ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1025.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1025.)

  Нагледахме се на самозванци и грандомани, уви! Под снимката във фейсбук-профила ми е девизът: Че ме смятат за никой, мога да съм всеки. – Аноним (1947)

  31 uli 1982

ВЪВ ПРИЯТЕЛСТВО СЕ КЛЕХМЕ

Аз срещнах много мъдреци и слаби хора.

И хитреци, в невръстна възраст, срещнах.

Как пил съм с тях! Как дълго съм говорил!

Как вярвал съм им сляпо и горещо! 

Когато във приятелство се клехме,

аз виждах само теб, Родино моя.

И после чувах стъпките им леки,

когато дезертираха от строя. 

Защото бил съм много огорчаван,

защото като редник в дните крача,

защото не мечтая пост и слава –

Родино,

позволи ми да съм мрачен.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 31 uli 2022

Илюстрации:

- 1975 г. в местността Юндола, Родопите с баща ми.

- През зимата на 1988 г. в Банкя с Мария Комитова.

–––

* Текстът е писан в с. Тригорци, Добруджа, през август на 1982 г. Включих го в сборника "Сутрин рано", изд. на пловдивското издателство "Христо Г. Данов" от 1983 г. Добруджанският поет Йордан Кръчмаров – Данко (1948-1986), с когото бяхме близки приятели и чат-пат си пишехме по онова време, ми обърна внимание, че последните два реда са много силни. Отнася се до колегите ми от младежкия вестник "Комсомолска искра", но какви приятели са ми били те! Това бяха млади вълчета с остри зъбки, от т.нар. "нашимомчета", та както се изрази колегата Върба Чавдарова (1929-2022), като син на безпартийни, заемал съм място там, което не ми се е полагало. Бел.м., tisss.