И предадох сърцето си, за да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има много досада; и който увеличава познанието, увеличава печал.– Еклисиаст
И предадох сърцето си, за да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има много досада; и който увеличава познанието, увеличава печал.– Еклисиаст
23 oct. 2011
ВАСИЛ*
Васил седи на трикрако столче под асмичката. Слънчевите лъчи косо бият от юг и русата му коса, току-що мита и влажна, блести. Препасал се е с хавлиена кърпа през кръста и позарасналата рана малко над пъпа розовее. Като я натисна полечка с двата пръста, в едното й крайче се появи мътна капка. Последните седмици, кажи-речи, я беше забравил, не го болеше, но тази гной хич не ще да е надобре.
Февруари, а пък небето се избистрило, синьо посиняло. Планините далече на юг се не виждат: от омара ли или от мъглите по склоновете! Завет е в дворчето, обградено от високия кирпичен дувар, и кокошките се разхождат из вчера прекопаната градинка. Дочува тяхното ко-ко-ко, преизпълнено със задоволство, ама чува и мъжката гугутка, кацнала върху изкорубената стряха да си вика ешчето.
Обяд, а не е гладен. По едно време някой се сурна като сянка отзаде на къщата и ей го Маньо, носи пръстена купичка пчелен мед.
– На – вика, – шербет да си направиш, па и раната си намажи, ама тъничко. Медът е илач за таквиз пущини.
– Колко пари чини? – поглежда го изотдолу.
– Ба! Ти да си здрав! – махна с ръка Маньо, муха гаче пропъди.
– Що ти е таквоз името? Що ще рече туй Маньо... Замаял се, не ли?
– Знам ли! Попът тъй ме кръстил: Еммануил.
– Свършиха се българските ни имена!
– Че да не съм го аз избирал! Попът грък тъй рекъл.
– А децата?... Рожби имаш ли си? – Петко, Иван, Драго, Божана, Тодор... – Драго... Божана... Харни имена. Хубави имена! – Ами ти дяца имаш ли си?
Престори се, че не е чул. От ниско прихлупената къщурка излезе стопанинът:
– Що става?
Без да се обръща, рече:
– Нищо. Хортуваме си.
И Маньо тръгна да си ходи, а пък той става, че да поеме ризата. Занавлича я. Малко длъжка и възширочка в рамене му иде и ухае на сапун и на ендрише. Усмихва се, ала само с очи.
– Па язе ше зема твойта кошуля – казва стопанинът.
– Малка ще ти доде. Вий балканджиите тъдява все таквиз едри сте се пръкнали
– То да й кусур! Кат наминеш къде нас тъдява някой ден, пак ше меним кошулите.
И си влиза вътре у тях си, а Васил отива да снеме потурите си от тела. Изтърсва ги, обръща ги, щото досега са били наопъки, че да ги напече слънцето, пъхва се в тях, па окача домашно тканата хавлия да съхне.
Миналия октомври написа до заможен нашенец отвъд Дунава: "Всеки иска да живее свободно и да се наслаждава на Божията природа, иска да бъде човек". Та сега, като занаближаваха март и април, като му замириса на пролет, спомня си среща с един от роднините, мъж на средна възраст.
– Майка ти изнемогва горкана – въси се онзи, мери го от глава до пети.
– Е, и язе що да сторя! – пресрещна го с дума.
– Па погрижи се! Син си й...
– Други са ми мен дертовете.
И онзи не посмя гък повече да му рече, само поклати глава, па си и отмина по пътя. Спомни си ей тъй, както кротко седеше и слушаше света наоколо. А отвътре се показа щерка му на стопанина.
– Гозбата турена! – изчурулика, връцна се на пета, чак плитката й изсвистя. А отгоре на плитката – кърмъзена панделка, ама таквази една, мънинка, мило да ти стане.
Позасмя се, тръгна подире й.
Хапна надве-натри и се залости сам в килерчето да проверява онез книги, дето му ги проводиха по едного от съседното село Лещеница... В паница бе заръчал да му сипят сухи бобени зърна, черни и бели. Наметна върху си дебелата два ката аба с подплата от овча козина. Тежичка бе дрехата, с качулка хем, въздълга до подколене, та тежеше; и той се сгуши в нея като в хралупа.
През пенджерчето слънчев лъч се провря там, де бе положил тефтера.
Провери, какво провери, написа върху хартия що да сторят по-сетне, отде да дирят какво им дотрябва, към кого да се обърнат. Не ги знае що за хора са, ала сметките им чисти бяха. Ни едно черно зърно не се наложи да употребява. Ама все неопитни бяха, аджамии, то поне личеше. Заръча им да си не пишат накуп имената, нито длъжността, ни занаята. Само имота си да отбележат и кой какъв едър добитък има и що може да свърши, кога дойде ред да вдигнат "сватбата".
Дорде да сколаса, късият зимен ден превали, скърши се, отмина на заход слънцето. Светеше, ама мижаво, та се наложи да палне газеничето.
Надвечер рече сбогом със здраве на стопанина и щерка му, нарами торбата с лук и комат хляб, па тръгна да си върви... Изненадани бяха, че не рачи да пренощува поне. Добри хора, кротки хора. Невестата се споминала, та затова предпочете таз бедняшка къща, че накрай селото бе, па и женурята не могат езика си да държат зад зъби. А пък момичето – младо, хубавелка, същинска прасковка с русоляв мъх по бузките.
Мислеше си за туй моме, за дяволитите му пъстри очета, докато възлизаше сам из последните бахчи, кошари и дворища, та и докато рязко пое нагоре по скалистата пътечка между сухите шубрачки на глога. И му дойде изотвътре песента на устните.
И ей го на, стъпя леко и си пее. Месечината – такава едра, бетер калайдисана медна тепсия, лъщи насред небесния свод, вдига се, катери се бавно нагоре, та и песента му сякаш я обкрайчва със сребърен ширит и гайтани като в нашенска шевица от момина прикя.
ПОСЛЕСЛОВ:
Преобърнах си шкафовете да търся любимата му песен. Уж я имах нейде записана, но така и не я открих. Беше нежна, ама и навяваща печал закачлива песен за момата, която... Да-а, за момата, която... Представят ни го като да е от камък изсечен, пък бил и той като нас от плът, много повече човек, че да го усетим.
Историята на нацията ни е низ от събития и личности. Личностите правят лицето на нацията, събитията очертават народната съдба. А наскоро в интервю по телевизията полумъж-полуюноша каза: "Народ, дето не си знае Историята, не заслужава да има и бъдеще". Писателите ни от Вазов насам длъжни се чувствали да изградят Пантеон от образи величави на българина, но кой знае що много по-склонен съм да хващам вяра на публицистичната ярост и бодлива, трънеста задявка у Захари Стоянов.
Смятам, че нам – българите, точно в днешното време на най-нагло отродничество и паническо бягство от всичко българско, от Родината, време на подлости и пладнешки грабеж, ни липсва не точно героическият запев, не и баш автентичното свидетелство за живите герои с техните залитания и страсти, колкото мимолетно макар докосване до онази и мека, и едновременно страшна в своята естественост, тъй рядко срещана в модерните ни кукерски времена сила на духа, която Българщината ни е изплискала в снажните фигури на националната митология именно чрез всекидневния обикновен и дори скучен на пръв поглед пълнокръвен живот в съпротива срещу наглостта.
Опитвам се да оживя моята си представа за тези хора, без да снемам ореола им, но като се престорвам, че не го забелязвам. Защото те не са ни спуснати от Небесата и от облаците, а са се пръкнали на света, развили се, раснали помежду такива, каквито сме и всички ние, унижените и оскърбените, и все пак още тук оцелелите обикновени българи днес. Писан е послесловът на 25 февруари 1997 г. и не бих променил и буква от него. Странна е недомлъвката около Левски – имал ли той женски образ в сърцето, нямал ли! Не го виждам фанатичен, ни аскет, отшелник, отрекъл се от най-хубавото в живота, от любовта. Оцветеният пасаж в настоящата историйка е реплика на Левски от писмо, която реплика отвори пред мен друг един, много по-тих, по-интимен поглед към този велик Българин и строг наш учител.**
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 29 sep. 2021
–––––
* На колегата Мариета Николова, днес жителка на Монреал, учителка по френски и литература в Канада – с благодарност, че ми обърна внимание върху текста, отличи го от шумата, натрупана в течение на четири десетилетия отвращение от всякакъв род литературни тържища, биене в гърди и самохвалства.
РОДОСЛОВИЕ
Васил Левски е наследник и представител на стари карловски родове: Караиванови по майчина и Кунчеви по бащина линия. Сред предците му са мнозина горди , непокорни българи: Драгой, Видул, Кръстил, Върли Гюро, Иван Тахчиев, Генчо, Васил Караиванов. Дядото на Васил по бащина линия Кунчо бил бояджия, има пет, по други сведения – седем деца, които оставят многобройно потомство. За родствениците на Васил по майчина линия. За основател на рода се сочи Кара Иван Тахчиев, майстор на чешми и калдъръми. Дядото Васил Караиванов отглежда осем деца: четирима сина и четири щерки, сред които е и майката на Левски. Женитбата на Иван – син на Кунчо Видолов, и Гина – дъщерята на Васил Караиванов, сродява два рода в семейство, в което се раждат братята Васил(1837-1873),Христо (1840-1870),Петър(1844-1881), както и сестрите Яна(1835-1913) иМария(1847-1851). Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
