tisss: 09/18/19

сряда, 18 септември 2019 г.

ЗА УМЕНИЕТО ДА СЕ МЕЧТАЕ

ЗА УМЕНИЕТО

ДА СЕ МЕЧТАЕ

– Не виждам за последния четвърт век демокрация по-унизявано съсловие от даскалите у нас . От майка ми (1925-1988) съм слушал за респекта към учителя у някогашните поколения българчета в условията на Царство България.

– И аз.

– За учителя им по математика ми е разправяла колко силно била изненадана, че го вижда как във вехти домашни дрехи копае на двора си в Пазарджик.

– Аз също съм имала респект.

– Сега масово се подиграват на учителите, ама то вече не са и учители в онзи трепетен смисъл на думата личности със самочувствие, ами плахи поомачкани хорица, които страхливо се озъртат откъде ще им долети някоя неприятност.

– Мани! Гадно е.

– Последната й учебна година в пазарджишката девическа гимназия бъдещата ми майка печели голямата награда от училищна томбола: както ми каза, виенски тип холова гарнитура с извити крачета и розова дамаска на цветя, от диванче с четири стола и маса.

– Еха-а!

– Студент във втори курс, бях се заел да възстановя тази хубосия: разглобих столовете и дивана на части и се заех да изцикля горния слой застаряла боя – работа трудоемка, та ми отне около два месеца време. Мечтаех си столовете да боядисам в снежнобяло, да станат като порцелан, както и да обновя прокъсаната дамаска. И ги подредих с мерак в работилничката на баща ми долу, в избата под етажа на нашите в стария пловдивски квартал Мараша, и си стояха около година до следващата ми лятна ваканция, че да се захвана с боядисването, лепенето и сглобяването на тази виенска мебел. И представи си, баща ми (1922-1983), който изпод вежди следеше тези мои занимания, използвал старателно обработените части за подпалки, изгорил всичко, което с мерак бях подготвил. Вареният бук е труден за обработване, розовеещ като моминско бедро, с извивките, характерни за виенската мебел. И досега ме е яд, като си спомня.

– То си е за яд. И от какъв зор ги изгорил?

– Усещах озадачения му поглед на мебелист със самочувствието на майстор, а според мен, просто му е липсвало вероятно вече умението да мечтае. Имам си и други случаи, когато ме е спирал или е мърморел, като не е успял да ме възпре. Три неща ми идват на ум. Първото – имах идея да си обзаведа ателие над третия етаж, под покрива на къщата. Бях се вече уговорил за талашитени плоскости и пр. подробности около преграждането на една трета от тавана, която си беше по право собственост на нашите. И ми забрани... Втори случай – в антренцето току зад входната ни врата към етажа бях намерил и налепих върху бетона мраморни плочи – розови, синкави, млечнобели, т.нар. римска мозайка. Мълчеше си той, а когато захванах да стържа с шмиргелов камък на ръка всеки ден площ колкото е една мъжка носна кърпа, пак се разръмжа и всичко тъй си остана недоработено. Трети случай – в моята стая, където вече заживяхме с жена ми и двете ни щерки, свалих двойните прозорци, изрязах по две от летвите, отнесох ги на стъклар и стъкларят им монтира цели, по-големи стъкла. Стаята ни светна. Мълча си баща ми, а след година, гледам, захванал се да прави същото в тяхната всекидневна.

Затова, като казвам, че – колкото и кощунствено да изглежда, след смъртта му имах усещането, че бетонен похлупак се отмести и видях небето над главата си. Та това е по повод умението и склонността у човека да мечтае. За да купят етажа от триетажната масивна къща насред Мараша, майка ми пък е причина, и той й се дразнеше, но пред нейната женска стихия все пак отстъпи.

– Малеее, не го знаех! Затова трудно позволявам да ме убедят или разубедят.

– Дойде Борис Дявола (1901-1972) от Пазарджик с една раздрънкана симсонка, в груби залъскани, изтумбени на коленете панталони и кирлива ватенка на гърба и майка ми го води да види къщата, и Дъртия (както му викаха щерките му) им даде три хиляди лева да добавят към техните около хиляда и петстотин, с лишения сбирани, та купиха първия етаж от собственицата Петра Крумова, като баща ми се задължи за хиляда лева да й ремонтира и обнови мебелите на втория етаж.

За Крумови на втория етаж и Джонгови на третия етаж ние бяхме бедни и прости хора, присадили се между тях, и те ни гледаха почти със снизхождение, извисоко, като хора от сой, от две известни в града адвокатски фамилии. Запрян Джонгов, в знак на кой го знае какво разположение към мен, ми разправи веднъж как стоял коляно до коляно с Никола Петков, като депутат в Народното събрание, даже ме кани да му гостувам в неговото родно село Пъдарско; а починалият съпруг на Петра, от която нашите купиха първия етаж, се оказа не само пловдивски адвокат от близкото минало, но и авторът Васил Крумов, издал сборник автентични разкази за живота в Родопите.

Баща ми беше и против моето учене в София; пак майка ми е причината да не ме спре. А по онова време той вече работеше в столицата – в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ си имаше бюрце и стол, където приемаше рекламациите от софиянци за купените стоки, произведени в мебелните заводи на някогашна България. И отърчал да види резултатите от приемните изпити, па се прибира грейнал в Пловдив и се хвалил на майка ми и на колегите, че ей на! – синът му е сред приетите да учат в Университета, докато издокарани дами и господа, явно заможни хора, кършели ръце, ронели сълзи, че рожбите им не били класирани.

По онова време приятели му бяха актьорите Тодор Колев (1939-2013) и Наум Шопов (1931-2012), писателят Димитър Остоич (1928-2010), хора от артистичните среди на онази София. Зодия Рак беше баща ми, какво повече да кажа! Когато се дипломирах в Софийския университет, години наред ми натякваше: "И защо ти е било това учене! Кешки да те бях направил един мебелист, златен занаят е да си мебелист". Едва шестгодишен съм бил, когато тепърва се захвана да ме въвежда в тънкостите на занаята: показваше ми как да полировам с бала памук, напоена с шеллак. Сега мебелите ги правят на конвейер, по онова време си беше наистина работа за майстор, всеки детайл на ръка се правеше: от плоскостите, които по-късно замениха с талашит, до лепенето с туткал на листовете фурнир от разни видове екзотична дървесина: махагон, абанос, палисандър, липа, череша, ясен, орех, дъб.

През лятната ваканция между трети и четвърти курс в СУ-то яко занемарения им кенеф, който усмърдяваше квартала, превърнах във фаянсова тоалетна с душ и мивка, с възможност да се къпят. От родителите си пожелах само да ми осигурят пари, за да си набавя материали за градежа и за ходене по майстори – на струг да изработят по моя поръчка профили и железни тръби, които вкопах в тухлените стени на пет помещения – общо двайсет и пет метра водопроводни тръби от бойлера в кухничката до някогашния миризлив кенеф. Рушнах едната от стените и я изградих наново, за да разширя стария гириз. Само тогава баща ми дума не изрече.

Това не ми пречи обаче да го ценя и обичам, защото много неща от него съм наследил. Докато беше жив, хич не се разбирахме, все едно на различни езици говорим, и негова беше приказката "Син да му беше на Насо Гащара, нямаше толкова да му мязаш!" Атанас е третият от петимата харманлийски братя, който гонил с метална тръба петима милиционери, отишли да го арестуват баш в годините на голямата кървава месомелачка след Девети септември (1944) и после едва не го усмъртили от бой в пловдивската милиция, потрошили го, но не го убили.

– Невероятно!

– Наследеното материално е нищо, но са ми особено ценни нравът му на мъж мълчалив, вдаден в работата си. Наоколо ми се набиваха в очи самохвалковци, пияндета, белотаджии, а като него друг такъв май и досега не съм срещал.