Публицистика - ЖИВЕЦЪТ В ЛИТЕРАТУРАТА (1.)

Уилям Сароян (1908-1981)

ЖИВЕЦЪТ В ЛИТЕРАТУРАТА (1.)

    Чета "Любов в ада" на пловдивчанина лит. критик Димитър Кирков*. Роман. Неумело написан, въпреки очевидната литературна рутина и енциклопедични познания на автора. Две съществени особености: 1) Авторът е недоверчив, притеснен от простолюдието; казано направо, сътворил галерия от неуки и простодушни, невъзпитани първични типове изсред фикцията "народ". Няма любов към тия хора, затова образите не са му се удали, получили се скици, лъхащи на схематизъм и предубеденост интелигентска, т.е. снобска; 2) Преиначавал атмосферата от 1942-1944 г., възпроизвеждал стереотипната от соц. реализма представа за народа, влюбен във всичко, що иде откъм Русия.

    И какво се получава? Балкански простаци примират очаровани от руската поговорка "В тесноте, да не в обиде" – фраза, изречена първом от емигранта Аркадий Николаевич, приятел на енигматичния българин Йона. Тая фразичка цитира главният герой Дионисий и простоватият му хазаин Цочо размекнат ги превежда: "Душа да ти е широка", па кани младия си гост разнежен, зарязал неприязънта към гражданята. И се потвърждава старата максима "Не е важно какво е било, а кое как е записано". Манипулацията тук е неприятна, не извисява. Ето какво имам предвид. 

    В "Записките" Захари Стоянов говори за овчарите из селата около Котел – Жеравна, Градец, Ичера, Медвен, които извеждат стада в Карнобатското поле и в Добруджа на паша. За тоя, който е бил овчар сред овчарите, "тия овчари киснат в дебело невежество и простотия във всяко отношение" ("Записки…", изд. 1983, с. 40). От тия е населявана Добруджанската морава. Но я прочетете как ги описва Йовков! Какво душевно благородство, какъв усет за духовното, каква смиреност, човеколюбие! Да се чудиш туй същите дебели кратуни ли са или ангели небесни?

    Като българин, съм наясно: Захари Стоянов е правдивият от двамата; па и що му е да мами! Манипулацията на религиозния Йовков обаче създава тъй разкошна представа за същата тая невежествена пасмина, че няма как да не те очарова, да не те изкуши като българин човеколюбиво да се взреш в тия, от които си произлязъл. Едното – документално вярно, другото – романтично красиво. Литературата обикновено се заплесва по красивото край нас; виж, грозноватото – нека го описва Публицистиката!

    Между Захари и Йордан бих препрочел Ърнест Хемингуей от "Сбогом на оръжията". Що като е американец! В океана на цивилизациите предпочитам да следвам по-добрия автор; отдето и да е – това не ме кара да се чувствам по-малко българин. Не, че не ценя публицистичната страст на "Записките" или Йовковите светци, но у Хемингуей откривам толкова пространство над главата си и такава дълбина под нозете си, че ме отпращат към непреходността на Библейските текстове: да речем, към страданията на праведния Йов, към Соломоновия "Еклесиаст" или към горкия плач на разтерзания Йеремия. 

    Йовковият Моканин е не от мира сего, самотник, отшелник; Хемингуеевите герои от романите "Фиеста" и "Сбогом на оръжията" са грешници, много по-интересни. И с това ме привличат повече от нашите восъчни постници или космати караконджули в литературата. Бива да съпостави човек Достоевски и Йовков, Чехов и Йовков, за да оцени най-завършения като философия и литературно изящество сред нашите класици в прозата. И Захари Стоянов, и Йовков са преди всичко две страни на един и същи – български! – рефлекс към света. Това няма как да забравя, когато соча към Хемингуей.

    До късно снощи четох и четох, и четох "Любов в ада" на Димитър Кирков. И го дочетох, уррра! Как да похваля достойнствата на романа ми е проблемът. Жените имат силна интуиция, я чакай да се допитам! Вдигнах телефона да си побъбря с чаровната Re., и доколкото схващам от напътствията й, не бива да съм рязък в рецензията си. "Посочи все пак известни качества, нали!" Хубаво било, според дамата отсреща, да наблегна на, да речем – моя роден Пловдив като алегория на България в годините на война и съсипни... Ах, тия жени!

     Потискайки естественото си мъжко влечение към яснота и справедливост, ровя из библиотеката си: тегля книги, разхвърлих ги по бюрото. Ето ги тия заглавия и автори.

        – "Докато чакам залеза" – сборник разкази и новели от Николай Казанджиев, издаден в 1979 г. Що ми е тоя сборник, да ме пита човек? Ами понеже Кирков е тукашен, пише за Пловдив. Значи, да съпоставя двама пловдивчани как описват родния ми град. 

    – "Някога в Цариград" от Христо Д. Бръзицов, документална романизована сага за македонската трагедия след Руско-Турската война от 1877/1878 г., книга покъртителна със своята прямота; от всяка страница лъха обреченост чисто българска. Това – за сравнение с тромавия претенциозен слог у Кирков, където фасадата надделява над представата и подтекста.

    – Книгата на Николай Хайтов "Вълшебното огледало" за Българската реч и префасонирането й; публицистични размишления – страстна публицистика; която ми е, за да си изясня що за книга е "Любов в ада" като стилистика.

    – Три романа на Емил Калъчев в сборник, който се появи в 1989 г., годината, когато е отпечатан и романът на Димитър Кирков. Книгата на Емил ми бе нужна да си изясня защо достоверните, твърде обстойни сведения а ла Балзак бъркат на литературното внушение у съвременния читател; в прозата на Емил Калъчев обикновено логиката на героя води, а не авторовите намерения и мераци.

     – За десерт, да сравня мои си разсъждения с ефирно-лекия магнетичен стил у американския арменец, посегнах към "Некролози". Животът е суета! – гърми и трещи от дяволитите къси зарисовки по съдби и личности на Уилям Сароян**. – Търси важното в шарениите! Там е семенцето на мъдростта.

    Следва 

Димитър Кирков (1945) 

 

Plovdiv, 21 jan. 1999 – edited 14 maj 2016

____

* Роден съм на 4 октомври 1945 г. в Пловдив. Израснах в Стария град – бащиният ми дом, построен на ръба на отвесна скала, се намираше в непосредствена близост до Античния амфитеатър. Но тогава древната постройка не беше разкрита от археолозите, над нея лежаха пластове пръст от по-нови времена, а най-отгоре се простираше обширният двор на Образцова прогимназия „Тодор Самодумов”. И дворът, и немалко къщи, и стълбището, което водеше от подножието на тепето до върха му, изчезнаха след разкопките, за да стане напълно ясно, че знаците на хилядолетната история са били на стъпка от нас. Въобще днешният Стар Пловдив се различава много от спомена ми за някогашното Трихълмие. Сега той е по-благоустроен, може би по-атрактивен, но по-скъп на сърцето ми е образът от моето детството – с руините от различни епохи, с пъстрия живот на многоезичните му обитатели, със силното свое внушение за автентичност. Спирам се по-подробно на това обстоятелство, защото именно Старият град е теренът, на който се разгръща действието в първия ми роман „Хълмът”. Това действие продължи под един по-различен ъгъл в романа „Любов в ада”, а краищата на наченатите сюжетни линии бяха събрани най-сетне в третата част на трилогията ми, романа „Лабиринт”… See more: https://dimkirkov.wordpress.com/

** Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A3%D0%B8%D0%BB%D1%8F%D0%BC_%D0%A1%D0%B0%D1%80%D0%BE%D1%8F%D0%BD