ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (848.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (848.)  

 Ако можех да имам едно/ магазинче със две полички,/ бих продавал... познайте какво?/ – Надежда! Надежда за всички./ "Купете! С отстъпка за Вас!/ Всеки трябва надежда да има!"/ И на всеки бих давал аз,/ колкото трябва за трима./ А на тоз, който няма пари/ и отвънка само поглежда,/ бих му дал, без да плаща дори,/ всичката своя надежда. – Джани Родари (1920-1980)*

  02.01.2002. 

АХ, ДА ИМАМ У СЕБЕ СИ...

Ах, да имам у себе си сила такава,

    бих отворил едно училище за всички,

    където натъженият да получава

    всеки ден портокалов смях на звездички.

    Крила пеперудени всяко детенце да има

    и значи, във Часа по летене

    да изхвърча учителят през комина

    и да учи класа в движение.

    Да се рее красиво и смело в небето:

    да прави лупинги, да се премята,

    тъй че да им се свива сърцето

    на инспекторите от инспектората.

    Всяка седмица клоунът от цирка

    да ни учи да правим красиво грешки

    и да възкръсваме, след като умираме

    подир някое премеждие тежко.

    Да имаме Час по изчервяване,

    Час по нежност, защо не – и Час по прошка

    и никога, никога да не забравяме,

    че добри могат да бъдат и лошите.

    Ах, да имах у себе си дързост такава,

    бих отворил училище едно за всички,

    където всяка жена и мъж да получава

    портокалов смях на звездички.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 02 jan. 2022

–––

* Израснах в полутъмната изба на къщата на пловдивската уличка "Ниш" № 4. От шестгодишен моите родители, понеже бях доста палаво хлапе, когато отиваха на работа, ме оставяха сам, заключен в стаята, където приятелчета ми бяха мишленцата, които изпълзяваха от дупчица в стената; и понеже тогава вече знаех да чета, "Приключенията на Лукчо" на този италианец ми беше, така да се каже, настолното четиво, наред с Полските народни приказки за Броиряпа в Карконошките планини. Четях ги и отново пак ги четях, живеех с тях непрекъснато в тъмната влажна изба, покатерил се от масата върху перваза на прозореца ни наравно със земята, а приятелчетата от махалата ни току в подножието и по склоновете на Джендем тепе понякога идваха тук да играят на джамини (стъклени топчета) пред прозореца, да ми правят компания и да не съм толкова сам. Но не бях сам, защото се научих още от онази ранна детска възраст, че с мишленцата и книгите един много палав хлапак няма как да бъде самотен. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (847.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (847.)

 Когато бях на твоите години, въобразявах си, че стана ли на възраст, ще съм открил смисъла на живота. Днес уви! – съвсем не съм по-близо до това откритие, отколкото тогава. Да, разбрах вече в какво не е смисълът на живота... Обзавеждаш се с луксозна къща, прескъпа кола, поместват твоя снимка в списание Форбс и вече си мислиш, че всичко в този наш живот си разбрал. Един ден обаче сам Господ Бог най-случайно те изненадва с кратка телеграма: "Извинявай, мили! Пропуснал съм да ти съобщя, че всичко това не означава нищо. Онези, които цениш на тази земя, са ти отпуснати назаем; тъй че по-добре ги обичай, докато още можеш". – Уилям Сароян (1908-1981)*

  16.02.1999. 

ГОТИНАТА ВАЛЕНТИНА

  Събудих се тази сутрин, както често става напоследък, с неприятното усещане, че животът ми полечка както опашка на змийче през процеп се изнизва. Сънувах някакъв актьор, който се угощава с приятели, понеже защото току-що се оженил. Значи, бил някога женен, това се подразбира, не се съобщава, а после нещо се случило, останал без жена и семейство. И така поживял доста време щастлив, че никой не му се петлави в нозете, не му брой париците, не му преобръща джобовете, ни хастара на душата. Та в съня ми, на запивката в ресторанта към местния драматичен театър обявява: "Трябваше двайсет години да минат, докато се реша". Какво да се реши? Ами да реши да се ожени повторно – жена пак да си намери, та да има кой да му се петлави в нозете и хастара на душата му да кърпи и преобръща. Кой знае защо, в съня това от шушукащата хихикаща весела компания беше наречено Сватбата на Злобаря. Та злобният Грънчаров – младоженецът оладжак, разправя: "Седяхме тука, когато някой, както ми се промъкваше зад гърба, ме заля с ракия. Така се запознах с Тодор Ч. от село Рогош, и даже станахме приятели". В момента, докато той обяснява как се запознал с Тодор Ч. от Рогош, майчицата и баща й на попрезрялата булка, чието забулено личице хич се не вижда: нито лице-нито тяло, само дантели-дантели-дантели, – даряват скъпите гости. Чува се сочният глас на маммма, на тъщата, демек: "А този комплект от копринен бял чаршаф, юрганска торба и две калъфки с възглавници, напълнени с патешки пух, е за младото семейство. Да ги пазите винаги чисти и неопетнени, да не ги цапате с ръждата и киселината на омразата, ни с гадости на изневярата и предателството!" Възторжени овации откъм подпийналата супер-весела компания: "А-а-а, чаршафите да се пазят чисти. То е важно". Което в прав текст може би ще да рече: Да се обичате, ей! Инак дяволите да ви вземат!

  Събуждам се... Бах мааму, що за глупост беше това – мисля си сънен, – та аз нямам намерение когато и да било да се женя повторно. Да не съм луд! Да не ми е чавка изпила акъла? И се сещам мимоходом някак си за спаружените днес някогашни дяволити и розовеещи както майски пъпки сред гюловия храст прелъстителни дяволици покрай мен, които чат-пат срещам понапълнели и посивели: в училището, по света или в квартала. Хубостта, вътрешното излъчване и чар отлетели, останали им едни очи, в които като птиче пърха притеснението – и основателно! – че вече няма кой страстно да ги хареса, няма кому да му се врътне акълът от туй тяло, грация, нежен зной в гласа и жестовете, че животът неусетно някак си ги е подминал. Все пак всяка от тях лекичко продължава да замята тънките си рибарски мрежи: с въртене на задник или раменца, с гальовно гласче, с пооправяне на пооределите косици, както и с поглед, стрелкащ се като лястовица над бързей – влажен, тъжен, лъстив. Е, и?!... Съчувствието не ражда любов. Къде сте били досега, мили готини момичета, та никой мъж не се хванал в копринените ви тънки мрежи? Пила-яла-дебеляла, шетала запъхтяна около или подир някой див кон-вихрогон, дето въобще не го е било еня за нея, а имал нужда само от секс. Повечето душици и едно дете не успели да родят, да отгледат. За съвсем кратко, или хич, преспивала с някой ръб и му прала после усмърдяното на пот и кир бельо, готвила му, купувала му подаръчета за именния ден и за рождения му ден, за Коледа и Нова година, пък после побягнала, или още по-зле – той й се изскубнал някак от грижите, изоставил я, мизерникът му с мизерник: много подло – без да страда, като внезапна амнезия просто забравил, че тя съществува в този шумен, неврастеничен, бленуващ щастието си измамен свят.

  И какво ли можете сега, отпуснати, яко напълнели, освен да поглеждате завистливо като изгладняло зверче от дупката си към къс лакомство, как пъргавелките, младите ви посестрими, опиянени от хубостта си, егоистки до мозъка на костите, се пробват да си изчоплят кокалче, червейче, поне някоя трошица от пепелището на живота. Ами да, разбира се: не мъжката половина от човечеството, а момичето, жената е водеща сила в любовта. Предизвикателствата от нейна посока идат, и това е природно зададено, просто така сме създадени от кал, фекалии и душа. Затова по-логично ми се струва да си река за някой мъж, че е тъпак, глупак и наивник, докато за такива като вас, момичета, мога само да въздъхна: Е, ами да, надхитрила тогоз, надхитрила оногоз, пък толкова й харесало, толкова се увлякла, че накрая сама себе си надхитрила. Наказала се сама.

  Валентина Р. от мижавото провинциално градче С. беше някога в 1970 г. най-чаровното моме сред първокурсничките на Софийския университет. Рояк честни момци ухажори, готови за вятърничави подвизи, я следваше като сонм ангели-телохранители. Сред тях – и един от моите приятелчета от онова време, Николай Стоянов (1948) – тъкмо появил се млад прозаик белетрист и почитател на Кольо-Николовата "инфантилна проза", Владко (Владимир Янев, 1950) – изгряващ бъдещ поет, страстен почитател на "прокълнатите френски поети", бъдещ университетски преподавател, и двамата мераклии – от семействата на известни хора, лъвове... Мотаеха се покрай хубавата Валентина от дълбокия бедняшки прованс и колегата Тодор Доков (1947) – бъдещ радиожурналист, закоравял почитател на Ф.М.Достоевски, както и неколцина по-скромни почитатели на изящните женски телесни форми: пак от дълбокия прованс – Пиринско, Ямболско, Силистренско, Тополовградско, Троянския балкан, Врачанските китни села и паланки. Само че Валя си бе недостъпна за мераклиите, и затова вероятно три пъти по-изкусителна... Ходеше с пружинираща гъвкава походка по коридорите на Университета, с въртене на бедрата и таза, с изпъчени цици, облечена цялата в траурно черно – черни обущенца, черни чорапи (чорапогащникът май че не беше още изобретен), черна пола, черна блузка, черен триъгълен едроплетен траурен шарф, небрежно метнат през раменцата. Само свежото й посипано с лунички личице и пищната супер-яркочервена, естествено рижа коса, сплетена на дебела плитка с тънка синя панделчица накрая, я правеше сякаш току-що слязла от афиш на Тулуз-Лотрек, самата Афродита край остров Кипър.

  Ще избързам с няколко скока напред, да добавя, че веднъж на четири очи само пред мен Хубавата Валя ми показа как се сваля дебелата черна очна линия, която почертаваше пъстрозелените й весели очета: хвана си за крайчето единия от клепачите и отлепи лентичка, хитро изобретение за дамите, подобно на тиксо. Два месеца препускахме ний двамата с нея из софийските улици и ветровити булеварди. Понякога сядахме на някоя от пейките зад езерото Ариана в столичния "Борисовий дървосад", както го наричат сладникавите столични поети на любовта между Световните две войни, друг път се усамотявахме в Общинската градина току срещу Софийския куклен театър, встрани от посолството на Чехословакия, да си бъбрим и естествено: да се натискаме. Валя имаше грандиозни свежи планове за живота. Проектираше как ще се оженим и веднага ще заминем да следваме в литературния институт "Максим Горки" в Маскве или в Ленинграде, после и нататък ще ни е лесно: ще творим литература, ще бъдем прославени, заможни и аристократи... Веднъж или дваж, като съм отскачал по работа до София, десетина години след като приключих студентския си живот, ожених се за друго момиче – от Златна Добруджа, и ми се родиха двете чудесни щерки, звънял съм й от уличен автомат да се срещнем, но явно г-жа Съдбата вече ще да е решила окончателно да се разминем дори като случайни Добри познати с общ епизод – флирт между амбициозни двама провинциалисти, с които София винаги е била бъкана. Какво е станало с някогашната плътски и духовно силно желана госпожица в личен план не ми е повече известно, отколкото на снобския целокупен кръг почитатели на изящната дамска словесност; мога твърде скромно, но с известно самочувствие само да спомена, че все пак някога съм се целувал с една от изявените и ценени днешни поетеси, ухажвана от Националните ни телевизии, носителка на най-престижни за България литературни отличия, а и творчеството й се определя от литературната критика за принос въобще в националната и в световната литературна съкровищница. В няколко предавания дотук, най-случайно открити, съм съзерцавал колко интелигентно сдържано и с апломб Валя споделя ценни мисли по такива сериозни, важни теми, като пренебрежението на обществото към талантливите хора у нас и ранната смъртност на таланта поради стеснения пазар (?!) за Българската книжнина, относно мизерния живот на Българския интелектуалец въобще и пр., и пр., включително борбата за мир на планетата ни и съдбата на уличните песове и котки. Последното предаване, което доживях да видя с Валя, беше интервю по повод тъкмо присъденото й национално отличие за значителен принос в целокупната Българска лирика. Накъсо казано, тази много симпатична, образована и неспокойна аристократична душа си осъществи най-сетне стопроцентово мечтите. Нещо повече, съпругът й – трийсет години по-възрастен от нея, е светило сред артистичния свят на бохемите; пък и сред проспериращите днес супер-заможни бизнесмени в банковото дело отношенията им, както мълвят облаците от клакьори в снобските им тв-рубрики високо над простолюдието, били... специални.

  Може би вече се питате да не би пък да се чеша по стари рани... Ами не. Преди години, когато тържествено се разделяхме, то си беше по взаимно съгласие с резолюцията, че характерите ни – моят и на Валя Р. от град С., дотолкова си мязат, че просто няма как заедно да мелим брашно... Преди шест месеца по гастролираща столична поетесса в супер-многолюдното ни училище зад циганското гето Столипиново пратих издадения на мои си разноски сборник текстове "Кардиф". Отговор от госпожа Валентина Р. нямам. Размишлявам унило насаме със себе си: А бе, къде се буташ и ти, драги! Сега край някогашното чаровно девойче от градеца С. вече не едва-що прохождащи литературни пубертети и плахи мастурбанти, ами табун от професори и академици пръхтят и се прескачат като жребци из росната литературна морава. Убеден съм, онова някогашно неспокойно зверче в дъното на женската й природа няма да се успокои, да я остави на мира. Още! Още! Още! – ще й нашепва дяволчето, докато тя, горката, успява някак да заблуждава света с онова, което отдавна вече не е, или просто никога не е била.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 01 jan. 2022

Илюстрации:

- Почти копие на хубавата Валентина.

- Графика на телесната женска хубост.

–––

* От "Човешка комедия" на Уилям Сароян – разговор между двама бедни телеграфисти: обръгнал възрастен самохвалко и съвсем млад доверчив наивник. Бел.м., tisss.