Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 9 декември 2019 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (4.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (4.)


    В дълбините на зимата най-после открих, че у мен е непобедимо лято.*


  24.01.2002.

  Решил бях и днес да не се отбивам до хранилището в задната стаичка с до тавана високи шкафове с книги на училищната ни библиотека, случайно за да не я срещна; и не знам защо, но предпочитах тези дни да не я виждам. И все пак наложи ми се да отида заради "Записките" на Захарий Стоянов; текстове от "Записки по българските въстания" чета на моите единайсетокласници. Стоя зад полуоткрехнатия прозорец, рояк врабци вдигат олелия: джиджикат, боричкат се накокошинени сред клоните на бряста току пред мен, ръка да протегна, ще ги достигна. Зад гърба ми са неколцина колеги. Сърбат кафенце, а възпълничкият географ Дончо Тенев пак си върти онази дългосвиреща грамофонна плоча за хала ни на учители в днешните безнравствени времена. След минута-две чувам гласа й – дошла да стопли вода на миниатюрното старо котлонче колкото за пакетче чай и да отнесе чашката в кабинета си. Правя се на отнесен, докато излезе. След нея се изнизват и останалите от сутрешната смяна. Стоя, взирам се към внезапно спусналата се гъста мъгла, толкова млечно-бяла, че клоните на дървото отсреща напомнят японска графика. Самотно ми е като на стар японец в България – самотно, но е спокойно. Какво толкова! Нищо не се е случило! Зверчето у мен вече се е укротило, не драска с ноктенца, сърцето не се преобръща от мека конвулсия. Любовта си отишла. Двайсетте минути на голямото междучасие почти са се изнизали, тръгвам си. Но тя е все още в библиотеката, бъбрят си двете с библиотекарката, и тъкмо когато навел очи, като крадец се промъквам зад гърба й, чувам до болка познатия звънлив глас:

  – Здравей, Жоро!

  – Здравей! – гъгнещ като болен, докопал се до вратата, вкопчил се като удавник в дръжката на вратата и без да се обръщам. Измуших се в коридора и си поех дъх.

 Следващото междучасие съм си пред кабинета, а тя иде при мен:  

  – Ще ми напишеш ли текст за майка? Нали знаеш, че е родена днес!

  Знам, мислих си снощи.

  – Нещо по-така. Ти по-добре знаеш какво да е пожеланието.

  – Добре, ще напиша.

  Върху поомачкан лист от стара ученическа тетрадка, без да зачерквам и дума, стихотворението, кажи-речи, самичко се написа. След двата учебни часа нося й текста "Слънчева река", където се разказва за изворчето и за кристалната планинска вода, която се провира под вечно зелена папрат и хвойна, за живота на всички ни, който прилича на буен планински бързей, за доброто, което при всички случаи е много повече от лошотиите в този наш объркан свят, и значи – докато е жив и здрав, човекът все има какво добро да помни, на какво да се радва. И два реда вече към рожденичката: Честит Рожден ден! Весела и здрава! И извъртях подписа си, напомнящ кардиограма, както се шегуват колегите ми, та и чистачката в учителската стая чат-пат ме подзема.

  – Благодаря! Много ти благодаря – радва се. Доста си написал. Е, и аз как ще го препиша сега!

  Седим сами един срещу друг в миниатюрния й кабинет по музика. Сами! Чудно ми е, че аз съм притесненият, а притеснената не е тя, която побутва към мен кутия с вносни шоколадови бонбони. Защо се съгласих да дойда!
Ето това ме измъчва. Отвън някой почука по тенекиената врата и пъргаво скачам да си ходя. Влезе кипро хлапенце от първолаците. Мимоходом през рамо, докато настанява момиченцето пред пианото:

  – Стой де. Къде хукна! Защо не останеш?

  – Не! Тръгвам. Тръгвам си! – тросвам се по-скоро от яд към себе си.

  25.01.2002.

  "Записки на един глупак" – заглавие. И мото: Като си умен, що си беден? Тази книга край няма! Всъщност, тези лични записки са ми животецът, или по-скоро представата, илюзията, че някому съм нужен ей такъв, смахнат някакъв си homo scribens**. Хората не са склонни да си описват загубите, изкушава ги да оставят красив, романтичен отпечатък от присъствието си в живота, романтичен разказ за разкошни победи, само не и за поражения. Възможно е да се заблуждавам, да преиначавам, ала колко присърце ми е самоизмамата, че някому съм нужен!

  28.01.2002.

  Време е да приключа този дял. Не можеш дълго да задържиш сладката илюзия, колкото и да си й предан. Животът във всеки следващ миг и ден ни опровергава и отхвърля неща, от които повече нямаме необходимост. Отначало и не допускаме това обстоятелство, а щом се е изчерпала една любовна връзка, раздялата е естествен завършек. Приключва не животът, а епизод. Боли, разбира се, но нали именно болката у нас ражда хоризонт! Отначало това са смътни, неясни импулси, желания; след известно време мътилката се избистря и струята кристално-чиста планинска вода плисва като ручей стремително в криволичещия си гъвкаво бяг.

  Изкуших се за кратко тази утрин, когато влизаме сякаш в преддверието на Пролетта – така яркосиньо е небето, въздухът гали и температурата е невероятна след поредицата мразовити дни и нощи. Плюс 16 градуса по Целзий. Изкуших се дали да не изпратя по джиесема късото и категорично "Вече не те обичам. Не ми пука за теб!" И от какъв дявол, защо се спрях?Кому е нужно, като това си е чисто и просто поза; онази отсреща, строго погледнато, заслужава ли да й отделям специално внимание? Ех, сбогом, оковаваща ме Стихийо! Защо ли да не го отпразнувам насаме с мене си?! Размечтах се как лятото ще се отправя сам с бързата си спортна кола към морето. Без придружители, за да ме разсейват, да пообиколя местенцата, където съм бил с друга жена, с онези там в досегашния ми живот на мъж: бившата ми съпруга и една позабравена вече Мария. Да си поседя отново край златистите пясъчни плажове на Преживяното, в уютни хотели, тихи къмпинги и тихи градински кафенета, където съм имал шанса да обичам и да съм в плен, обграден от вълнуващото женско внимание, много обичан. Не-е, съвсем не да се сбогувам, а с чисто новичък поглед и самочувствие да се полюбувам на тези бисерчета от Миналото. Понеже спомените ни са богатство, а не тегоба, само когато знаеш как да се отнасяш с тях; жалко е да ги мъкнеш на гръб като воденичен камък, в ролята на онзи библейски Сизиф, вместо като големи бели крила да ги пришиеш към раменете си.

  За любовта, и особено ако тя е била страстна любов, понякога сами се оковаваме, превръщаме се в заложници, роби на собствената илюзия, че всичко ни е в реда на нещата. Вече мога и да се видя отстрани как съм се държал, в какво ден подир ден съм се превръщал, какви тъпи грешки съм допускал. А грешката ми основно ще да е, че от един ден насетне сам себе си съм пренебрегвал, превръщал съм се в придатък за чужд нечий живот, отлагал съм своите планове, пренебрегвал съм своето повече отколкото е било нужно, съобразявайки се с онази, която боготворя. В дреболиите да се съобразяваш е нормално, но компромиси да допускаш в главната за твоя живот посока, твоята съдба – е грях не толкова към себе си, колкото към заложеното у теб, към мисията ти в този живот. Жените имат изострен усет за човека, преценяват ни интуитивно, сякаш дори без да се замислят; понеже при тях, общо взето, като че логиката не играе такава роля, която за типичният мъж е важен инструмент. Глупаво е да им се сърдиш; налага се да преосмислиш своето, да си този, който си, а не какъвто са пожелали по нечий красив образ и подобие да те моделират. Активно действащият естествено трупа много-много повече грешки, но този грешник е активният човек, а не снишилият се страхливец; грешникът издърпва живота напред и нагоре, прави го този Театър на суетата наистина разкошна авантюра.

  29.01.2002.

  Да оцелея! Спомените дали често не ни пречат да приемем промяната и да продължим; мотаят ти се в нозете, ръцете ти връзват, възпрепятстват зрението и трезвостта спрямо настоящето? Но как оцелелият в болести и премеждия да се освободи из омагьосващата Миналото му женска магия! Въобразявай си колкото си щеш, че започваш съвсем отначало, че тъкмо пред теб Бъдещето се отворило като начална страница от новата ти книга! Въобразявай си, а стила, ритъма, навика ти да подреждаш по вече усвоен отпреди ритъм и стил дали ще успееш да промениш! Преживяното съвсем не остава зад нас – то се просмуква дълбоко-дълбоко в съзнанието ни и в подсъзнателните ни реакции, съпровожда ни и нататък, колкото и горещо да ни е намерението да го отречем, подтиснем, отстраним. Доносничилият някога хубавец, например, до смъртта си ще си остане мизерния предател и лицемер, каквито и психологизми и философски салта да изпълни пред публика в едночасово предаване на една от дълбоко-провинциалните ни телевизии.

  Да оцелея, като прекрачвам граничната бразда на една вече тръгнала си Любов, ще рече: да забравя. Защо тогава ми е екскурзия по места, където съм бил щастлив някога? Щастлив искам да съм точно тук, днес и сега.

  Джиесемът ми пиука. Единайсет часът. Re. настоява, че е вече насреща. Вчера пак тъй кратичко два пъти и отново около два часа след обяд прати сигнал. Дали не тъгува и тя? – минава ми през ум. Не ми е нужно нейното присъствие в мислите ми. Нямам желание да отговарям, да й звъня като знак, че я мисля. Замълчаването ми е убежище, опит инициативата най-после да взема в свои ръце.

  Пак звъни, и пак е тя. Този път доста продължително... И се включих.

  Искаш ли да обядваме заедно? 

  – Къде?

  – Ами някъде навън! – рече с искрящ глас след кратичко замълчаване.

  Какво, солети ли? ироничен, макар че сърцето ми се качи в гърлото.

  – Добре де! Обадих ти се просто така. Прощавай! кани се да приключи.

  Нещо трепва у мен:

  – Чакай!

  – Не мога да чакам! – Изведнъж стана категорична.

  – Сготвил съм, обядът ми е на масата.

  – Добре – сухо отвръща. Ще ти се обадя някой друг път. Сега тръгвам към детската градина да работя. В дванайсет и трийсет ще се освободя.

  И затвори. Няма и минута да сме говорили; виждам го, изписано е върху екранчето на джиесема. Термометърът на балкончето ми сочи 20 градуса. Приятно, слънчево! Ще каже човек, не сме в средата на Зимата, полъхва свеж ветрец. Този ден тя повече не се обади. А нямах повод да й звъня. 

  Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 8 dec. 2019

Илюстрации:
- Албер Камю – един от най-почитаните автори на Европа;
- Пловдив през зимата, поглед от моя балкон. Зимна магия
___
* Албер Камю (1913-1960), https://artday.bg/index.php/profile/2494-2017-12-29-08-27-43. & https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%B1%D0%B5%D1%80_%D0%9A%D0%B0%D0%BC%D1%8E 
** Пишещият човек (лат.). Бел.м., tisss.