Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 19 март 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (95.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (95.)


  Въпреки тези политически и други тук присъствия, частите от Дневника блестят, къде повече, къде по-малко не в някаква политическа обагреност. Блестят с онази неподправеност, която не спестява на читателя лицемерието, пошлостта, омразата, любовта, грандоманията и мирогледа на отделния българин бленуващ по т.нар. Западна цивилизация. Този българин, който се е поевропейчил, туряйки ръка на традициите си. От пиедестала на някоя политическа партийка управниците ни със завидна лекота и без угризения унищожиха и малкото останало... Раболепието и невежеството помогна на самозвани демократи в техния идеализъм, а ние заехме мястото си в редиците на пригласящите на черковния хор. Така, лишени от всякакви родни ценности и идеали, се отправяме към Европа, за да прегърнем нечии чужди. Написаното дотук от Вас, драги tisss, придобива в очите на същите политагитатори политическо пристрастие, себелюбие, омерзение и не знам какво още. Истината не е угодна никому.

  1 Коринтяни 13:4-7: Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява. EIPHNH

  23.02.2000.

  По телевизията казаха, че снощи на 70 години от остра сърдечна недостатъчност издъхнал Тончо Жечев. Иво Карамански, сръбският хлебар Аркан, Стефан Савов, Тончо Жечев – какво става, отиват си явни и не дотам явни образи от хронологията ми, която сама се пише, или както – омагьосана от Отвъдното, тези дни ми каза Re.: "Това, миличък, не са твои неща, а някой отгоре с твоя почерк пише до всички нас, включително и до теб самия".

 
11.03.2000.

  Дали ще се нарича "Дневникът на един пловдивчанин" или ще е друго заглавието, това си е книга за личното достойнство и за личното възприятие на света наоколо, за някакъв вид солипсизъм*, който в различни степени присъства у всекиго от нас. Простичко казано, цялата Вселена е продукт на собствения наш усет, на личната ни история поне от хилядолетие преди да се родим, откакто съществува тази ос, която за всекиго от нас в тази част на света е България.

  Симпатичен философ от заможен род в Линц, австрийски град по горното течение на Дунав, живял, предизвикателно отдалечил се от охолството и от известността, умирайки на 62-годишна възраст от рак, поръчал на близките си: "Предайте им, че живях щастливо". Позицията на този готин особняк Лудвиг Витгенщайн (1889-1951), не цялата, а част от есенцията в нея, ми се ще да спомена като подход към всичко описано дотук: "Създаваме си образи от фактите. Мога да назова предметите. Мога да говоря за тях, но не мога да ги произнеса. Изреченото вероятно може да каже как е представено нещо, но не казва какво всъщност е представеното"
.


  16.03.2000. 

  Поскърцвайки в неудобно новите си кожени ботуши и чистичка военна униформа, членове на правения в тила военен вестник "Щурмовак" нейде си из австрийските планини в ранната пролет на 1945 г. попаднали на интелигентен видимо мъж, който мълчаливо ги съзерцавал с вид на паднал от небето. Споменава този факт – много ми е любопитно в каква връзка, Лальо Маринов – Ламар (1898-1974), ако се не лъжа, в героическата си автобиография. На тръгналите да освобождават "от отровната й плесен"** Европа очевидно всичко им било ясно, особено какво става там, където свистят куршуми и се гърчат обезобразени тела. Този интелигент обаче изненадал нашите хора. Всъщност, какво знаем за европейците ние, които се движим подобно настръхнала тълпа към техния подреден бит? Какво ли знаят те за нас, българите!

  31.03.2000.  

  Дочитам репортажите на младия Хемингуей***. Книгата му пролежа на нощното ми шкафче зад настолната лампа през всичките тези шест месеца, докато за втори път преписвах, т.е. редактирах повторно, шестгодишните си утринни записки. Държах я под око като добро питие, с което да си поддържам тонуса за работа (за писане), но рядко посягах към нея, че приемах нещо запаметено от юношеските ми репортажи в младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра отпреди четирийсет години. И ето, като приключих редактирането на над 400-те страници плътен текст, реших да я прочета най-внимателно открай-докрай тази Хемингуеева публицистична проза. И се разочаровах, ама не от Хемингуей, от собственото си лековерие се разочаровах. Да, на петдесет и кусур години, човек с изненада понякога преоткрива, че не е най-същественото какво толкова ти се случило, а как случилото се било преживяно от теб. Неща, които съсипват едного, за друг са печално всекидневие. За първи път ми бе хрумнало това, когато излязох от казармата, месец, след като навърших моите двайсет години, и си мислех, че бях две години на най-доброто за войник място в поделението, а въпреки това, фактът, че съм зад телени мрежи, ограничаван не от един, а от четири, пет или бяха шест, военни устава, приемах като лична трагедия.

  Сега, от висотата на опита и със самочувствие, което неминуемо човек натрупва, когато смята, че си върши добре работата, някак си проумявам колко по-близък по манталитет ми е Захари Стоянов, написал в бедствена оскъдица своите "Записки", обикалял по едва зарасналите, все още кървящи рани на собствената си младост и младостта на своята нация. По-близък ми е дребничкият, често доста стипчив, па и злостен на моменти медвенски овчар с набитото око на излязъл из най-дълбоките низини и анонимност автор. По-близък ми е от прославения и силно възвеличаван приживе Нобелов лауреат, любимец на лит.критически и писателски среди близо двуметров (190 см.) янки с осанката на католишки проповедник, колкото и силно да ненавиждал лицемерието в католицизма, откъдето е и неприязънта към майка му.

  Не бива да ги противопоставям. Харесвам ги и двамата. Привързаността ми обаче към Захари Стоянов иде от по-дълбоко място. Печално зверче ме боцка отвътре с рогца, докато прехвърлям последните, написани вече от 45-50-годишния Ърнест Хемингуей, репортажи. Представям си живо как разговаря край огъня с френските партизани, навлизащи все по-навътре в покрусената от немската окупация родина, и си мисля:
Колко удобно е, дявол го взел, да шеташ покрай фронтовата линия, но винаги свободен в избора си в коя посока да поемеш, просто понеже Франция ти е любима, любим ти е Париж, ала не си французин, а пришелец; каквото и да сториш, това положение с нищо не може да се промени, да се пренебрегне, и ти завинаги ще си останеш чужденец, колкото и да обичаш френската култура и французите.

  И съпоставям военния кореспондент янки
****, за чийто живот се тревожи самият генерал, командващ в района част от настъпателните операции… Съпоставям го този образ на велик писател и публицист с образа на моя баща редник – някакъв много светлорусоляв синеок българин от Харманли в окопа насред Европа, край величествено отминаващите като самото време на собствения наш живот води на реката Драва, и се питам: "Кой от двамата все пак е по-велик? Как това да разбера, без да ги противопоставям?" Понеже двамата, макар и отдавна мъртви, живеят у мен като пример за достойнството и храбростта да се живее честно, с подобаваща трезва скромност... Ала единият от тези двама именно в смирението си е велик.

   
БЕЛЕЖКА:

  От този текст няколко абзаца съм използвал по-късно, за да доразвия моя си теза. Поставени в ритъма на хронологията, откъсите, които се повтарят, придобиват тук по-обхватен, нескромно бих казал: панорамен смисъл.

  Пловдив, 9 октомври 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 20 mar. 2020

Илюстрации:
- Обсерваторията ми към Космоса у нас;
- С моя баща пред Бачковския манастир.
___
* От лат. solus "единствен" и -ipse "сам". Краен субективизъм, който признава за единствена реалност личното аз у човека, а цялата действителност приема като продукт на личните си представи. Вж. Речник на чуждите думи, изд. 1978, с. 692.
** Фраза от известното стихотворение "Писмо" на Никола Й. Вапцаров (1909-1942).

*** "По телеграфа", статии и кореспонденции от четири десетилетия, изд. 1986.
**** Което значи: от Съединените американски щати, от държавата отвъд Атлантика, която изпрати пари на Хитлер, изпрати самолети, камиони, оръдия и на Сталин, та взаимно двата световни хищника да се омаломощават в Европа, и тъй, в резултат на тази ловка политика САЩ след войната се явяват хегемон на света. Бел.м., tisss.

ПЪТЕЧКАТА НА ВЛЮБЕНОТО МОМИЧЕ

ПЪТЕЧКАТА НА ВЛЮБЕНОТО МОМИЧЕ

По нашата пътека не минаваш
и там до кръст тревата избуя,
а в мен сивее само ланшна плява
и себе си не мога да търпя.

Отивам-връщам се, и все заничам
какво ли вече станало е с теб,
печално е, когато край момиче
тревата неотъпкана расте.

Навярно лягаш си сега при друга
и повече за теб не съм жена,
която не мечтаеш за съпруга
пред чашата с изискани вина?

Тревата избуя под диви храсти,
валят ме дъждовете ден след ден,
като свещица младостта угасва
и неизплакан пак живееш в мен.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited 19 mar. 2020

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (94.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (94.)


  В Древния Рим някои студенти ходели с венец от мента на главата – вярвали, че Mentha piperita освежава мозъка им; докато Цицерон (106-43 пр.Хр.) не разбил този мит с кратичкото обяснение: "Умните нямат нужда от мента, а тъпаците и цял храст да си накичат, все тая".  

   13.02.2000., продължение

  Посвикнахме с новите, по-модерни варианти на демагогията като че ли. Ала това, надявам се, не е краят на България, а най-естествен развой на над стогодишното ни заболяване от безкултурие, което начева преди Стамболов и Константин Стоилов*, иде със зараждането на националноосвободителното движение, където единствен докрай само Левски е същинският нравствен коректив. Тази ориенталска болест се налага да я боледуваме пред взискателния взор на западноевропейските акушерки, които виждат Балканите през призмата на своиту ползи и стратегии. Прераждането ни в демократично качество – няма защо да се лъжем, е вътрешнонационална наша си Българска работа. Що се отнася до Европа и изобщо до Западната дипломация, благоприятно обстоятелство е, че планират икономическата си експанзия насам, че ще могат да просперират с капиталите и с продукцията си по нашите земи само при строго съблюдаване на правилата и на сключените договори. Което ще да е шансът на бедстващия унижен гражданин, защото мародерът, лицемерът на власт няма как да им ги осигури**. Ето как опротивелите стари муцуни дойде ред да си вървят, ако не желаят да им се случи нещо по-неприятно.

  Легендите за политическата класа, за прословутия ни политически елит дали са състоятелни? Нравствени и далновидни личности, които да управляват България, тепърва предстои да се явят не като рожби на затворена елитарна общност, а като редови граждани-стопани, избрани демократично и пратени за ограничен срок от време да защитават общите ни интереси като икономика и културна традиция. От такава гледна точка и аз, гражданин на чистата и свята Република България, съм силно заинтересован властникът тук да не възприема властта като собствен имот, получен в наследство, но държа на министъра, депутата или съдията да му е ясно, че за известно време само е турен отгоре, и то с най-високите отговорности към нацията, включително и към мен, Българския гражданин. Ама дали СДС, БСП, или която и да е друга политическа партия или коалиция ще управлява, техните табели никак не ме вълнуват; за мен е важно дали те ми служат съвестно. Може би пак се заблуждавам, като си мисля, как все по-трудно ще им е на демагозите да ме правят на идиот и балама.

  
16.02.2000. 

  Чета тези дни книгата "Да имаш или да бъдеш" на Ерих Фром (1900-1980), наречен в късичката бележка към фотографията му "един от най-блестящите мислители на ХХ век в областта на психологията, философията и социалните науки". Разбира се, че имам възражения и различно мнение към отделни негови по-крайни твърдения, но прочитът на книгата му у мен определено индуцира хъс за писане. Което значи, че каквото и да му възразявам, наистина е голяма работа този г-н Ерих Фром. Та за един внушен от Фром чисто психологически детайл! Седесарите си харесаха много девиза "Времето е наше!" Което от една страна, е абсолютно наивно: времето няма как да се владее, това прасто е умозрителен образ на непрестанно изтичащата като ситен морски пясък в представите ни необозрима и насочена психична субстанция. Девизът обаче издава мераците у новоовластения да притежава, да придобива, да граби като мила собственост в свои ръце – до болка познат крясък откъм сеячите на омраза и раздвоение, от невежи тепегьози, мечтаещи да имат, но не и да бъдат.

  Съпоставям страхотен девиз в изреченото от Васил Левски в писмо до П. Хитов през далечната 1871 г.:
"Дай, боже, съгласие и любов първом между народните ни главатари; пък име българско нека да е ни войвода (…) Чиста свобода българину и всекиму своето. Ако така държите с нас, да живеете и вие!" Та ако днешните гледат даже и на времето като на вещ, която може да се придобие, за Апостола народната работа е като дишането, тя е просто самият живот във времето. И преди цитирания откъс, в същото това писмо от 10 май на 1871 г. Дяконът изрича великолепната си сентенция: "Ако е за Българско, то времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме".

  Погледнати чрез философската теза на неомарксиста американски мислител Ерих Фром, размишленията на Левски, редени по-сковано и разпилени из писаните му на коляно послания до този и онзи съратник, очертават пред нас характер, най-слабо заинтересован от притежаването на каквото и да е – имот, власт, вещи, обществено внимание, пари, слава. И затова вероятно е толкова ценен за всички нас – че е без остатък в битието, но и в действието, в самите пулсации на живота и времето, а не в застиналото бреме на притежаваните скъпи вещи и имот.

  Вижте само с каква стръв новите ни политици, досущ образци на управленците от Тодор-Живково време, само малко по-нагли, се втурнаха да вдигат палати, замъци, предприятия да изкупуват, парици да трупат... па си отговорете що за политици са и колко си приличат с кокошкарите-апаши, които вече започнаха да отмъкват кое-що от "Бългериън ъмбрелата" на съседа. Гледам от моята южна веранда как мургави гости от Столипиново по покрива се разхождат, сякаш са си в катуна и как още не са посегнали националния трицветен байрак да отскубнат и отнесат за скрап бая ми е чудно. Имам усещането, че дори мимолетното изкушение да се види устроен и сред материална благодат, гален от обществено доверие
*** било противно на сирака от Карлово Васил Иванов Кунчев, което не може да се твърди за ни една от големите ни личности в националното възраждане – от Раковски, та до най-умелия политик на България Стамболов. Раковски, Ботев, старите войводи Филип Тотю и Панайот Хитов изглеждат тщеславни, неособено склонни на онова тихо дяконско смирение, с което Апостола се извишава като енергия над всички тях, неслучайните българи.

  Защо ли усмивката му, песента му, ведрото му настроение дори в най-непоносими обстоятелства отличават карловския син! Подходът му е друг, той не държи да има, просто е самия себе си. Всичко останало извън действието, извън движението към необятните хоризонти на свободата, като мил най-естествен израз на човеколюбие, сякаш е незначително за него. Предполагам, оставял е подире си хора, повярвали в себе си, страстно заобичали живота, като поле за изява, но не като склад за вещи и прашни венци от стара слава. Да имаш нещо, каквото и да е, само заради краткото удовлетворение, че си собственик, че притежаваш успеха, славата? Това е твърде малко за онзи, който обича живота в цялата му пълнота и многообразие, от аромат и обстоятелства, и хиляди възможности за работа. Защо ти е златна котва на врата, когато плуваш сред вълните на бушуващото време!

  Като тълкува основни два подхода към живота, Ерих Фром привежда примери от Библията, от древноелинската и средновековната философия. Пропуснал е обаче Казуса цар Мидас, който е удобна илюстрация за злините, произтичащи от страстта към притежания. Цар Мидас бил така влюбен в златото, че си пожелава от боговете всичко, което докоснел, да се превръща в злато, и в резултат убива себе си, загива от глад, защото се изпълнила съкровената му мечта.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 18 mar. 2020

Илюстрации:
- Апостола на Българската демокрация;
- Дъщеря ми Вера, кога бе петгодишна.
___
* Константин Стоилов (1853-1901), първият изявен демагог в политическите среди на Нова България, приближен на младия княз на България.
** И този факт ме зарежда с оптимизъм. Няма как крадец, нарушител на договори, пропаднал, затънал в грандомания тарикат да ни представя като народ нито с бойки стихове от Рогош, нито от канцеларията на софийско някое учреждение. Пропаднала личност няма как да изразява българина. 
*** Перифраза от "талантлив и честен, гален от народната любов и от държавното доверие, пътят ми е ясен, вярна е посоката, никога не ще се отклоня" – фрагмент от поемата на Константин Павлов (1933-2008) "Петима старци". Бел.м., tisss.