Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 24 април 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (122.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (122.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  20.06.1998., надвечер ПАЛЯЧОВЦИТЕ И СМЪРТТА
   
  Появих се като Халеевата комета пред притеснената и крехка фигурка на В. със скръстените под стола напукани боси пети, появих се с Re., хубава като кралица от вълшебна приказка. Тщеславен и самовлюбен, подарих на самоуверената някога, а днес отчаяна, до шия в делнични мизерии В., книжката с някакви стихове като знак от надоблачния свят. Е, и?! Трябваше да минат десетина дни, за да проумея гузен с кристална яснота колко гадно, колко жестоко съм постъпил с нея. В. ми говореше за помията и лайната, които я заливат, а аз й написах посвещение: да приемем живота като разкошен дар. Ай, че плондер! Наоколо бъка от подобни самовлюбени клоуни.

  Колегата по физкултура Радев (1958), който един понеделник стъпил върху крака на моя осмокласник Цанко Ечев, за да не побегне, и го блъскал с юмрук по главата затова че няма спортен екип, а не пожелал да си свали якето за часа по физкултура, че му било студено и зъзнел. Това става в понеделник. Два дена по-късно – в сряда, Цанко скочи от двайсететажния жилищен блок на улица Преспа № 4 срещу двора на училището, крещейки от възторг: "Чакайте ме, идвам! Колко хубаво е да се лети-и!" Чува го жена от шестия етаж, тъкмо простирала прането, когато щастливият Цанко прелетял край балкончето й. Приземил се на стъпалата си след над 50-метровия си полет, тъй че бедрените му кости влезли в корема. Двайсет етажа са не по-малко от петдесет метра височина. Следователят, който се качил на покрива, беше озадачен: "Предполагах, че някой го е бутнал отгоре, но по следите от маратонките му върху калта на покрива ясно личеше как със засилка се е хвърлил". Мина време от онзи ден, 5 декември 1996 г. В четвъртък освен стотина ученици и неколцина близки на Цанко бяхме само двамата от стотината учители – аз и математичката Валя Русева. Една от колежките – Диана Петкова, която следователят извикал да идентифицира трупа на Цанко, месеци подир това си имала проблеми със съня; тя да не дойде на погребението – разбирам я, но по каква причина останалите ни колеги ги нямаше в дъждовния сив четвъртък пред прясното гробче край шосето за Рогош? Излишен, неудобен въпрос.

  Колегата Димитър Радев. Нареждам го пред мен си до крехкия зъзнещ Цанко два дена преди смъртта, изоставен от баща си, подиграван от ехидничещите тарикати: "Не можеш да скочиш от покрива! Шубе те е. Само се фукаш". Казал бил преди това Цанко как силно му се иска да полети като лястовичка. До това дрогирано полудете изправям самоуверения, бетонирания в доброто си самочувствие, печения Радев – "Не пуша, че е вредно за здравето", – и какво се получава, ех, и какво се получава! Потърсих копие от посланието, което писах до Прокуратурата още същата седмица, и до съответна служба в пловдивската полиция. Посочих името и адреса на идиота, снабдявал не само 14-годишния Цанко с дрога, но и двайсетина деца още от другите класове, и не открих жалбата, която така и не дочака ответ. Открих текст, който съм писал по мелодия, композирана от учителя по китара Никола Бакърджиев, с дата 12 ноември 1992 г. Ето текста, писан по "Спасителят в ръжта" на Робърт Бърнс баш по онова време, за съпровод от пиано и китара. Та част от отговора се съдържа в него.

Зная, животът лети – поляните спят и сънуват цветя;
зная, животът лети – реките текат и сънуват море.
Тичайте, деца, играйте в разлюляната цъфнала ръж;
мечтайте, деца, мечтайте, докато навън грее слънце.

Колко самота, страх и смут – зее пропаст в младата ръж;
зная, сега грее светлината, а в небето имаме майска дъга.
Но всичко има край, ще си отиде Май, а Пропастта е там.
Тичайте, деца! Скачайте, деца! Нали там накрая някой бди.

Зная, животът лети, а поляните спят и сънуват цветя;
зная, животът лети, а реките текат и сънуват море.
Тичайте, деца, играйте в разлюляната цъфнала ръж;
мечтайте, деца, мечтайте, докато денят е слънчев.

  Цанко Ечев от моя
VIII-a клас беше красиво и умно момче. Какъв ли българин би излязъл от него! Само някакви си два месеца ми беше ученик, често бягаше от час, че улицата беше повече от неговата изнемогваща с трите си деца майка; и за баща си нямаше добро мнение. Дойде при мен в понеделник – два дена преди да полети от покрива на двайсететажния жилищен блок срещу училището, и тихичко, да не го чуят останалите деца в класната стая, ми говори: "Господине! Искам да ви попитам едно нещо. Мога ли да ида при директора и да се оплача от учителя по физическо?" Убедих го да не ходи при директора. Нека изчакаме – рекох, – и ако това се повтори, аз сам ще ида да говоря с господин директора Иван Панайотов (1942-2003). Докато преписвам на пишещата машинка тези отколешни бележки – две и половина години по-късно, с колегата по физкултура Димитър Радев сме приятели: играем понякога табла, бъбрим за България, за нашумели готини книги. Оказа се, не бил лош човек. Спомням си и бившият директор какво рече по повод моето послание уж от името на сплотения училищен колектив: "Да подпиша ли! Виж какво, драги, в тия истории с наркотици играят огромни пари, стреля се, човешкият живот нищо не значи", и си обърна гърба. Не ми се ядоса, не се разгневи на системата, само кротко и с уморен глас каза точно тези думи, демек: хай да не се занимаваме с глупости! Ти, ако щеш, ходи си троши кратуната, мен ме остави, мен ме е страх. И си мисля, че е бил прав! 

  Преди година и нещо някой си отгоре организира среща на учителите с младичък, бая приятен на вид капитан от полицията. Този изпълнен с оптимизъм дружелюбен накипрен със знаците на властта полицейски чиновник след пространно изложение за престъпността сред малолетните, което ни чете около час в училищната зала на четвъртия етаж, накрая патетично ни прикани взаимно да си помагаме: "Вратите ни винаги са отворени за вас, педагозите. Нека и ние, и вие да си подадем ръце!" Ама, че работа! Веднага си представих как подавам ръце и този симпатяга ми закопчава лъскави белезници на китките, и пак не се стърпях, ами го попитах: "А какво стана с жалбата от нашия училищния колектив по повод смъртта на ученика Цанко Ечев?" Искрено зачуден, идиотът рече: "Тъй ли? Слушал съм за този случай. Ще проверя".

  Вероятно проверява и до днес. "Уф, що развали хуувия мухабет! – изръга ме с лакът в ребрата колегата по биология Джени Дженев (1943). – Глей кво хуувко си приказвахме, а ти кво...? Само развали мухабета!"

  Одеве по сръбски сателитен канал военен кореспондент, някой си Драган Джукич, Джакич или може би Джокич, обясняваше как Западната кофти пропаганда изкарва виновни за кървавите изстъпления в Босна единствено сърбите и сръбския народ. Нека всичко изречено от Джукич-Джокич да е истина, това омаловажава ли вината за масовите гробове, дело на Милошевичевите храбреци? Многолюдният неспирен поток от бежанци, подгонени от сръбски паравоенни части (башибозук му викат по турско нашите предци), войска и полиция, какво ли трябва да ни подсказва?! Само че подсказани отвън отговори нищо не означават за самата Сърбия. Обикновеният сърбин, и само той – е длъжен сам да си отговори. Може ли цял народ да носи вина за стореното зло от няколко хиляди главорези върху невинни хора? Ако този готин народ назовава бандитите "герои и патриоти", мисля си, този народ също трябва да понесе всеобщото наше презрение, особено когато бабаитлъците, възгордяването, пренебрежението към неписаните закони на човечността се е превърнало за период от време в национален манталитет. А нима могъщи други нации не носят грам вина за разрушените държави, за превърнатите в скотобойна цветущи някога градове и области заради природни богатства – стръв за олигарсите, които себе си наричат страж на демокрацията и свободата по света? Какво ли всъщност е в състояние да оправдае възгордяването – най-тежкият от библейските Седем смъртни гряха?

  Из слово на сръбския патриарх Павле (1914-2009)* – старче с треперещи ръчички и тъничък гласец, в самото начало на кампанията по прочистване на Сърбия от врага (предавам дословно): "Сърбинът има доста да си го връща на всичките си съседи. Всички ни дължат! Сърбинът трябва да е готов, ако се наложи, и бременните жени на врага да изправи до стената". Та си мисля, като толкова си обичат Сърбия, защо постилат избитите хиляди безпомощни, невинни свои съграждани под темелите й?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 24 apr. 2020

Илюстрации:
- Войната в Косово – хлапенце от врага;
- Целта на Сръбските паравоенни части.
–––
Патриарх Павле