понеделник, 23 март 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (98.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (98.)


    Величието у човека се корени в осъзнаването на нищожеството му...*

   04.05.2000.

  Отрицанието утвърждава! Щом отричат нещо, значи то има, макар с отрицателен знак, тежест в разсъжденията им. Иначе биха ли го отрицавали! И с колкото повече страст го отхвърлят, толкова по-важно за техния живот, значи, е било. А защо било! По-скоро бива да се каже: още е. Как ще обясниш на глухия що е мелодия, на слепия – цветна градина какво е, на глупака – що е философия! Душевната посредственост настоява подир всяко усилие наградата – в материални знаци, тутакси да последва. Това са т.нар. хора на тънките сметки, уплашени да се не минат, стремящите се към лична изгода от всяко положение, накратко – конюнктурщиците. Но струва ли си да спориш с тях? Приеми ги с разбиране и състрадание. Обграждай ги, доколкото ти е възможно, с любов – понеже едва ли съзнават какъв разкош е да се изтръгнеш от грижи по материалното. Най-лекият начин за това е, като не отдаваш повече усилия върху придобиването на власт, слава, предмети, отколкото си заслужава. Нарушиш ли мярката, изгубен си.

  Задъхани, потни, боричкат се с лакти и нокти, зъбят се, чорлави, омразни дори и на себе си. И за какво! За някое кокалче, трошица, залък от нечия трапеза. Личат по недоверчивите си муцуни. Опасяват се, че ловък измамник планира да ги излъже и да се възползва от тяхното. Така сами себе си наказват, изпохапани от собствените си бесове. Това не е страстта да бъдеш, а ненаситата да грабиш, която се не засища, докато не излапа най-накрая и самия лакомник. И ходят като прокажени между нас.

  
05.05.2000.

  С лъжливи факти могат да ме заблудят, със стила си, обаче, не! Истината не е във факта, откъснат извън контекста; истината е в стила. Още повече, фактът винаги се явява нещо по-кратко от стила, който се гради върху продължителност и система от факти, интервали, паузи, повторения, привички. Фактът, взет сам за себе си, е точка на познанието и нищо повече; низ от факти може да ме ориентира за скритата в тях идея, и пак не е сигурно дали това е наистина идеята на извършителя или е заблуда на моето въображение, на представата у мен. При стила няма как да се заблудя, ако съм съвестен и прилежен спрямо живота и човека. Стилът на древния елин Сократ е човеколюбиво-патетичен, и с тази своя особеност полекичка ме дразни, стилът на Платон е аналитично-дидактичен, и този стил също не ми е по вкуса; виж, стилът на Аристотел най ми допада от тези трима велики елини, защото е кристално ясен и не се разпростира надлъж и шир, и мога да открия неизбежната манипулация (казано в положителен смисъл). Нали не е задължително да ти въздишат тежко и сластно, ако са влюбени в теб! Силните чувства, силните енергии не са в блеенето, в гладкостта, в ритмиката; те са грапави – защото са под повърхността, а не в изблиците навън.

  Интересно – Платон се ражда, когато учителят му Сократ е 42-годишен. Аристотел, ученик на Платон, се ражда, когато учителят му е в 43-та си година. Епикур – ученик на Аристотел, се ражда 43 години след Аристотел. Случайност или закономерност? От кого би следвало да се уча! Кой ли е мъжът, роден около 1905 година? Древните елини чествали акме – върхова форма на дух и тяло, когато мъжът изпълни своята четирийсета година.

  "Тук-таме, макар и мимоходом" – фразичка на Георги Първанов, лидер на БСП, в интервю с Иван Гарелов по тазвечерната "Панорама" на Българската национална телевизия. "Може би ще има опити за протест, но те ще са безуспешни" – думите на друг плондер (въздух под налягане) от БСП. "Вижте какво аз, ъ-ъ-ъ-ъ смятам, че са големи" – отговор на Красимир Премянов на въпроса Как преценявате шанса си да бъдете избран за председател на БСП на конгреса? Е, как тримата да не ми станат симпатични със своята ярка посредственост!


  16.05.2000. 

  Блез Паскал пише своите "Мисли" от трийсет и четвъртата до трийсет и деветата си, последна в живота година, като отдаден на християнската догма мъж. Въпреки това, талантът му спори с убежденията му на католишки теософ. Чета доста мисли, които бих оспорвал, но си отбелязвам това-онова. За доста повече неща се смятам ограбен от Паскал (1623-1662 г.), защото съм ги мислил за лично мои открития. Ето такова едно: "Величието у човека се корени в осъзнаването на нищожеството му"*.

  "Кристо е загадка" (за Христо Явашев, 1935). А Пабло Пикасо (1881-1973)?! Двама имитатори в изкуството! Нещо като нищо на света, или гавра с благоприличието на нормалния градски живот. Шарении с претенция, напомняща заможен селянин с фрак, дипломатически цилиндър и дървени налъми, нахлузени на бос крак. Защо е това предизвикателство? Липса на творческа енергия, прикрита като ерупция (изблик) на мощ?! Не знам. Мирише ми на мокра перушина, на импотентен и много представителен мъж, който разказва спомени за сексуалните си подвизи.
И какво, като снобеещи критици с университетска титла прехвалват двамата, подмокрят се май от възхищение пред всяка щуротия, която сътвори "геният"? Така ли не се намери един нормален: някой овчар по планините, простоват селски бъчварин или самотен мореплавател, който рискува живота си в океана, да ни предупреди да не се гаврим с изкуството, с Бога у всекиго от нас? Тържество на текстилната промишленост или на боите, купени от магазинчето на Татко Танги. Да вървят по дяволите!

  17.05.2000. 

  Бъбрели си някога: майка, когато била бременна с мен, та бъбрели си майка ми и двете й по-малки сестрички за грижите около новороденото. "Харно, дано бебчето е кротичко! Ами ако се случи ревливо джераме**? Какво ще го правиш, а, како Наде?" И милата ми бъдеща майчица рекла: "Ще го бия, ще го бия, ще го навра под кревата от бой, докато млъкне". Заседнало това нейно "ще го бия, ще го бия, ще го навра" у двете ми лели – Васка и Виолета, и когато малко по-късно съм се пръкнал, и когато наистина съм се случил и пиклив, и ревлив, притеснени двете посрещали дошлата си от Пловдив в родния Пазарджик с големи сини кръгове под очите, изтормозена и силно отслабнала Надка с един и същи тревожен въпрос: "Живо ли е още бебето?"

  Петгодишен. Преселили сме се отскоро в избата на пловдивската уличка "Ниш". Виждам се току-що изтърчал на слънчице. Сутрин рано. Слънцето се вдига откъм моргата на Държавната болница, заслепява ми очите, минава доста време, сълзя, докато следя прелитащия самолет на "ТАБСО" (транспортно авиационно българо-съветско обединение). Чудни утрини на моето чудно детство!

  Кажеше ли госпожа Дора Попова, класната ми ръководителка от I до IV клас, че ни предстои родителска среща, свиваше ме стомахът – знаех си, че вечерта пак ще има "дървен господ" (пердах). Чаках майка ми да се прибере от училището, чаках я вън, на улицата. И тя все със зачервени очи си идваше. След десетина минути излиза на вратата и започваме с нея ей такива ми ти дипломатически преговори:

  – Хайде, прибирай се.
  – Ще ме биете ли?
  – Няма да те бия.
  – Ами татко... Той ще ме бие, нали?
  – Ще видим.
  – Е, тогава няма да се прибера.
  – Баща ти е каталясал от работа. Хайде, че сядаме да вечеряме.
  – Не ми се яде.
  – Цял живот ще ни излагаш! Омръзна ми. Не те ли е срам! Да се червя аз заради него... Хайде, че комшиите нас гледат!
  – Няма да ям.
  – Ей сега ще излезе онзи!... Ще видиш ти!
  – Нищо не съм направил.
  – Нищо ли? Ела да разкажеш.

  Ровя с крак в уличния пепелак, напъвам се да заплача, нищо не излиза. Ни сълза. Ама и хленченето не ми се удава. Без вина ли! Знам си аз всичките грехове, но как доброволно да се предам в лапите на домашното правосъдие!? Майка ми хлопва дървената портичка; чувам тропота на налъмите: слиза девет стъпала надолу към избата. Наоколо притъмнява. Сам съм. Другите момчета са си по къщите; чувам как шуртят чешмите в съседските дворове: приятелите ми си мият краката, а аз, чорлав и с мръсни боси нозе, по гащета и потник – вися немил-недраг под звездното небе. Къде да ида! Навъртам се край прозореца около час, па поемам дъх и се затътрям към избата. Само че преди да хлътна долу, след като вече съм си измил краката в оставената за целта голяма тенджера на двора, размазвам плюнки по бузите си и по клепачите – да видят, че горко съм плакал, покайвал съм се, демек: може пък да ме съжалят, да ми се размине. Ама не ми се разминава.


  Влизам. Не ядат, седят, чакат. Даже не говорят. Като ме вижда, майка проплаква:

  – На кого, бе... на кого се е метнал! – Бърше очи: – О-оф, от теб, мама, стока няма да стане!

  И се започва. Най-чудното е, че подир тежките думи и бащините шамари вечерята ми се услажда. След като бурята е отминала, чувствам се нов човек, здраво стъпил на земята, приет, привързан към семейството, като малък длъжник, който честно си е изплатил борча. Примъквам се към леглото си с наболяло тяло и бистър мозък на новороден.

  Сега, 42-43 години по-късно, детенцето у мен се взира назад и не аз, възрастният, а босоногото, шепне: "Майко! Татко! Обичам ви. Не ми е минавало и през ум да ви се сърдя. Вие бяхте толкова строги, но и толкова добри към мен!" Подобни са ми отношенията и с моя роден Пловдив, където неведнъж пердах съм ял, но и досега не виждам по-разкошен, по-мил за мен град на света от Пловдив.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 23 mar. 2020

Илюстрации:
- Блез Паскал, един от философите на Европа;
- Следователят и студентът Родион Разколников от романа на Ф.М. Достоевски "Престъпление и наказание".
 ** На диалектната дума съответства "копеле", с която кой знае от какъв зор хлапаците на София сладко-сладко един друг се наричат. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...