четвъртък, 5 януари 2017 г.

Публицистика – ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (4.)

Пловдив, септ. 1941. Третият от братята – Атанас, с жена си Катя

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (4.)

      
    Млади, изпълнени с копнеж и надежди за бъдещето. В онези, най-гладните години, т.нар. купонни времена, когато левът главоломно се обезценил, чичо ми Насо обикалял селата край Пловдив да ремонтира шевни машини. Местните му плащали с произведени от тях боб, сирене, мляко, масло, брашно, яйца, мед и пр., та у дома често се говореше колко предприемчив бил в онези години тоя ми чичо.

    Питал съм за
що помежду си братята го наричат Насо Гащара, и баща ми рече: гащите му все до под кръста свлечени бяха, та затова. Първите двама – Митко (1909) и Дончо (1910), все заедно ходели. Четвъртият и петият – Течо (1920) и Киньо (1922), и те все заедно. Само с Насо (1912) никой брашно не мелел, че от дете си бил Насо Гащара див, своенравен. Веднъж, като ни беше дошъл на гости (живеехме вече в собствен дом), като се нахрани, обра с длан трохичките от масата и ги метна в уста, грееше сит, доволен: "Ей, Киньо, на Олу-дере (местност край Марица в Харманли, където батковците му храбро се бухали в дълбокия вир от надвиснали над реката клонести каваци, най-ситният между тях щапуркал из плиткото) посраните ти гащи колко съм ги пляскал (прал ги, демек)... Помниш ли, а! Помниш ли!"

Река Марица, м. Олу-дере край Харманли

    Пред очите ми сякаш още е блестящият от никел, в цвят сив металик и тъмночервено мотоциклет – бижу на австрийската фирма "Пух", с който мотоциклет чичо ми Насо се отнасяше едва ли не като към жена любовно. Катастрофирал, лежал три дни в кома, но не съм сигурен от катастрофата (ударил се в дървена тараба заради пресякла пътя му бременна жена) или от бой в полицията преди Девети и в милицията подир Девети септември 1944 г. до края на живота си остана, дето има приказка, не съвсем с ума. Присмиваха му се братята Митко, Киню, Течо заради донкихотовските му грандиозни планове: "Хайде-е-е-е, пак завъртяха перки Насовите огнени мелници!" 

    Сред четиримата, без онзи, когото не съм срещал (едничък от братята той не напуща родния Харманли, чичо ми Дончо – вторият, роден в 1910 или 1911 г., музикант, волно пиле: женил се, родили му се две дечица, развел се, пак се женил, пак се развел, трети път се женил, родил му се син, докато най-накрая от потрес, от що ли, че му се изтърколил най-големият тъпан, така скъпият му на сърце биг-тъпан от товарния вагон, толкова се притеснил, че от притеснение се споминал) Насо Гащара ще да е бил най-буен, най-изпълнен с енергия за живот и подвизи.

    Живееше някога чичо ми Насо със семейството си и с други наематели току на пъпа на Пловдив, на втория етаж в една силно занемарена сграда с открита тераса над улица "6 септември", баш срещу входа на Районния съд в Пловдив, току залепена за легендарната Аптека "Марица" – онази чудесна, култова за архитектурното майсторство сграда, с орнаментите, фризовете, нишите със статуи на древногръцки богове и лечители, която кой знае за какъв дявол общинарите разрушиха, за да вдигнат скучен до смърт жилищен блок. А ето нещо, което тези дни научавам от братовчед ми Гогата… Ядосан на една от съседките, буйният му баща я метнал като чувал картофи от балкона върху тротоара. Дошлите да го озаптят петима милиционери подгонил с парче водопроводна тръба. Вместо да подвият опашка, връщат се онези ми ти докачливи хора на властта, ама този път въоръжени до зъби и тойим се предал. 

    Трудно е да си представя нормален човек в години
тъкмо подир едва-що отминалата касапница на т.нар. Народен съд да си позволи толкова дързост. Истина е, настоява братовчедът, само че когато му отидохме на свиждане с мама и сестра ми Нина, не можахме да го познаем: предните му зъби изкъртени, целият потрошен, оттекъл, кървав, посинял, подут. И ми минава през ум: дали Течо, онзи четвърти брат, който се калесал да служи на Новата власт, не отървал буйния си брат от куршума? Наистина, трошили му кокалите на третия брат, здравето му взели, акъла може би му взели или по-скоро затвърдили вродения у него жилав инат, ала жив го оставили, баш него – Насо Гащара, смъртния враг на Народната власт.

    Помня изречени от баща ми лакърдии, в които е вплетена сякаш част от онази атмосфера, която почти физически усещам да е витаела между бирника и синовете му. Когато обявих, че смятам да се женя за момиче от Добруджа, баща ми, когото следях зорко с очи в онзи момент, нищичко не ми рече, само изсумтя към майка ми пазарджиклийката: "Дяд Гьоргище! На другия край на България отишъл да ми се разпищоли".

    Чешит беше Насо Гащара. Чувал съм независимо един от друг да се заричат двамата с Бате Митко: "Може да пукна от глад, но на тая държава аз няма да й работя!" Което ще рече: аргатин на чужд имот аз за нищо на света не ще стана, че съм роден да съм на мене си и на имота си сайбия (стопанин). И наистина, до края на живота си ни един от тези двама мои чудесни кръвни родственици не заряза великата своя мечта да си има работилничка, дето на себе си и на майсторлъка в занаята да е господар.

    Неуморим мухабетчия, появи се изневиделица у дома – изпосталял, ушите му светят от глад, в изрядно изгладен костюм и в риза от най-скъп плат, с вратовръзка, лъснат-бръснат, вони на одеколон, ала в кецове. Сваля си патъците в антрето, пък чорапите му тъй смърдят, че цялото антренце усмърдяват. Чистник иначе, все пърхот, трохи, косъмчета от реверите си чисти. Пет-шестгодишно хлапенце, криех се зад гардероба в спалнята, само като го чуех от външната врата на двора, че иде; плашеше ме неистовата му любвеобилност. Вече гимназист, най-бърз сред младите каякари в Армейския спортен клуб "Ботев", вървя си за тренировка към Гребната база, виждам го този мой страховит роднина, метнал през рамо две големи торби с ябълки капушки, държи чанта – и тя с ябълки пълна, бъбри си сладко-сладко милият с войничетата от някогашното десантно поделение в района на по-късно построената Братска могила, черпи ги с ябълките, сбирани по къра. Същински Божи човек. Такъв си остава Насо Гащара и до днес в паметта ми на негов племенник. Две или три години го държат в психиатрична клиника, за да не го опандизят при криминални и цигани апаши; всъщност за него то си бил концлагер нейде в Югоизточна България; и това – за непремерени ядни приказки срещу властта.

    В
зелена дървена барака, на хълм над психиатричната комуна, живял сам-самичък; сбирали се лагеристите около него да им посвири на китара, да им попее, да им каже за вечните негови планове и проекти. Откриват го няколко дни, след като издъхнал. Десетина години, а може и повече да са, най-близките му тук, в моя Пловдив – дъщеря, син, внучки, не знаят къде е заровен. Стихотворението "По траверсите" писах за този рядък образ от бащиния ми род, трети между харманлийските петима сина на Господинка и Георги Бояджиеви. Бил съм ужасно наивен! Дето има една дума, белята със свещ съм си дирил, кога отнесох това стихотворение в пловдивския партиен всекидневник "Отечествен глас"; и там Александър Бандеров* взе, че го пусна за печат този текст, барабар с посвещението "На чичо ми Насо". Да е било, да е било през 1978 или 1979 г. И на този вестник папките от отделните години би трябвало да се пазят в местния общински храм на паметта, науката, изкуството; за Библиотека "Иван Вазов" говоря.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

    Като са ми се дразнели за нещо си, баща ми и майка ми току повтаряха: "Син да
си му на Насо Гащара, нямаше толкова да му мязаш". Може би ми е затова специално отношението към този чешит, за когото писах ей това:

ПО ТРАВЕРСИТЕ

                 По-горе билото, майстори! Иде женихът –
                          Арес същински – вижте, стърчи над всички мъже.
*
* 

                     И както си вървя към къщи,
                     подскачайки от крак на крак, и леко
                     отмествам между релсите тревата
                     да гледа по на юг, а не на север...

                     И както ходя все по-сръчно
                     по тая черна,
                     грапава,
                     плешива,
                     олющена,
                     изкаляна Земя...

                     И виждам – моят чичо се завръща.

                     Нарамил две торби, чувал и чанта,
                     пресякъл много пътища потайни,
                     изкачвал триста склонове опасни
                     и множество ужасни върхове...

                     На гола пръст умирал до насита,
                     от всякакви реки вода отпивал,
                     на всякакви случайности приятел
                     и смъртен враг на свойте врагове...

                     Той иде
                     и петите му отпяват,
                     така че двете стари гуменетки
                     и възелът на сухата му шия
                     ми казват:

                    – Хей!
                    Каквото и да става,
                    не виждаш по-красив,
                    по-горд от него
                    и по-достоен в целия ви род!

    Следва
Plovdiv, 19 maj 2008  edited 6 jan. 2017
______
На снимката най-долу: Моят Пловдив през пролетта на 1978 г. край Марица


Александър Бандеров (1933-2007)

Александър Бандеров, вж. http://hermesbooks.com/avtori/aleksand-r-banderov.html
** Сафо, "Епиталама" (сватбена песен), фрагмент 100.

Публицистика – ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (3.)

    Пловдив, 1940 г. В Цар-Симеоновата градска градина. Изпълненият с мерак за своя собствена мебелна работилница, 18-годишният Кирил (мъжът вдясно)

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (3.)

    Следвайки мечтата си за своя собствена мебелна работилница, 24-годишен, моят бъдещ баща Кирил се явил на изпит, въз основа на който придобива тъй лелеяното Майсторско свидетелство. Документът, зад стъкло във варакосана рамка, окачи на лично място през 1966 г. току над дърводелския тезгях в избената стаичка на ул. "Янко Сакъзов" 28, която обзаведе с целия набор сечива и приспособления за занаята си, сбирани оттук-оттам през годините. Денем гонеше да изпълнява норма в местното предприятие "Напредък", като мебелист с най-високия VІІ разряд квалификация, вечер през делниците и по цял ден в събота и неделя слизаше в своята светая светих, умирисана на талаш, туткал и на неговата си пот.

    С нисък таван и закнижени прозорчета към улицата и двора на къщата, това стайче с размери три на три метра беше неговата лична победа, начин да надмогне оскъдицата, вечния ни недоимък, заради който ранното ми детство и юношеството ми минаха в чужди жилища под наем, като хлапе, навиквано от хазяи, на три пъти налагайки се да пренасяме оскъдната си покъщнина от квартира на квартира: от ул. "Захари Стоянов" 17 на ул. "Ниш" 4, и от ул. "Ниш" на ул. "Люлебургаз" 17. Само израснали под наем при невежи надменни хазяи в еснафския град може да си представи униженията по всякакъв повод, често без повод, на които бе подложен синът на бедняка-пришълец в Пловдив.

    И тъй, моят баща най-после се видя стопанин на имот. Подреди от десетилетие сбираните инструменти в мечтаната своя работилничка. В редици по стените висяха маткап (дърводелска ръчна дрелка), разни видове рендета, длета, пили, клещи, чукове, стяги, ножове, цикли, триони, бичкия, кутии с гвоздеи, болтове и видии, специални шаблони за заоблените детайли на някогашната мода шкафове, ракли, спални и гардероби, които се канеше да изработва. Над тезгяха беше монтирал стелажи за разните видове фурнир: от орех, дъб, махагон, палисандър, ясен. Като в аптека бе подредил течности и прахове: пемза, шеллак, вретенно масло, безцветен лак, безир, ацетон, бронз, калъпчета туткал и пр. Освен тях – медно котле (два съда един в друг) за стопяването на туткала, газов примус, ютия за подлепване на фурнира, топчета стари вестници, приспособления за изработване на плоскости от летвички, пъхнати като сандвич и слепени между два шперплатови листа, че не бяха изобретили още ни фазера, ни талашита.

Лятото на 1945 г. Баща ми, тъкмо дошъл си от фронта

    Областна стопанска камара – Пловдивъ.

МАЙСТОРСКО СВИДЕТЕЛСТВО. 

Възъ основа на Закона за занаятите дава се настоящето свидетелство 
на г-нъ Кирил Георгиев Бояджиев, роденъ на 1922 год. въ Харманлий, околия Харманлийска, областъ СтароЗагорска, 
от изт.православно вероизповедание, 
по народностъ българинъ, поданство българско, 
въ удостоверение на това, 
че е издържалъ предвидения въ чл. 5 отъ закона изпитъ, 
вследствие на което е провъзгласенъ за 
майсторъ по занаята Мебелно столарство. 

Пловдивъ, 1946 год. Гл. секретаръ: (подпис). Председателъ: (подпис).

    Обзема ме почти религиозен трепет, вълнува ме правописът от време, когато не съм бил още роден, с изхвърлени вече от Българската азбука краесловен ер и ятова гласна... И ме хващат дяволите, когато се сетя за фразичката на онзи колега* от вестник "Комсомолска искра" към двамата стереотипери в старата пловдивска печатница на ул. "Кракра" 11 Пешо Пуловера и Митето Митничаря: "Що го защитавате, бе! Баща му на Жоро Бояджиев е частник".**

    "Баща му частник", туй то! За праведния член на БКП то трябва да е означавало вражески елемент, тъмен за властта субект. Аз ли не зная подтекста на подхвърлената през зъби нехайно уж фразичка от типичен навлек в журналистиката, един от т.нар. парашутисти, спуснати отгоре да творят праведна, разбирай: партийна, поръчкова журналистика! Работата във вестник, радио, телевизия за такива "спецове" си беше пар екселанс синекурна длъжност, всяка редакция по онова време си имаше неколцина любимци, мекерета на местната партийна власт. Те рядко публикуваха, задачката им се свеждаше основно да следят предложеното за печат от колегата да съответства на т.нар. правилна партийна линия.

    Първо баща ми изработи мебели за пазарджишките ни роднини (лелите ми и вуйчо ми Любен Ненков), сетне – и за нас. Когато се захвана с третата или четвъртата поръчка, явиха се една неделна утрин двама строги чиновници от пловдивската общинска управа и налепиха върху касата и вратата към работилничката в мазето тънки бели лентички с печата на Пловдивската общинска управа, демек, запечатаха стайчето, забраниха баща ми да работи у дома. Върза му ръцете държавата, уби му мерака да се види и той замогнал се с труда, с майсторлъка си.

    Чудна държава бе комунистическа България, но не съм чул баща ми да се оплаква, да се вайка. Дип нарядко, като си пийнеше вечерта неговите петдесет-сто грама домашна ракия, току ще въздъхне вгледан пред себе си: "Е-е-ех, Надке! Ех, мойто момиче, да живеехме другаде, нямаше сега да броим стотинки! На Запад, казват, който е трудолюбив, е уважаван и богат". И толкоз, такава – немногословна, бе тъгата му.

    Пловдив, 1943., бул. "Руски" може би най-романтичният булевард на Балканите между двете световни войни. От ранните ми детски години пазя спомен как със старичък велосипед, стълба и газено тенеке човечец пали фенерите надвечер и грейва разкошна феерия... Най-вдясно с велосипеда – баща ми Кирил.  

    А аз, синът на Кирил попаднал като че съвсем случайно в онова змийско гнездо на мамини и таткови рожби и внуци на т.нар. активни борци срещу фашизма и капитализма, нямаше как да не науча колко честит, колко заможен можеш да си в Тодор-Живкова България, само ако умееш ловко да се впишеш, накратко казано, да кършиш гръбнак пред любезните на вид защитници на правата партийна линия. Ами Партията, внушаваха ми отвсякъде, е вся и всьо (русизъм, ще рече: изключително зависиш от нея) във всички сфери на живота, от люлката чак до гроба. Напредваха не най-трудолюбивите и съвестните; кариера в службата и в обществото и тогава, както е и днес, правеха лицемери, самозванци, които показно се горещяха в защита на комунизма от врага, изживяваха се като цвета на нацията. Себе си самозванците наричаха най-верните и най-достойните синове и дъщери на народа. Партийният член, човекът с партиен билет, според представата им за света, неизменно крачи най-отпред, в първите редици, образец за кучешка преданост към поредния велик партиен вожд или висш номенклатурчик в местната йерархия.

    И като обърна очи към днес разпореждащите се с власт в моята тъжна бедняшка България, независимо към коя политическа люпилня за тарикати се числят, какво виждам? Виждам мнозинство от праведни партийци, за една нощ преобразили се в жарки демократи, жарки анти-комунисти и защитници на т.нар. европейски духовни ценности. Виждам новоизлюпени от същото онова змийско котило на някогашните най-верни и най-достойни. Този пир на пошлост и нихилизъм към родината, разгулният им живот, нехайството им към нравствеността, лудешкият парад на политически чучела, на безумно ограбване на нацията ни е пак тяхно дело. Мисията им в живота сякаш е да съсипят и онова оцеляло до днес наше лично и национално достойнство, което предците им от Живковата висша партийна и стопанска номенклатура чиновници не успяха докрай да унищожат у българина. Дали на шега или на сериозно, един от моите приятели, Бог да го прости, доста известен някога поет от редичката на т.нар. Априлско поколение, се беше изцепил фиркан в публичното пространство на Живкова България: "Може да съм курвар, обаче съм верен на Партията".***

    Онзи, който прилежно уведомил властта, че баща ми след работния си ден в държавното мебелно предприятие "Напредък" слиза да работи в стайчето с охлузения от старост дърводелския тезгях, с инструменти тип "сбирщайн", от къде ли не и под окаченото зад стъкло в позлатена с фалшив варак рамка Майсторско свидетелство, беше свършил услуга на властта: отбелязал в характеристиката за най-малкия, петия син на бирника: "Аполитичен, не взема участие в масовите мероприятия на ОФ и БКП". Дребно човече с плашливи очички и досега ми е представата за старателния квартален доносник на Държавна сигурност (в случая бе съседът зад оградата, някой си Панчо), опитам ли да си спомня човека, който за органите на Властта беше направил словесен портрет на баща ми най-малкия, последния от петимата харманлийски братя.

Пловдив европейска столица на културата за 2019 година

    Следва
Plovdiv, 30 maj 2008  edited 5 jan. 2017
––––
Илюстрацията най-долу: Двата прозореца към избата на улица "Ниш", където мина част от ранното ми детство и юношество (1952-1960). Снимката е заета от Google Map, правена е през май 2013 г. 

* Георги Петров (1946), икона на журналистическото майсторство за вестникарите от "Марица", доскорошен зам. главен редактор на пловдивския всекидневник. Вж. 
 http://www.marica.bg/%D0%B3%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B2---%D0%BA%D0%BE%D1%80%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA-%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B5%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D1%82%D1%8A%D0%BB%D0%B1-news153980.html 
&
http://knigi-news.com/?in=pod&stat=9288&section=9&cur=1650
** В същия стил е изреченото от въпросната икона на местната журналистика, че концлагеристите от годините на социализма в България били провалени личности.
*** Михаил Берберов (1934-1988).

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...