ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1371.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1371.) 

  Не е жалко, че човекът се родил или умрял, нито че е изгубил парите, дома, земите си: всичко това всъщност не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи: човешкото си достойнство. – Епиктет (50-138)

  Не назлобявай срещу Злото! На Злото това му е целта! – Аноним (1947)

  1 uli 2003

 УЧИТЕЛИ, КОИТО НЕ СА НИКАКВИ УЧИТЕЛИ

  Мъгливо, влажно като тъжно настроение. Интересно ми е, че християнството залага основно на хора най-обикновени; сведущите, добре информираните уж: книжовници, фарисеи – или интелигенти, както бихме ги нарекли днес, не са обект на християнския месия. Без изключение дванайсетте апостоли, най-предани ученици на Иисус, са хора с най-обикновени не дотам престижни за онази епоха занятия. В посланието първо до коринтяни ап. Павел е категоричен: "Защото Христос не ме изпрати да кръщавам, а да благовествувам, и то не с мъдри думи* – да не се обезсили кръстът Христов... Защото словото за кръста е безумство за ония, дето гинат, а за нас, дето се спасяваме, е сила Божия. Защото писано е: "Ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните". Де мъдрецът, де книжовникът, де разисквачът на тоя век? Не обезумя ли Бог мъдростта на тоя свят?" (гл. І, ст. 17-20 вкл.). Сетне (ст.26-28): "Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни, ала Бог избра онова, що е безумно и що е слабо на тоя свят, да посрами мъдрите; Бог избра онова – що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това – що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо".

  Ето и гл. ІІ, ст. 3-4: "...и аз бях у вас в немощ, в страх и в голям трепет. И словото ми, и проповедта ми бяха не в убедителни думи на човешката мъдрост, а в проява на дух и сила". Не, не убедителни думи, а проява на дух и сила: ето какво не ни достига днес. Хленченето, подробните разкази и преразкази как овластеният от обстоятелствата пак издевателствува над достойнството на опонента, нахъсването срещу възцарилите се посредственост и злонамереност с всичките им преображения: завист, интриги, лъжи, то са все клапани, чрез които отслабваме насъбралата се у нас енергия. Но ни едно от тези неща не носи перспектива, единствено временно удовлетворение, че не само нас унижават, но че и други са унижавани... Самоунижението е по-жалко от унижението, на което сме подложени. Сегашното ни правителство е точно такъв вид самоунижение за нацията. 

  Каква глупост е да губим духовната си енергия в оплакване, в кухи празни приказки! Предлагам да канализираме енергията си, но те се страхуват; всеки се е сврял в своя мизерен ад и оцелява с притискане към пръстта, със снишаване в робската си участ и с коленичене и преклонение пред настървеното Злос. Замислено като светилник, като храм на духовността, дали Училището от институция на духа и благородството не се е превърнало през последните години в обиталище за обезверените плахи чиновници и напористи утрешни тарикати, които правят първите си опити в измама! Учителството, особено през последните десетилетия на безнравственост, боледува... А синдикатите, замислени да бранят правото ни като човеци, са съставени от сговорчиви чиновници. Такъв сбор, удобен за продажния политически лъже-елит, кога е водил към добро?!

  Мога да изброявам учители от най-ранното ми детство, та до днес: хорица в калъф, приятни на вид, и нищо повече. Мисля си – вината е у нас, учителите. Властта човеци на толкова нравствена длъжност да третира като маса от послушници и треперковци, е отчайващо. И ние приемаме натиска, унижението от слуги на всички нива като нещо в реда на нещата. Нас непрекъснато ни раздробяват; мижитурковци шетат като сенки из учителските среди... И какво усилие е нужно да почнат да се самоуважават, защото сме призвани да работим с най-ценното, което нацията ни притежава: с нашите деца! Стигнахме дотам учениците ни да са по-предни, когато се съпротивяват на унижения, да се утешаваме: Е, млади са и са неопитни като необяздени жребчета, но ще се опари всеки от тях и ще приеме от един ден да ходи и той унизен, духом смачкан, наплашен.

  Дали това не е от главните бедствия, които ни сполетяха откак държавата ни стана разграден двор за престъпници на закона от всякакъв калибър: от мангото-кокошкар до висшия държавен или общинския чиновник! От интервю** с проф. Здравко Митков, ректор на НАТФИЗ: "Обичам задълбочени автори, които ми предлагат много по-богат материал за работа и ме изненадват в хода на реализацията. (...) Мисля си, доказаните големи автори витаят винаги над нас – интерпретаторите, режисьорите и актьорите, и то е божественото тайнство в нашето общуване с тях, което е трудно осъществимо..." И още: "Съществува тенденция на опростачване, на фейлетонизиране на театралната среда. (...) Това е само едната страна. Другата е цинизмът". Училището през призмата на театралното изкуство... Колко цинична и пошла пиеса!

  5 uli 2003 

  Долу пред входа на блока ечи гръмогласен просташки говор на някакъв мъж, който си приказва с друг мъж, и гласовете им отекват, отразени от съседния жилищен блок, който е на стотина метра отсреща. Заслушай се, ще чуеш едни битови тъпи бисерчета наред с несекващите "аз знам, аз него така ще го наредя, ще му дам аз да се разбере"; аз-аз-аз с дразнеща настойчивост за внимание и оценки за този и онзи – непремерени, изречени с унизителното самочувствие на самонадеян глупак и грубиян. Простотията шупна като пяна преди всичко от телевизионния екран и от чалгата... Интелигентният, уравновесеният изчезна в последните десетилетия от общественото пространство на България. Как да приема успеха на любимия на публиката чалгаджия и шоумен, освен като тържество на наглата байганьовска посредственост!

   Много са чудните неща,
   но човекът е пръв сред тях.

  Цитатът е от трагедията "Антигона" на живелия преди 2500 г. Софокъл. Сентенцията на древния елин е просто изречена и без претенциозност, това ми харесва... Откривам напоследък, че доста от нещата ни съпоставям с подтекста в "Историйките на ученика Ламски", с която се занимавам напоследък. На повърхността книгата е простовата, но в нея съм пробвал да впиша личната си философия: Че обикновеният, унижаваният е по-близо до велики прозрения за живота и света от назначените обществени оратори, анализатори, историци, теолози, антрополози, неуки държавници и пишман политици.
В трагедията "Електра" на Еврипид*** за пръв път в световния океан от информация е прогласена идеята: че човекът от низините, при това – необразованият човек, може да е истински носител на възвишеното и достойното. Вероятно защото нравственото е от Бог, вдъхнато по рождение, но некадърният учител, кресливият обърква всичко. 

  Хуморът е призван да извисява, а не да мачка духовното начало у човека. Относно хумора сякаш сме забравили тази най-съществена подробност изобщо за сферата на изкуството. Да, животът нека да се възприема като игра и забавление, но в основата си такава една сладост носи и горчивата истина за строгите норми на нравствеността. Нравственото говори уравновесено, но понякога е ужасно иронично към нас. Чуеш ли някой да се гневи и клати назидателно вирнат показалец, да трепери от възмущение, като да е гневният глас на "истини от последна инстанция" – внимавай дали това не е актьор на абсурда и злото, парвеню****, вечният "герой на своето време". По време на соца по същия начин назидавал, докато клател показалец над безпартийната тълпа от простосмъртни, понеже властта тогава не била демократична. Вече сме демокрация... може би! Ала утре работите завъртят ли се на сто и осемдесет градуса, ораторът като тенекиено петле-ветропоказател пак ще назидава от покрива, от висока трибуна. Той е дар за всяка власт, че няма нищо общо с нас. Нему са предоставени първите места по медиите, по празненствата, по храмовете. Тъй е и в моя роден град Пловдив.  

  Странно ми е как простодушното множество в унижението си е склонно да повярва и да обожествява тези самоуверени "гласове на възмутената съвест, на уж-истината от последна инстанция". Големите злодеи са от този род манипулатори, ползващи се от първичното грубо отрицание и фанатична злост. Великите умове са уравновесени, не играят роля, но те са себе си. Стилът им в публичното пространство внушава: Ако решиш, вярвай; не е страшно да не си съгласен с мен, по-важното е, че си говорим.

  Културата поначало е човеколюбива. Световните авторитети обикновено са твърде енергични, но и дълбоко некултурни и често ненавиждат човека. Какво да очаквам от персони, които делят човеците на праведни и рая? Извадили са те от равновесие и си уязвим, гневиш се и това ти е голяма слабост. Станал си опасен първом за себе си, за вродената си човечност си станал най-големият враг. Това е целта: да се озлобиш, да станеш зависим от бесове, не от духа си! Защо да демонстрираш превъзходство, ако наистина си добър! Дразниш, или оспорвайки, търсиш враговете, а не съмишленици! Отмини Злото, то ще гледа безпомощно след теб. Препречва ли ти пътя, трябва да си готов да убиваш. Страхлив е лицемерът от всички епохи, страхлив и подъл – особено когато отваря войни, в които да те вкара. Това е толкоз е просто и логично!*****

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 8 sep. 2023

Илюстрации:

-  Еврипид, сред най-великите трагици на Елада.

- Най-човечният сред днешните български поети.

___
* Как "мъдрите думи", т.е. изречените с претенция унижаващи фрази обезсмислят цитати от Божиите послания.
** Еврипид, 480-406 г. пр.н.е. Издъхнал в 74-та си година.
*** Вж. вестник "Аз-буки", бр.5 от 2003 г.
**** От фр.:Който се е издигнал на висок сан в обществото, но няма качества и култура за това.

***** От "Предсмъртно", писано часове преди разстрела. Вж. и https://www.168chasa.bg/article/7989338 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1370.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1370.) 

  Не е жалко, че човекът се родил или умрял, нито че е изгубил парите, дома, земите си: всичко това всъщност не му принадлежи. Жалко е, когато човек губи онова, което наистина му принадлежи: човешкото си достойнство. – Епиктет (50-138)

   4 apr. 2001 

ВСЕКИ ОТ НАС В ОСНОВАТА СИ Е ХЛАПЕ 

  На Ванчето, която нарече "писател" автора на текста по-долу, и тогава на него му поникнаха криле

  Ако моите приятели и близки на сърцето ми хора не оценяват това, което смятам за мое достойнство, как да разчитам, че ще го ценят онези, за които съм непознат! Не за мен, за тях е важно; своето и без техните одобрения си го пиша, а и една малка, много малка част от написаното дотук съм се старал безкористно да стигне до техните очи и сърца. Своето – и без тях знам най-добре колко струва. Самотността и неизвестността не ми пречат, напротив – чувствам се искрено и без особено тщеславие обвързан със света. Обаче светилото, което вадя изпод одъра си, турям го на прозореца да насочва пътника, мнозина не го забелязват. А що да сторя повече от това! Нима мога да вървя сам пред себе си и да надувам фанфари, огласяйки с тези чудесни приспособления за привличане на внимание в света кой съм, чий съм, кой ми е дерт. Показност и слава – инстинктивно съм странял и страня по-далеч от тях, колкото и да ме изкушават, както би изкушили всеки нормален човек. В заявената на висок глас любов, в страдалчески вопли по стъгдите не вярвам; размазани по бузите сълзи не са най-доброто средство, според мен, да привлечеш човека към уравновесено мислене.

  Не съм разколебан от това, дето се правят, че не забелязват. Мисля си: колкото и от ниско място да дочуват гласа ти, не може да не им прави впечатление, защото твърде различен е от повечето гласове, които призивно гърмят и трещят наоколо. Че защо да се насилвам, да мръщя буреносно вежди, защо да съм гневен, защо да заемам позата на специално посветен и праведен! Та познанието е море, достъпно за всеки, стига да желае, да е готов да отвори сетивата си, но и сърцето си. Всеки от нас в основата си е дете. Детето приема Космоса в цялата му чудноватост. Калинка на детското пръстче е събитие, а за възрастния, виждал стотици калинки, това е досада.

  Имам илюзии и се заблуждавам в това и онова, в този и онзи; толкова е човешко да се заблудиш, да объркаш посоката в хор от кресльовци и глашатаи на предпоставени решения! Бих поучавал, бих назидавал с вирнат показалец, но какво ли общо има то с величието на скромността и човеколюбието? Нямам по-голямо богатство от любовта си. И като прегръщам, не целувам, за да ме видят и да ме поздравят, ами понеже този жест иде от глъбини. За мен е важно, не за публиката! Който не цени чуждото мнение, чуждото право на избор, дали себе си и своето наистина оценява? Изключват – мен и онези като мен, от диалога; и като че то ги успокоява; не разбират, че сме мнозинство, че обикновените простосмъртни носим със себе си огромна съзидателна енергия... И дори изолирани, нашето мнение няма как да не влияе върху съдбата на България, на Балканите, на Европа и света. Въглен под пепелта сме и постепенно нашето пак ще се наложи: ако не – докато сме в този живот, то в живота на идещите поколения българи, турци, евреи, арменци, гърци, власи, накъсо: жители на Пловдив и света. Мълчанието говори по-мощно от крясъци и величествени пози на суетата. "О, Аз съм философ, аз съм поет, аз съм академик, аз съм велик!" Колко амбиция и суетност се носи наоколо точно от лицемери и негодници, които обичат да сядат по първите места в храмовете!

  Всъщност, няма особен смисъл да съобщаваш истината на онзи, които не желае да те чуе днес. Като узрее за тази истина, сам ще дотърчи, и ако не самият той, неговите рожби или наследници във властта ще тръгнат да те търсят: ще проумеят все някога, че суетата, дивната самоувереност, възгордяването е сигурен белег на невежеството. Не е перспектива, понеже само себе си изяжда от самолюбие и възгордяване. Ето тъй стоят нещата. Нормално е един да разорава запуснатия чернозем, друг да тори, трети да хвърля семе, четвърти и пети да жънат и да се хвалят с придобитото. Светът не се интересува от първите трима, и що от това! Преди Паисий, хиляди монаси мълком са поддържали живо пламъчето на Българщината, и колкото по-неизвестни, толкова по-високо в Небето отеква приносът им за пожънатото, събрано от Хилендарския монах.

  7 apr. 2001 

  Току-що се обади Петър Петров*. Звъни телефонът ми, вдигам слушалката: Ало!... Никой не се обажда.... Затварям. Пак звъни. Сега вече чувам пресипналия глас на 77-годишния Петров: "Райна умря"... И мълчание... Питам: Кога, бе? "Вчера, от инсулт"... След някое време: "Обади ли се на Марин**? " Обадих се... "И той? "Пътува за София, има си работа. Докато добавя нещо, отсреща Петров затваря линията. (08,48 часа)

  БЕЛЕЖКА

  Петър Петров, споменатият... Имам грях към този мил и невсякога нежен, сърдечен приятел, че в най-труден за него момент не намерих у себе си основание да ида да го видя. Казах си тогава: Имам си достатъчно мои дертове, пък и какво ли да му кажа за успокоение! Поминалата се леля Рени – Райна от копривщенския род и племенницата на Тодор Каблешков, бе истинска дама, ведра и с дух на аристократ, светъл характер, незлоблив, с усет за шегата, вътрешно подредена, сдържана, от онзи рядък тип жени, които винаги са ме привличали с излъчването на чар и сдържано достолепие. Петров или Петрович, както го наричах помежду ни на шега, се помина точно на деветдесетия ден след нея. Бяха бездетни. Неясен племенник споменаваха чат-пат и даже го мярнах веднъж този млад хубавец, който обсъждал с тях плановете си дали да се ожени, че и водил приятелката си, да си кажели те мнението... Ей такива ми ти човешки работи.

  С Емил*** година по-късно минахме с моята жигула оттам. Входът на блока, където живееха двамата, бе изпъстрен с некролозите им. Седнахме с Емо в кафененцето на плочника, на петдесетина метра от входа, пихме кафе, изгорихме по няколко цигари. Грееше слънчице, тъкмо си бях купил лъскава електронна дрънкулка, дето се окачва на кръста или по дрехата да ти свири и говори. Бях я положил върху масата с кафето и пепелника, дрънкулката свиреше весела мелодия... И тогава ми мина през ум колко преходно е всичко наше, колко суетност изпълва живота ми, та и не намерих смелост да ида тогава, когато със съкрушен отпаднал глас човекът се обади да ми каже. Какво да ми каже? Какво в такъв момент да му кажа! Леле, какво дърво се оказах! Противен човек си, Жоро Бояджиев, отвратителен човек си. В мекото слънчево пладне седяхме двамата с Емил в онова арменско кафене на ъгъла, пушихме си цигарите, греехме се на пловдивското слънце и цицореста сервитьорка въртеше цици и задник край нас и ме разсейваше. Харно, че в сивия монашески живот са хубавите жени! Мир на душата ви, мили приятели, ти – лельо Рени, и ти – неоценени счетоводителю Петров, търсачо на справедливост и достойнство. Много научих от вас и никога не бих могъл да ви се отблагодаря вече.

  Пловдив, 23 декември 2006 година

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 7 sep. 2023

Илюстрации:

- Любимецът на властта, когото гласят за кмет.

- Съвременна журналистика за нужди всякакви.

___

* Т.нар. пловдивски писатели и поети масово страняха от него, смятаха го за графоман, не им се нравеше заядливият му нрав, склонността му докрай да се стреми към истината. Брояха го едва ли не за натрапник. Писал съм за него в темата "De nihilo nihil" във форум "Език и литература" на Интернет и с всичкия усет към литературата, доколкото го имам, ще кажа: Той е Български писател, по-добър от прехвалените по медиите белетристи, назначени за писатели, всъщност, имитатори и версификатори. И за да не съм голословен, ще спомена тук трима "класици, от които беше по-верен към живота: Светослав Минков, Павел Вежинов, Дончо Цончев. Версификаторите, демек, занаятчиите в съвременната Българска литература са ужасно много, ще отворя дума по-обстойно вероятно в следващите текстове от тази хронология.

Марин Кадиев (1939)

** Университетският преподавател Марин Кадиев беше от малцината приятели на Петров, между които бе и поетът Евтим Евтимов (1933-2016). Заварвал съм Е. Евтимов в дома на Петрови, опнал се на вехтото им диванче в хола като у дома си.
*** Писателят Емил Калъчев. Бел.м., tisss.