Събудих се и
тази сутрин, както често става напоследък, с неприятното усещане, че животът ми
полекичка като опашка на змийче през тънък процеп се изнизва. Сънувах някакъв
актьор, който се угощава с приятелите си, понеже защото току-що се оженил. Значи,
бил някога си уж женен, това се подразбира, не се съобщава, а после нещо се
случило, останал без жена, деца, семейство. И така поживял доста време щастлив,
че никой не му се петлави в нозете, не му брои паричките, не му преобръща
джобовете, ни хастара на душата. Та в съня ми,значи, на запивката в ресторанта
към местния наш драматичен театър обявява: "Трябваше двайсет години да изминат, докато се реша". Какво да се
реши ли? Ами да реши да се ожени повторно – жена пак да си намери, та да има
отново кой да му се петлави в нозете и хастара на душата му да преобръща и
кърпи с фин шивашки бод, както само жените умеят. И кой знае защо, в съня това от шушукащата хихикаща веселяшка компания
беше наречено Сватбата на Злобаря. Та злобният Ангел Грънчаров –
младоженецът, оладжак, разправя: "Седяхме тук, когато някой, както ми се
промъкваше зад гърба, ме заля с ракия. И така се запознах с Тодор Чонов от село
Рогош, та и даже станахме приятели". В
момента, докато обяснява как се запознал с Тодор Чонов от Рогош, майката и баща
й на попрезрялата булка, чието забулено личице се не вижда: нито лице-нито
тяло, само дантели-дантели-дантели, – даряват скъпите гости. Чува се
мъжественият глас на маммма, на тъщата, демек: "А този комплект от
копринен снежнобял чаршаф, плюс юрганска торба и две калъфки с възглавници,
напълнени с патешки пух, е за младото семейство. Да ги пазите винаги чисти и
неопетнени, да не ги цапате с ръждата и киселината на омразата, ни с гадости на
изневярата и предателството, ей, че дяволите ще ви вземат!" Възторжени
овации откъм подпийналата весела компания: "А, чаршафите да се пазят
чисти. То е важно". Което в прав текст отново ще рече: "Да се
обичате, ей! Инак дяволите ще ви вземат!"
Събуждам се. Бах мааму, що за глупост беше това – мисля си сънен, –
ами че аз си и нямам намерение когато и да било повторно да се женя. Да не съм
луд?! Да не ми е чавка изпила акъла? И се сещам мимоходом някак си за
спаружените днес някогашни дяволити, розовеещи както майски розови пъпки сред
гюловия храст прелъстителни дяволици покрай мен, които чат-пат срещам
понапълнели, посивели: в училището, по света или в квартала. Хубостта и
вътрешното им излъчване и чар отлетели, останали им едни очи, в които като
птиче пърха притеснението – и основателно! – че вече няма кой страстно да ги
харесва, няма кому вече да му се врътне умът от това тяло, нежен зной в
гласа и жестовете, че животът неусетно някак си ги подминал. Все пак всяка от тях лекичко продължава да замята
тънките си рибарски мрежи – с въртене на задник или раменца, с гальовно гласче
и пооправяне на пооределите вапсани коси, с поглед, стрелкащ се като лястовиче
над бързей – влажен, тъжен, лъстив. Е, и?! Съчувствието не ражда любов,
мили! Къде сте били досега,
дяволити момичета, та никой мъж не се хванал в копринените ви тънки мрежи?
Пила-яла-дебеляла, шетала запъхтяна около и подир някой див кон-вихрогон, дето
въобще не го било еня за нея, имал нужда само от секс, секс и секс. Повечето
душици и едно дете не успели да родят, да отгледат. За съвсем кратко, или хич,
преспивала с някой глупак и му прала после усмърдяното на пот и кир бельо,
готвила му, купувала му подаръчета за именния ден или за рождения му ден, за
Великден, Коледа и Нова година, пък после побягнала, или още по-зле: той й се
отскубнал някак от грижите, изоставил я, мизерникът му с мизерник, много подло
– хем без да страда, като внезапна амнезия, просто забравя, че тя съществува в
този шумен, неврастеничен, бленуващ щастието си измамен свят на суета и глупост.
И какво ли можете сега, отпуснати, яко напълнели, освен да
поглеждате завистливо като изгладняло зверче от дупката си към къс лакомство,
как пъргавелките, младите ви посестрими – опиянени от хубостта си, егоистки до
мозъка на костите, се пробват да изчоплят кокалче, червейче, трошица от
пепелището на живота... Ами да, разбира се, не мъжката половина от човечеството, а
момичето и жената с нейната интуиция е водеща сила в любовта.
Предизвикателствата от нейна страна идват, и то е природно зададено, просто
такива сме създадени от кал, душевни фекалии и ненаситна лакома душа. Затова по-логично ми се струва
да си река за някой мъж, че е тъпак, глупак и дръвник, докато за такива като
вас, момичета, мога единствено да въздъхна: Ами да, надхитрила тоз, надхитрила
оногоз, пък толкова й харесало, толкова се увлякла, че накрая сама себе си
надхитрила. Сама се наказала.
Валентина Р. (1951) от мижавото провинциално градче С. беше някога в
1970 г. най-чаровното девойче сред първокурсничките на Софийския университет.
Рояк прости момци ухажори, готови за всякакви там вятърничави подвизи, я
следваше като сонм телохранители. Сред тях, и един от моите приятели от онова
време, Николай Стоянов (1948) – тъкмо появил се свеж прозаик белетрист, як
почитател на Кольо-Николовата т.нар. "инфантилна проза", Владко
(проф. Владимир Янев, 1950), по онова време тоже изгряващ поет, страстен
почитател на "прокълнатите френски поети" и бъдещ любим
университетски преподавател, и двамата мераклии: от семействата на известни
хора, лъвове... Мотаеха се и те покрай хубавата Валентина от дълбокия бедняшки
прованс, и колегата Тодор Доков (1948) – бъдещ радиожурналист, закоравял
почитател на Ф.М. Достоевски, както и неколцина по-невзрачни почитатели на
изящните женски телесни форми: все бойки момци от дълбокия прованс – Пиринско,
Ямболско, Силистренско, Тополовградско, Троянския балкан, Врачанските китни
села и паланки. Само че Валя си бе недостъпна за мераклиите, и затова вероятно
три пъти по-изкусителна. Ходеше с пружинираща гъвкава походка на млада
пантера по коридорите на Университета, с въртене на бедрата и таза, с изпъчени
цици, цялата в траурночерно: черни обущенца, черни чорапи (чорапогащникът не бе
още изобретен), черна пола, черна блузка, черен триъгълен едроплетен на една
кука траурен шарф, небрежно метнат през раменцата. Само свежото й обсипано с
лунички личице и пищната яркочервена естествено рижа коса, сплетена на дебела
плитка със светлосиня панделчица накрая, я правеше като току-що слязла от афиш
на Тулуз-Лотрек, самата Афродита, изплувала из пяната край остров Кипър.
Ще избързам с
няколко скока напред, за да добавя, че веднъж на четири очи и само пред мен
Хубавата Валя ми показа как се сваля онази дебела черна очна линия, която
почертаваше пъстрозелените й весели очета – хвана за крайчето единия от
клепачите и отлепи лентичка, хитро изобретение за младите дами, подобно на
тиксо. Два месеца препускахме с Хубавата Валентина из нощни улици и
ветровити булеварди. Понякога сядахме на някоя от пейките зад езерото Ариана в
столичния "Борисовий дървосад", както го наричали сладникавите
столични пойети на любовта между двете световни войни, друг път сме се усамотявали в Общинската градина срещу Софийския куклен театър, встрани от посолството на
някогашна Чехословакия, да бъбрим и естествено да се натискаме. Валя
имаше грандиозни планове за живота. Проектираше как, когато се оженим, тутакси
ще заминем да следваме в литературния институт "Максим Горки" в
Маскве или Ленинграде, после и нататък ще ни е лесно – ще творим литература, ще
сме прославени, заможни и силно уважавани столични аристократи.
Веднъж или дваж, като съм отскачал по някаква работа до София десетина години след като приключих със студентския живот, ожених се за друго
момиче – от Златна Добруджа, и добруджанката ми роди двете чудесни дъщери,
звънял съм й от уличен автомат да се срещнем, но явно г-жа Съдбата вече ще да е
решила окончателно да се разминем дори като случайни Добри познати с общия
епизод, младежки флирт между амбициозни двама провинциалисти, с които столицата
винаги е била и винаги ще си е бъкана. Какво е станало с някогашната
плътски и духовно силно желана амбициозна Валя в личен план не ми е
по-известно, отколкото на снобския кръг от почитатели на изящната дамска
словесност; мога скромно, ама и с известно самочувствие само да спомена, че все
пак някога съм се целувал с една от най-изявените и ценени днешни поетеси,
ухажвана от националните телевизии, носителка на престижни за България
литературни отличия, като творчеството й се определя от литературната критика
за принос в националната, а и световната литературна съкровищница. В
телевизионно предаване, случайно гледано, съм съзерцавал как интелигентно
сдържано, с апломб Валя споделя ценни мисли по такива тревожно важни теми, като
пренебрежението на обществото към талантливия пишещ у нас, както и за ранната
смъртност на таланта поради стеснения пазар (?!) за Българска книжнина, за
мизерния живот на българския интелектуалец въобще, включително борбата за мир,
съдбата на уличните песове и котки, глобалното затопляне и повишението нивото
на световния океан. Последното предаване, което имах шанс видя с Хубавата
Валентина, бе интервю по повод тъкмо присъденото й национално отличие заради
принос в целокупната Българска лирика. Накъсо казано, тази образована и
неспокойна аристократична душица си осъществи най-сетне стопроцентово
проектите. Нещо повече, съпругът й, доста по-възрастен от
нея, е светило в артистичния свят на бохемите; пък и сред бизнесмените в
банковата сфера отношенията им, както мълвят в снобските тв-рубрики, били специални.
Може би вече се питате да не би от завист да се чеша по стари рани.
Ами не! Преди години, когато тържествено се разделяхме, бе по взаимно съгласие
с резолюция, че характерите ни – моят и на Валя Р. от град С., дотолкова си
мязат, че просто няма как заедно да мелим брашно. Преди шест месеца по
гастролираща столична поетессса в многолюдното ни училище зад циганското гето
Столипиново изпратих издадения на мои разноски сборник текстове "Кардиф"
(1997). Отговор от г-жа Валентина Р. нямам. Размишлявам унило насаме със себе си: "А бе, къде се буташ и ти, драги!
Сега край някогашното чаровно девойче вече не едва-що прохождащи литературни
пубертети и плахи мастурбанти, ами табун от професори и академици пръхтят и се
прескачат като зайци из росната литературна бахча. Убеден съм, че някогашното
неспокойно зверче в дъното на женската й природа няма да се успокои, няма да
я остави на мира... Още! Още! Още! – ще й нашепва дяволчето, докато тя, горката,
успява някак да заблуждава света с онова, което отдавна вече не е, или просто
никога не е била.
.jpg)
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
.jpg)
.jpg)
.jpg)