ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1309.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1309.)  

 Да си израснал в Пловдив е като да си възпитаник на специална школа за иронии и всеопрощение над всичко посредствено и нагло, което тук е част от живота на шестте разнородни етноса: гърци, турци, евреи, арменци, цигани, българи. – Аноним (1947)

  11 apr. 2011

ХЛАПЕТА ТЪНКОКРАКИ, БОСОНОГИ

На Вера*

Хлапета тънкокраки, босоноги,

уж кротки, но ужасно докачливи,

деца, забравени дори от Бога,

растяхме като бурени сред нива.

Джендема** бе хлапашкото ни царство

и махалата – свята територия,

където сред кавги, беди, коварства

се учехме цинично да говорим.

Сражавахме се с камъни, с юмруци,

тарашехме крайградските градини:

ту плодното дърво с тояга брулим,

ту зобаме къпини и глогини,

или се гоним голи по Марица,

картофи крадени печем из къра,

подир сакат или след хубавица

подсвиркваме ехидно и се кълчим.

И колко пъти с разкървена тиква

прибирал съм се гузен, разтреперан...

Така от ранното си детство свикнах

с идиота да съм мера според мера.

Ай, как не са ни глезели бащите,

че бяха истински мъже корави –

че първо бият***, после ще те питат,

а ти каквито щеш си ги разправяй,

размазвай сълзи и сополи, хълцай

и трупай тъмна ярост във душата,

кървящ сред буренаците на хълбок,

изритан от баща си в тъмнината.

Защо ли точно тук сега си спомням

с печал и малко влага под очите

как неведнъж видял съм се свободен

под вперен нечий взор откъм звездите!

Под райските селения застинал,

по порти богаташки да не хлопам

с онази упорита и стипчива,

 наивна детска обич към живота. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 19 uni 2023

Илюстрации:
- С първата от двете ми дъщери.
- Ние, хлапаците от улица "Ниш".

––––

* Първата от двете ми дъщери.

** Късото име на най-високия пловдивски хълм, от тур.: пъкъл, ад. С лакоми очи следяхме как строяват войниците на плаца в казармата под Джендем тепе, а пък част от игрите ни си беше пердах за отстояването на своята територия, здрав пердах, защото сме първото пловдивско следвоенно поколение. Жилката (прашката) от онова време си я пазя като реликва.

*** "Той знае що го бият" е фразичка на онези странни педагози, каквито бяха родителите ни. Още две ме следват по пети от детските и юношеските ми години: "На кого се е метнал, само ни излага? В нашия род такъв нямаме!" и "От теб стока няма да стане!" с погнуса и отчаяние изречени. Респектът към родителите ми обаче си остава непокътнат, колкото и неприятно да са се отнасяли към мен. Години след смъртта им, пак си мисля, че ги обичам именно защото не са ми прощавали ни една пакост, за всяка неволна беля или прегрешение в училището се е налагало да плащам висока цена, барабар с лихвите. Бел.м., tisss.