Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

сряда, 16 септември 2015 г.

Публицистика - БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ

БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ

       Бях седемнайсетгодишен, когато написах първия си разказ, следвайки стила на Хемингуей. "Крайпътен ресторант" – тъй се казва. И досега смятам, че е сред най-доброто, което някога съм писал в течение на над половин век. Хемингуей ли е причината? Не. То си бяха мои наблюдения, мой личен опит; от американеца заех донякъде подхода към диалога: ей тъй, с недомлъвки, което съобщава далеч повече, понеже не уточнява докрай нещата и създава особена пространственост за въображението.

      Значи, двама – мъж на години и млада жена, разговарят в жежкия летен подиробед къде могат да отидат. Тя очевидно не е добре, а той – притеснен. Встрани от тяхната маса три скучаещи сервитьорки подхвърлят помежду си откъслечни реплики: какви са онез двама, всъщност гадаят какво става там. Няма други персонажи. Има звукове: бръмчене на отминаващи зад храстите камиони, чиито гуми свистят по размекнатия нагорещен асфалт. Лек мирис на река. Запотените стъкла на току-що измити чаши. Жужащите мухи.

      Сега чак си давам сметка, че съм разказал нещо, което звучи почти като библейска притча. Страховито пространство откривам зад рехавата наглед тъкан на думите... Как се получава то? Да не съм се родил научен!

      До казармата тренирах първо волейбол, гимнастика (14-15-годишен), бокс, кану-каяк. Боксирах се и в казармата, категория "перо" (до 54 кг). Най яко ми спореше обаче в лодката: бях първи сред пловдивските млади каякари на Армейския спортен клуб "Ботев", най-добър на  500 м едноместен каяк сред юношите от петте местни клуба, които развиваха гребане. В последното за мен индивидуално състезание на пловдивската Гребна база току преди финала ме изпревари с около метър ячко момче от местната Спортна школа към Техникума по физкултура и спорт – Радко Дочев, който после завърши ВИФ, известно време бе треньор по гребане, а доколкото ми е известно, сега е художник на свободна практика.

      Помня, че го влачих по трасето; до трийсетина метра преди финала тоя хубавец "се вози” на вълната ми и мина край мене, прецапвайки последните метри от трасето с няколко мощни загребока. Изядох се. Яд ме е досега, но не ме е яд на Радко, с когото си останахме приятели и после много пъти сме сядали на чаша кафе, а и досега ме е яд на мене си, че не съм се отскубнал, та съм позволил да ми се влачи на буксир поне 400 м по петстотинметровото състезателно трасе.

      Имал съм не една и две сходни ситуации, последната по-значителна сред които е злощастният ми писмен договор със селски тарикат, който ми погуби мечтата да си видя като томче от 496 страници книгата "Ламски", писана в течение на десет години (1994-2004).

      От ІХ клас нататък тренирах бокс при юношите на АСК "Ботев", но се и готвех в курс по парашутизъм към пловдивския Аеро-клуб "Вл. Комаров". Скочих два пъти с парашут, изкарах теоретичните занятия по безмоторно летене, взех с "петица" изпита, предстоеше да летя с планер, но се отказах заради най-добрия ми приятел от онова време, че и до днес – Тодор Ряпов, на когото заради нещо в зрението не позволиха да скача с парашут, нито да продължи нагоре обучението.

      Мечтаехме с него да станем бойни пилоти... Освен че от седми-осми клас тренирахме заедно гимнастика, бокс, състезавахме се с юноши и младежи, че и с мъжете... в каяк-двойка на Гребния канал, свирехме в духовата музика на гимназия "Г. Димитров": Ряпов – на бас-баритон, аз – на бас-флигорна. Като ученик в ІХ-ХІ клас от 1963 г. нататък в местните два вестника "Комсомолска искра" и "Отечествен глас" печатаха мои фейлетони, разкази, репортажи от пловдивските заводи, чат-пат и някое стихотворение.

      По онова време се занимавах с хата-йога. Ходех на лов за пойни птички; изработих си върху дърводелския тезгях на баща ми пет кафеза и капан за кардалини. Сглобих по схема с изработени от мен елементи морзов ключ и апарат, с части от магазин „Млад техник” –радиоприемник, миниатюрен електромотор. С кон и каруца от земеделското стопанство на близкото до Пловдив село Войводиново с приятеля Ряпов обикаляхме къра по околните села да режем едногодишни израстъци от диви череши "махалебки", които калеми баща му чичо Янко ползваше за присаждане.

      И колко още занимания в ония години между 1960 и 1965!

       За какъв дявол ми са били всички тия втурвания в едно или друго? Нямам определен отговор. Навярно е било натрупване на опит, наблюдения, пробване къде да приложа енергията си за живот, за творчество, за надпревара. Ами че аз тогава се чувствах като жребче, пуснато на воля да се състезава с по-големите, опитните, по-силните, повече живели и помъдрели.

      Освен  Хемингуей, занимаваше ме и стилът на Ърскин Колдуел, на Джон Стайнбек. Насочи ме към тая троица североамериканци първият ми учител в журналистиката и донякъде в литературата роденият в град Септември Никола Джоков (1934-2000). Сбираше ни Джоката всеки четвъртък вечер като пилци с жълто около човката десетина гимназисти. В кръжока влязохме с конкурс; най-често в редакцията през тия четвъртъчни вечери се виждах с Мария Широколийска, Христо Джелебов, Христо Батинков, Мая Ралчева, Видка Кочева, Илия Зайков.

      В ония години 1963-1965 на убийствените, в буквалния смисъл, концлагери, където само за политически виц пребитите с тояги хора са хвърляни от лагерните биячи полумъртви за храна на побеснели от глад прасета, преди каквото и да било да познавам от Българската и от Великата руска класика, детайлно вече изучавах тройка Нобелови лауреати на Американската англоезична литература.

      В казармата любимци ми бяха английският романтически поет Пърси Биш Шели и шотландецът Робърт Бърнс. Извън задълженията ми на редови войник бях и художник на поделението: върху грундирани стени с четка и латексови бои рисувах картини, диаграми; бях библиотекар на поделението освен радио-релеен механик, създадох седмичен войнишки стенвестник, съчинявах и рисувах карикатури, преписвах на чисто, че го мързеше сам да ги препише, старите планове на ЗКПЧ-то (зам.командир по политическата част). 

      Тоя човек – бивш учител, ме бе предложил с един от младите офицери в ракетния дивизион, инженер-лейтенант от Радио-техническата команда, за кандидат-член на БКП, ала за наказание, че подир нощен наряд не търчах по плаца за сутрешната физзарядка с останалите войници, а останах да си отспя тоя половин час... фатмакът (викахме му Мечо, инак си беше просто старши сержант) нареди да грабна маркуча и да ида да "полея розите". И не отидох да мия кенефите, та три денонощия ме „командироваха” в гарнизонния арест на Хасково и тъй, едва осемнайсетгодишен, славно се разминах с партийното членство и с кариера на партиец. Какво ти отспиване! В дъждовните три дни на оня март вадехме огромни камъни от триметров изкоп край старата ограда на гарнизонния арест.

      От родните поети в детските ми години у дома, в избата на улица „Ниш”, се подвърташе обемист сборник стихотворения на Христо Смирненски, зает от библиотеката към читалище „Виделина” в Пазарджик, родния град на майка ми. Никак, ама никак не ми харесваха стиховете на Смирненски, не ги харесвам и досега; тоя патетичен слог, тия приповдигнати звънки, строго разчетени ритмична стъпка, рима, строфи, натруфени със словосъчетания, като "златолуспест гигант", с фразички, като "свил десницата корава, целий свят се днес изправя", и днес ми се виждат нагласена работа, безвкусица от финтифлюшки. Изпитвах отвращение към задължението да зубря за часа по литература и това обстоятелство ме имунизира срещу влиянието на каквото и да било от родната партийна тенденциозна лирика.

      Борба ли?! Не желая да участвам в борбата ви, другари и другарки, имам си своя идея как да живея своя живот.

      Иван Вазов ми се показваше тромав и нравоучителен, Пейо К. Яворов – театрален и предвзет, Димчо Дебелянов – мекошав, сантиментален, за да го имам за образец на мъж, Пенчо Славейков – като изключим няколко текста под влияние на народнопесенната традиция ("Стройна се калина вие...", "Даваш ли, даваш, балканджи Йово" и пр.) – блудкав, особено пък с оня връх на графоманията "Кървава песен".

      Започнах да чета петгодишен. В ранните ученически години лягах и ставах с богато илюстрирания "Що е то?" – сборник гатанки на Асен Разцветников, с "Полски народни приказки" – страховити истории за Броиряпа, владетел на подземно царство в Карконошките планини. Любими до една ми бяха всички книги на Аркадий Гайдар

      Четох преди години ужасяващи неща за Гайдар, едва деветнайсетгодишен назначен за командир на полк. Харесвах Джани Родари: от творчеството му най-много – "Приключенията на Лукчо". Любимо ми бе сборничето разкази за животни „Рики-тики-тави” на Ръдиард Киплинг, харесвах, макар не тъй силно, индианските сюжети на Майн Рид, фантастичните приключения на Жул Верн, особено ми допадна романът "Наследникът от Калкута", писан в условията на съветски концлагер от затворник, чийто началник си присвоил правото да се титулува съавтор.

      Подир североамериканската тройка Нобелови лауреати четох, по-точно казано – живях известно време с героите от сатиричните романи на Иля Илф и Евгений Петров "Дванайсетте стола" и "Златният телец". Галерията литературни образи на чешити от т.нар. социалистическо общежитие, наред с Хашековите образи от "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война", ползвах за еталон, когато писах "Ламски".

      Шест пъти по време на гимназиалните ми години препрочитах романа "Швейк" на Хашек и тоя роман с галерията предизвикващи див кикот чешити до днес ми е любимо четиво. Книгата "Ламски", образно казано, писах със заничане иззад рамото на Хашек. Единайсетгодишното момченце Иван Ламски, наред с низ от поне двеста образа на типични днешни българи, е опит за моя си - българска, преди всичко пловдивска! - версия на абсолютния наивник, чиято глупава уж оценка за безскрупулните службогонци е далеч по-меродавна, по-вярна и много по-строга от оценката на духовни нищожества, като коледна елха окичени с отличия и академични титли. 


     Като възпитаник на Софийския университет (1967-1971), в студентската ми стаичка на ул. "Петър Митов" № 8, тиха уличка върху темето на софийския Слатински редут, нахълтаха философско-дестилираният Адриан Леверкюн на Томас Ман от романа "Д-р Фаустус", очарователният пройдоха Франсоа Вийон, трескавият Жулиен Сорел на Анри Бейл – Стендал, Дон Кихот на Мигел де Сервантес, жизнелюбивите, но без свян разказвачи на истории от "Декамерон" на Джовани Бокачо, където всичко в тоя наш свят е подчинено на любовта, глупостта и здравия секс.

      В годините на детството и юношеството си бях може би най-ревностният читател в кварталната библиотека. Четенето ми бе утеха, но и изкушение. Изгубвах се в книгите, забравях, че у дома и в махалата хората живеят зле, виждах се частица от друг, огрян от вълшебна светлина пейзаж на разума, фантазията, страстите, примамливите далечини.

      От четене на книги се бях превърнал в "книжен човек", въпреки че не съм пропуснал нищо от игрите и сбиванията с момчета от бедняшката ни махалица; бях се превърнал в любопитен наивник, склонен повече да съзерцава света, та едно от първите момичета, което ми бе особено любимо – 16-годишната Ема Попова, веднъж яко ми се ядоса: "Живееш като цвете в саксия зад стъкло", а майка ми: "Стига с тия книги, от книги кой ли е прокопсал!"

      Шестнайсетгодишен, заявих навирил нос: "Баща ми! Не мога да те стигна, защото си бил на фронта в Голямата война. Ей затова си пожелавам много... малки войни". И тъй стана – ангелът, чийто крила в тягостни мигове усещам разперени над мене, очевидно ме е чул.

      При сантиментален повод (любимата му се увлякла по мен) най-добрият ми приятел, като ме изпращаше от пловдивската централна гара, вече между коловозите и докато чакам да се появи влакът за София, се възмути: "Много нависоко се излиташ. Може лошо да паднеш", на което – все тъй самоуверен и абсолютен наивник и глупак, отвърнах: "Да! Но преди да падна, ще летя".

      Отде това самочувствие, Боже мой!

      Не съм бил блестящ ученик в гимназията, в училище обикновено скучаех сам на последния чин откъм прозореца със зъркели, зареяни навън. Да, спореше ми на Гребния канал сред юношите каякари на 500-метровата дистанция; в бокса стигнах до едно второ място на вътрешноармейско първенство във ПВО и ВВС. Виж, материалите, които се появяваха от дъжд на вятър (1961-1965) в двата пловдивски вестника, учителите ми ги развяваха из коридорите на гимназията като тореадорски плащ: "Туй нещо, Гьорги, ти ли си го писал? Ти си го писал, нали!"

      Най-вероятно онова самочувствие между коловозите на пловдивската жп-гара се е основавало върху обстоятелството, че сам бях постигал всичко в оня мой живот – и добро, и не толкова добро, и лошо, и хептен лошо, че херолди не крачеха с фанфари пред мене, че любвеобилни отци и приятели не бяха застилали килим от хвалебствени приветствия пред нозете ми, че за всяко нещо ми се налагаше, налага ми се и досега... да плащам полагащия се горчив данък оскърбления, разочарования, страдание, рани, унижения.

      Раснах като син на простосмъртен мебелист-дърводелец от покрайнините на Пловдив; но и материалният Исус е бил дърводелски син, нали! Какво значение какъв си се родил, дали са те повивали в коприна и със златна лъжица дали са те хранили; важно е какъв заряд от жизнена енергия носиш и как тая жизнена енергия се преобразува у теб в бяс за творчество и любов към човека, ала не към праведника, а към грешника, каквито сме всички ние, живите тук долу, на Земята.


Plovdiv, 20 fev. 1999 – redact. 16 sept. 2015