Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 6 август 2018 г.

Story – АСЯ (8.)

  "В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

  Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ

Глава V

    Движим се като закачени един за друг из стаите тук. Виждам, страхува се да остане сама с моите близки. От притеснение се е свила като таралеж в бодли, отговаря кратко на въпроси, с които – усещам, като че целят да й покажат, че не й е тук мястото. Появяват се неканени разни роднини: жени, млади или възрастни; влизат-излизат, кафенце пият, разказват истории за разтурени сватби: еди коя си в последния момент как с бившия любовник избягала, и после как открили любовника и хубостницата в някакъв мотел ей тъй на! – с булчинската рокля както била, с венчето, воала и чантичката сбрани по масите пари – дар от харните сватбари в най-скъпия и луксозен ресторант "Тримонциум", друга – за да върже един, метнала го (излъгала), че е бременна, пък тя, кучката, била вече забременяла от друг...

    В тягостно мълчание хладно я оглеждат. Тя се е притаила като зверче, примигва зад дебелите стъкла на очилата си с висок диоптър.
    Дойде Нина, братовчедка ми Нина – хубавицата Нина, десетина години по-възрастна от Ася. Седят двете край полираната масичка в хола. Когато приближих, чувам Нина да й говори:
    – Разбери, мойто момиче, той не е за теб!
    Как ни един не каза добра дума за нея! Искала била да дойде в големия град, искала да ме върже, намерила наивник в мое лице и, значи, колко му е на неопитния млад мъж, та хитро си била направила сметката; в очите й лискат кофата с помия – грозна била, посредствена, имала вид на момиче, което доста си е походило с мъже. Майка ми пазарджиклийката подпитва дали съм й бил първият мъж, Ася девствена ли била.

    Излизаме няколко пъти да се разходим покрай реката. Дойде веднъж с нас и сестричката ми. Сестричката ми е хубавица. Гледам ги двете ей така, като страничен, внезапно обхванат от безпристрастност наблюдател: да-а, хубостта у сестра ми се набива в очи, а пък Ася е грозничка, не може да се отрече. Леле, къде съм гледал аз, какво съм гледал! Носех фотоапарат от студентските ми години и със сестра ми направихме десетина снимки под оголели дървета над едва покарала по припеците трева край придошлата мътна от пролетните дъждове Марица зад железопътния мост.
    На една от снимките сестра ми като същинска манекенка позира с ръце на кръста, с пластмасова усмивка на модел от модна къща; на останалите сме двамата с Ася; за разлика от преливащото самочувствие в позата на сестра ми, двамата сме подтиснати: у мен избило разочарованието, а Ася е объркана и безлична, без капчица живец, човек, който съвсем не си е на мястото.

    Започнах тайно да се самосъжалявам. Разправих на родителите си за нейните нощни припадъци и майка ми ме поведе към психодиспансера на булевард Руски*, където лекарят – някакъв доцент с вид на чревоугодник и изобщо, човек на живота, ми обяснява за... отражението на епилепсията върху евентуалното мое потомство; увещаваше ме да прекъсна всякаква връзка с момичето.

    – Направили сте много голяма грешка – убеждава ме, гледа в празното пространство зад гърба ми. – Но – тракна с брачната си халка по стъклото, с което е покрито бюрото му: – грешката е поправима. Сега! На момента!
    Разказах за заболяването й на Никола Джоков – Джоката, когото ценях като моя първи учител в журналистиката, пък и като човек, чиято съпруга, знаех, е специалист в тази област. Мнението и на Джоката, и на госпожата: да късам с Ася, да я отпратя да си върви, да си я върна на техните.

    – Искаш ли безпомощен да гледаш как твоите деца се гърчат с пяна на уста, посинели как се задушават в леглото, върху земята, пода и по всяко време? По всяко време да трепериш дали на сутринта не ще ги откриеш с език в гърлото и изхвръкнали очета, задушени? – плашеха ме, изпълнени с добри намерения, тези странични хора.
    – Ако се събереш с тази, не си ми повече син и не искам да те виждам повече! – горещи се като никога моят, инак мълчалив, баща. – Дай! Дай си паспорта у мен, да съм сигурен аз, че няма да направиш глупостта да се ожениш точно сега, кога животът е пред теб. Млад си, здрав си, силен си. Как пък за тези четири години следване сред умни момичета в София... от заможни семейства, интелигентни семейства не можа едно да си избереш! Че защо ли те пратихме там да учиш! С майка ти за кого сме се трудили и едва свързвахме двата края, само ти да си добре в онази София! Сега сам да си съсипеш живота, бъдещето си да погребеш! Ей, това не го разбирам. То бива-бива, ама чак любов?! Вятър работа! Женитбата е пазар, не си ли го разбрал? Един син имам, за кого, мислиш, се трепя!

    Направих страхотна грешка, че позволих да обсъждат решението ми да се оженя. И по-лошо – допуснах да ме настроят срещу единствения човек, когото бях заобичал. Едва ли не хленчейки, размазвах подробности и низ обстоятелства, които не бяха в нейна полза.

    Защо! С каква цел, Боже мой?

    С двайсет лева, великодушно дадени от баща ми, се качихме на влака и на утрото осъмнахме във Варна. Както и преди, и през тази нощ главата ми лежа в скута й; тя бдеше над мен, не смееше да помръдне, за да не ме събуди. Усещах в просъница как ме завива и гали, и все такава я усещах – напрегната, вглъбена в нещо у себе си, с обърнати навътре очи.

    Прибрахме се на село. Още същия ден й заявих, че няма да се женим и най-добре е да се разделим веднага.
    – Смятам, че така е честно.
    – Защото не ме обичаш – с равен, наглед спокоен глас ме допълва.
    – Обичам те, но не мога да престъпя волята на моите родители.
    – Какво значение има волята им, ако ме обичаш! – казано с все същия равен, тих и безизразен глас.
    После плака, тихичко и много плака, докато събираше едно по едно и подреждаше на равни купчинки бельото, блузките, полите, роклетата си.

    – Да ти помогна?

    – Аз... сама.
    – Да те изпратя?
    Поклати глава, не искаше да я изпращам. Вдигна двете си чанти, пак ги остави на пода, спусна се, сгуши се в мен, притиска се, тресе се от плач:
    – Но аз те оби-и-ичам... Обичам те... Много!
    Отскубнах я от себе си, отворих вратата и гледах как бавничко с двете си чанти се отдалечава, как върви напреко през локвите по пустата улица. Хвърлих се в леглото, вдъхнах лекия дъх, напомни ми щастливите мигове с нея тук... когато й казах, като я видях за пръв път без онези нейни очила, със сърдито ококорените й големи сини очи: Боже, ти си била хубава!

    "Малките свински очички  рекла беше сестричката ми. – Още ли не си забелязал малките й свински очички, батко? И само колко пресметливо те гледа! Хитра е. Направила си е сметката тая проста селянка!"

   Всичко у мен кървеше. Стиснах зъби, не бива да се разкисвам – рекох си, сега е моментът да си докажа, че съм нещо в собствения си живот, че съм мъж, истински мъж.

    Следва

 Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, uni 1987 – edited 7 avg. 2018
–––
* Място, което силно ми напомня новелата на Антон П. Чехов "Палата № 6". Лудницата, тъй е известна сред родените и израснали тук мои съграждани, клиника на един от централните булеварди, където към човека се отнасят като със затворник; виждал съм грозд от пациенти да висят зад решетките на горните етажи: ухилени: бъбрят, пеят, крещят към минувачите по улицата, която някога била най-романтичното място на Балканския полуостров. Войнишката песничка "Лили Марлен", например, си представям да звучи точно на този булевард, където в най-ранното ми детство служител на общината с вехтичък велосипед и стълба обикаляше надвечер да зарежда с газ и да пали фенерите на уличното осветление. Бел.м., tisss.