четвъртък, 2 август 2018 г.

Story – АСЯ (5.)

  "В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

  Ърнест Хемингуей, "Безкраен празник"

АСЯ
    Продължение 2 на глава ІІІ

   
На 8 март
надвечер е в квартирата ми. Опитвам се да разпаля някак суровите цепеници в отдавна непалената печка. Дъхът ни се превръща в облачета пара. Потропване по стъклото. Излизам. Почти се сблъсквам с директора на училището математика Никола Петков.

    – Хайде бе, човек! Всички отдавна сме се събрали. Знаеш, мъжете сме малцинство. Вижда моята гостенка и ролковия училищен магнетофон, отмъкнат от кабинета ми по литература. Стъписан: Ама кажи, че такава била работата! Е, аз да тръгвам, че онези там ме чакат.

    – Познава ли те? – притварям вратата зад гърба си.

    – Не знам – напрегната е, може и да ме познава. Тук всички се знаят.

    Не желае да я гледам, докато се любим. В тъмното очилата й с голям диоптър и дебели рогови рамки отразяват игривите пламъчета от печката. Когато я усетих веднъж, вече доста възбудена, да
се отпусне в ръцете ми, скочих от леглото, запалих лампата. Смъкнах й очилата. И там насреща ми блеснаха две много... ама много сърдити ококорени чудесни сини очи.

    – Я! Ти си била хубава!

   Не беше комплимент. Наистина едва сега видях колко е хубава, с това леко вирнатото носле, полудетската брадичка и с нежния русоляв мъх по горната устна, с ореола от пшениченоруси коси.

    – Угаси лампата.

    – Няма.

    – Моля те.

    – Не! – И тогава за първи път се любихме на светло. Разкош!

   Рано сутринта се разделяме. Заничам иззад прозореца да погледам как се отдалечава, как бързо прекосява селския площад, покрит с черупчести плочи. Отиваше у леля си в горния край на Гурково. В четвъртък нямам занятия. Четвъртъкът ми е ден за проверка на писмени работи. Ами сега... целия безкраен четвъртък какво ще правя? Опитвам да пресметна подир колко часа ще я видя отново.

   Продължаваме тайно да се срещаме. И Данко, най-близкият ми човек в това село, не е посветен в тайната ни. Инак за останалия свят съм си все същият саможивец, който веднъж седмично скита из полето, гони Михаля. Години по-късно ще узная как местните хора ме мислели за смахнат, дето бродя, според тях, безцелно из къра, други пък повечето жени, бъбрели: "Туй младото даскалче женено ще да е, не се усуква покрай нашите моми. Де ли му е женичката, сигур го чака да си се върне от гурбет".

   На 25 март, събота надвечер, отново е при мен. В неделя на два пъти излизам, като заключвам синеоката си гостенка сама в студената ергенска стаичка: първия път – до кръчмата за бутилка евтино вино и пакет горещи кюфтета; втория път – за бисквити от сладкарницата там горе, пред чието стълбище само преди месец Данко ни запозна.

   Лежим. Похапваме. Бъбрим по мъничко. До миналото лято учила във Варна, завършила някакъв техникум по вътрешна архитектура и сега си търси работа не по специалността, ами след курс за администраторки да стане рецепционистка. Имала сестра, която се омъжила миналата година; баба й Анаста (Анастасия, майка на майка й), на която е кръстена, живее и тя при тях, всички се радват на малката Рeни (Радостина), бебчето на кака й, която пък задочно следва медицина; майка й ходи на полето с жените от стопанството; баща й товари зърно, изкуствен тор. Голям бил родът й, в Толбухин (Добрич), Каварна, Варна, Балчик и околните села.

   Наближава пет подир обяд, иде ред за притеснения. Великодушно я успокоявам:

   – Била си у леля ти Петрана.

   – Знаеш ли баща ми колко е лош!

   – Не знам.

   – Ако усетят, ще ме спукат.

   – Няма да те спукат.

   – Лесно ти е на теб!

   – Тогава да дойда и аз?

   – Само това остава! Баща ми ще извади чифтето.

   – Толкова ли е страшен?

   – Не е страшен, ама не знам какво ще направи.

   – Тогава идвам!

   – Не!

   – Ти ли ще ми кажеш?

   – Стой тук! Сама ще се оправя някак.

   – Ще се тревожа за теб.

   През рамо, като че ли учудена:

   – Тъй ли? Пък ти не се тревожи.

   – Що?

   – Ей тъй на! Самичка ще се оправя. Мама и баба ще помърморят, ще помърморят, пък ще им мине.

   Стана да си ходи. Попивам я с очи как се облича, как си сресва косите, присвила вежди. Домиля ми. Прегърнах я, посегнах да я погаля:

   – Искаш ли да се оженим?

   Спря да се реше. Стои, вперила се в мен като ирландски снайперист със сини, искрящо сини очи*:

   – А ти искаш ли?

   – Ще въртя стотинка. Покаже ли яски, идвам да те изпратя до Тригорци; ако покаже торки**, ще те изпратя само до спирката.

   Бъркам в джоба, избирам новичко 10 стотинки. Вече сме навън, пред оградата, пред дворчето, не се крием, на площада сред Гурково сме.

   – Това "да", това "не" – показвам й.

   Подхвърлям ловко монетката, като я завъртам с палец и я оставям да тупне на черупчестия плочник с мидите; удари се с весел звън, изтърколи се, гледам: лежи с цифрата нагоре.

   – Значи, ще се оженим.

   – Чакай! Завърти я сега за мен.

   Втория път резултатът – същият. Тя обаче настоява:

   – Завърти я пак. Пък каквото покаже...!

    За трети път проблесна във въздуха монетата, блъсна се в плочника, подскочи, завъртя се и се изтърколи пред нозете ни с цифрата 10 нагоре. Изненадани от внезапно обзелата ни хазартна треска, стоим втрещени; пред нас лъщи неумолимо цифрата 10, което е яски на моя си пловдивски уличен жаргон, ези според официалните езиковеди, накъсо – "да".

   – Само до спирката, чуваш ли! – шепне, докато бавничко се мъкнем през площада пред общината, край кръчмата и спортна зала "Славия".

   – Край! – обявявам тържествуващ. – Вече е решено.

   – Оле-е, какви ли неприятности ще ми докараш!

   С широк плавен жест на лявата ръка, хем от дън душа възмутен:

   – Ти още не ме познаваш. Нека опита някой само да те докосне!

   – Уф! – притеснено. – Нашите ще ме спукат.

   Докато чакаме автобуса за Тригорци, на няколко пъти ме фиксира с яркосините си очи, оградени с дебелите рамки на очила с висок диоптър:

   – Може и да не ме изпращаш...


   Най-после автобусът от Балчик изплува откъм бързо смрачаващия се хоризонт. Повечето пътници слязоха; само ние с нея се качихме, тъй че по прашасалите седалки подскачаме дружно из изровения като с шрапнели път (четири километра): неколцина миризливи манговци, бабка с плетена кошница и ние. Попивам пейзажа зад мътните стъкла на автобуса със странното усещане, че съм си напъхал ръката дълбоко в пазвата на Добруджа, която е яка червенобуза селянка: ама толкова дълбоко съм си пъхнал ръката, че вече няма как да я измъкна. Да става, каквото ще! Alea iacta est***. Момичето до мен зиморничаво се е сгушило, не разговаряме.

     Следва


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, uni 1987 edited 2 avg. 2018
___
* Алюзия за реплика от разказа на Селинджър "Устата ми хубава – очите ми зелени". Там е по следния начин: "Прошареният пак погледна наляво, но този път високо, не към младата жена, която сега го наблюдаваше като някакъв млад, синеок ирландски полицай". По онова време, едва 24-годишен, не можех просто да се отлепя от прозата на Джеръм Селинджър; на четирипистов магнетофон "Грундиг" бях записал кънтри-мелодия, та докато звучи, четях на моите осмокласници епизоди от "Спасителят в ръжта". 

** Яски и торки за пловдивчанин е това, което софиянци зоват ези и тура; в други краища на България съм чувал и варианта стотинка и герб. Употребяват се тези думи при игра на пари не само сред хлапаците; понякога едра сума за секунди сменя притежателя си само понеже монетата се оказва паднала с герба или цифрата нагоре. 

*** Зарът е хвърлен (според легендата, думи на Цезар при започване на Гражданската война в Древния Рим през 49 г. пр.Хр.), синоним на израза "Жребият е хвърлен", нещата са решени от боговете и няма място за колебание. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)   Роденият във Врабево, селце нейде сред Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колег...