.jpg)
Шест часът сутринта... Семейството Главанкови* ми поставя задачка от етичен характер – синчето им не заслужава дори "тройка", нужна им била "петица", че глупендърът щял да кандидатства нещо си някъде си. Дузина учители сме в потрес от изнудвачеството... Идиотското е, че синчето шета из училището и наляво-надясно разправя как с връзки всичко се постига. Има вероятност фукливия Мамин Ванчо да го изкараме "пълен отличник". Реши ли дяволът да те изрита гадно, няма да го направи с копитото, ами с човешкия крак! Същия ден около един по обяд приключвам с оформянето на годишните оценки по български и литература... Ани – от чийто записки очевидно преписвал барабар с грешките й младият Главанаков, получава от мен "четворка", а маминото синче – поръчаната "петица". Какво сторих! Ани получи колкото заслужава; надутата оценка на рожбата Главанакова, при обстоятелството че семейството на Ани и преподобните Главанакови живеят, кажи-речи, врата до врата, тъй че смятам, готино се съчетава. Две нощи не спах да измисля варианта за наказание, което да е Пирова победа за наглеците. Или си търсих оправдание за даскалската си мекушавост?
Представям си обаче погнусата, която ще отрови приятелската идилия между двете фамилии. Отказах се да ставам съдник. Че кой съм! – прост даскал с нисък обществен статус... С нещо да съм се облагодетелствал?! Не съм! Та оставих отмъщението да цъфти и зрее у наглеците. Българите сме особено докачливи на тема чест и достойнство, това обаче оправдава ли ме? Ами не, хич не ме оправдава. Жал ми е за онова неизвестно момче или девойче, което с нокти и лакти ще бъде избутано от Мамин Ванчо**.
Пред Христос вървял гръмогласният и многострадален Йоан Предтеча. Еха! Йоан Кръстител тръбял за идещия подире му Месия.
Психологически трик. Не бива сборникът с текстове "Кардиф" да се навира в
очи. Искам да говорят за него, преди да са го видели, да изкушава... Стила си в
сборника заех от древноелинските поети. Внушенията ми са против комунизма, като
идея и възглед. Ами че книгата излиза из крайните работнически квартали на Пловдив. Писал съм я заради изстраданото жизнелюбие на моите хора, показани като
сфера не толкова на жеста, а на съпротивляващия се срещу наглостта и лицемерието на мекерето типично пловдивски
ироничен дух.
Дали някогашният ми колега Върба Чавдарова
(1929-2022) от младежкия вестник "Комсомолска искра" ще разбере? Да, бе! Ще разбере. Да,
ама не! Чавдарова е фанатик; приятна е за окото и ухото, докато не й дадат власт.
Човещината й се каращисва с жесток див фанатизъм у партаеца. Нейна бе приказката:
"Магаре да пратят за шеф на вестника, магарето ще подкрепя, щом отгоре (от
Партията) ми наредят", макар да бе двусмислено изречено – колкото предано към Старата госпожа БКП (днес БСП и нейните чудесни разклонения ДПС, ГЕРБ и прочие партии и всенародни движения с чистак свежи демократични имена и табели), толкова и
със сарказъм. Типичната днес българска партия допуска избора не като лично право, а като свещен ритуал за освещаване на скъпия вожд чрез партийните хоругви, лозунги и байраци, демек: за въздигането на креслив някой
селски тарикат за лидер.
След обяд гостувах у семейство Петър и Райна
Петрови. А от 10 до 13 ч. с приятеля Емил Калъчев (1932-2013) бъбрихме за
"Искрата", за идеята на Върба Чавдарова да напише книга за... "миналите през редакцията", както се изрази. "То за тези неща
най-напред аз трябва да напиша!" – рече Емил. Оказа се, Коста Странджев
(1929-1991) и неколцина, сред които и Емил, са първите автори във вестника.
Иван Панев (1933-1990) и Димитър Бакалов (1933-?!), Данчо – Йордан Акабалиев (1935-?)***,
ако се не лъжа, осигурили височайша подкрепа на пловдивската партийна управа, да се появи брой първи на младежкия вестник полулегално на бял свят на 5 януари 1959 г.
Пиша тези бележки, и двете посещения някак
се преливат едно в друго: откривам, че в разговора ни с Емил, от една страна, и
с Петров – от друга, сме засягали все неща от живота, отнасящи се, кажи-речи,
до един и същи исторически отрязък, от 1945 до 1959 г. Приятелят Емил се държи
като да е пришелец в Пловдив, докато Петър Петров: със самочувствие на раснал
и крепнел в същинския културен център на България, в която столицата е гето за амбициозни жарки провинциалисти от кол и въже. Склонен съм да вярвам и на
единия, и на другия.
Изглежда съм се увлякъл нещо, та на тръгване от Петрови възрастният, към 75-годишен домакин (с удивление се вглеждах вчера – напомня ми на чудовищния американски актьор Марлон Брандо (1924-2004)**** от филма "Кръстникът", в онези кадри от филма за сицилианската мафия в Щатите: същия бабешки ханш, рехави мустачета, бяла косица, разпиляна на букли, забавени думи и жестове... Та този приятел с вида на великия актьор зина на изпроводяк с гъгнивия си глас:
Всъщност, разправи няколко случки, дето е пряко или косвено замесен, и една измежду тях ми се откроява с печал, присъща за Чеховите сюжети, само че по-тъжна и от разказ на Чехов, че ухае на Балканския полуостров, не на Руска степ. Двама са героите: 16-годишен гимназист и 40-годишният му учител по френски език. Месец-два прорез има между двата епизода в драмата. Отначало действието се развива в класна стая на пловдивската Търговска гимназия. Сградата ми е позната, учил съм там, когато съм бил 14-15-годишен. Вторият епизод е тъкмо пред Фото-студиото в центъра на Пловдив, на ъгъла срещу някогашното кино "Балкан". В резюме... Месец- два преди Девети септември 1944 г. учителят по френски с прякор Мосюто не писал "отличен" на старателния си ученик – вероятно, според ученика, заради политически симпатии, които уж открил у младежа... В касапницата след Девети, крайно притеснен, същият даскал среща бившия си ученик и го моли за един вид ходатайство пред новата власт: за помощ. Вероятно в негово лице открил единствения човек в Пловдив, който би го отървал от глутницата свежи-дръзки доносници и комисари екзекутори с алена лента на ръкава и патлак, показно закачен на кръста. Помощта е гордо отказана: младичкият Петров нямал влияние в Народната власт, убеден е в нейната правота и не желае да съчувства на даскала – на същия неприятен даскал, който – меко казано, го подценил само преди месеци.
И се разделят: единият – удовлетворен, почти
щастлив, че вече получил така жадуваното възмездие, другият – със стъпките на
сомнамбул, образ на неистовото Отчаяние. Ден по-късно из пловдивската
Главна търговска улица се понася вест: някакъв военен камион прегазил нехаен някакъв си велосипедист. Досещате се навярно... Прегазеният се оказва учителят по френски Мосюто.
Само не било ясно сам ли се е хвърлил под колелетата или камионът го преследвал по пловдивските тесни криви улици и успял най-сетне романтично да го прегази.
Чудно ми е как 75-годишният някогашен възвишен идеалист, възпитаник на престижния пловдивски Френски католишки колеж, не е в състояние да се отскубне от преживяното преди почти половин век:
Следва
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)