка, на мой гръб? И си мисля, със злото у човека да се справяме (ако действително желаем да помогнем) е най-човечният начин, като му посочиш добрите страни и похвалиш добрите му качества, с внушаване как жалко е кацата мед да съсипва за лъжица катран.

   
 И ако насреща ти е разумна душа (а такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме почти всички), та ако насреща ми е нормален човек, сам ще се досети и не ще приеме подсещането за издевателство. Вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека, каквито и основания да ти е дал да му се дразниш, да го съдиш.

   
 Събуждам се преди час и пред очите още са ми низ постъпки на колеги учители. Просто събуждам се с такова едно калпаво настроение, та се захващам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за редно и нередно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми самонаел си прокуроре? Не ти стана по-ведро. По-зле – съвсем ти се затули с мъртвешки облаци хоризонтът. И взех да подхващам от другия им край нещата. Казвам си: този, дето ме ограби и ми се присмя, всъщност е добър човек, я виж, двама сина храни, облича, трепери им; та ако обстоятелствата дотам не са го притискали до стената, всъщност е незлоблива душа; лошотията му не произтича от неговия стил и нрав, а иде от моментна немарливост, може би от малодушие; и за да уравновеси нараненото си самолюбие, да приспи свой някакъв си комплекс за малоценност. Ами да! – казвам си обнадежден, понеже нещата вече не ми изглеждат така отвратително. – Ами да! Ако съм сторил подлост, то е заболяване, то е вирус, временно проникнал у мен. Какво ще ми е необходимо тогава? Да ме унижават във възмущението си, или да ме погледнат с очи, които ми съчувстват, че съм станал толкова лош?

    Аз – човек по природа, не съм лош, замислен съм от Твореца (има ли го или не, е друг въпрос) като същество благородно. Злото е отстъпление от мене си, каквито и временни ползи да ми носи с пълни шепи това Зло.

   
 Понякога си мисля, че не бих оправдал – не, но че нямам сили да осъждам грях, сторен от любов. Любовта е основа и връх: всичко калпаво обгръща с чар, аромат на пролет, тегли ни към Небеса. Който обича истински, по-склонен е да се смирява, да страда и да прощава със замълчаване. Чуя ли някой да хленчи и кълне на висок глас, да си дере с нокти лицето и ризата, да си скубе косите на площада, ясно ми е – любов няма у него; в момента е по-нищ и от най-окаяния, понеже бесува, обвинява, за да не се види недоимъкът му: бесовете го налетели, прегърнали го и го карат да ходи с подпухнала от злост внезапно погрозняла душа.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 15 mar. 2001 – edited 25 fev 2017
_____
* “Крайният квартал”, от сб. „Сутрин рано”, изд. 1984, с. 6.
** Катя Митова, "Далече от поезията", в. "Литературен фронт" от 7 апр. 1984: Лирическият "аз" в тези стихотворения е монолитен, единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, а светът около него е или черен (...), или сив. Към "черния свят" той се отнася с презрение, към "сивия" – със снизхождение и т.н. Авторката на тези редове днес е професор по литература в Чикаго, уважавана дама в общността на българите-емигранти. Госпожата едва ли помни хубавичкия период, когато лит. критиците у нас бяха принудени да се съобразяват с указанията на другаря Георги Джагаров относно т.нар. идеологическа диверсия. Вж. http://mediatimesreview.com/october/Lik.php ("моята чудесна приятелка от Чикагския университет Катя Митова – поетеса, преводачка на поезия, човек с голямо сърце и не по-малък PR-талант"). 
 *** Свилен Панков, "Сутрин рано"... много рано", в. "Литературен глас" от 28 авг. 1983; 
**** Началният ред на "Косената трева" от сб. "Сутрин рано", изд. 1983., с.36.
***** От "Непоправимо", вж. http://jores-tisss.blogspot.bg/2015/12/ars-poetica_29.html

Ars Poetica – НАБОЖНОСТ ДИВНА

НАБОЖНОСТ ДИВНА

Набожност дивна честичко се крие
у фарисеи в тога на съдии –
кълнат се в Бог тъй често те,
за да се отвратиш от нас, Небе.


Пловдив – европейска столица на културата 2019 

Plovdiv, 26 uni 2012 – not edited 25 fev. 2017 

петък, 24 февруари 2017 г.

Ars Poetica – УЧА СЕ ДА ЛЕТЯ

УЧА СЕ 
ДА ЛЕТЯ 

Приятел в нужда ще те изостави, 
а злобният ще ти протегне крак – 
светът дори за тебе да забрави, 
той да забрави? Просто няма как!

В любов кълнат ли ти се свои хора,

възможно е и да се отрекат, 
тъй както Петър три пъти го стори, 
във плен на грешната човешка плът. 

И все пак има нещо светло в мрака –
блестящи от ненавист две очи
зад всяка несполука щом те чакат,
започвай да се учиш да летиш.


Пловдив – европейска столица на културата 2019 
Plovdiv, 27 uni 2012 – edited 25 fev. 2017

четвъртък, 23 февруари 2017 г.

Ars Poetica – ПОЛЗАТА ОТ ЗИМНИЯ СТУД

ПОЛЗАТА ОТ ЗИМНИЯ СТУД 
 
Дърво и камък от студ щом се пукат,
и котката при кучето отива да спи –
двамата вече усещат, че са съпрузи,
един към друг стават много добри.

Той от бъбрежа й съвсем се не дразни,
тя преоткрива го с усет на котка
и така от студа вън с тръпки и спазми
любовта пак им нахлува в живота.

Бедрото си голо прехвърлила върху него,
дъхти му в ухото и той някак разбира,
че тя е момичето, което тъй нежно
не го е целувало друг път в тази квартира.

Вън зимният вятър клоните бръсне
като ножче за бръснене съвсем изтъпяло –
какво я прихваща ли, нима не е късно
да почувства пак обич със своето тяло?

Толкова свади, раздели, обиди,
женски капризи, мъжки измени,
а с тояжка, куцукайки, Зимата иде,
и изобщо къде е топлото време?

И случайно щом някой зърне жената
как е хубава, дива, знойна такава,
ще й запечата с целувка устата
и ще я люби, както тя заслужава.


Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 12 dec. 2012 – edited 23 fev. 2017