събота, 10 март 2018 г.

Публицистика – ГРОБОКОПАЧИ

ГРОБОКОПАЧИ
   31.08.1998. 

   Преди петнайсет години на този ден в четири след обяд в изпълненото с газ купе от срязания тръбопровод в багажника на паркинга към милиционерския блок 51 в пловдивския жилищен комплекс Тракия горя баща ми и това причини смъртта му на седмия ден след палежа в софийската клиника Пирогов. Наскоро ме бяха изритали от младежкия вестник заради критична статия от май 1981 г., та и досега не съм сигурен дали избухването на газовата инсталация в новичката жигула е поради стечение на обстоятелства. Да, определено! Има период от две-три години след изгонването ми от младежкия вестник "Комсомолска искра", когато гледах да не замръквам по улиците на Пловдив. Стихотворение от зимата на 1983 г. за юмрука в джоба ми, е от месеците половин година подир смъртта на татко.
Сам вървя по улиците – 
син на дърводелец,
стиснал в джоба на балтона
юмрука си като портокал.
         
   Облачно утро, но пък свежо. Вчера си оправях падналата антена върху покрива на блока. Буря се изви към осем и половина вечерта завчера, на 29 август; гледам, поломени всичките ни антени. Оказа се обаче, че освен мен съседите до един са се прикачили към кабелната мрежа на Евроком.

   На 29 август с лъчезарната Re. бяхме край Марица докъм четири подир обяд. После се отбих в дома на възрастните Петър и Райна Петрови. И там отворихме дума за масовите гробове от 1945 г. в пловдивските централни гробища. Разправих им какво съм чул от алкохолизиралия се Чомпал (Димитър Асенов, който се нае да ми смени калниците на жигулата), и домакините потвърдиха: Да. Има такова нещо.
Чомпала беше ми разправил за масов гроб в ниското мочурливо място вляво от алеята, петдесетина метра източно от гробницата на Димитър Кудоглу*

   – Имаше и друга яма – рекоха, – в източния край, до телената ограда.

   Гробищните ровове копали самите "смъртни". После връзвали, кой знае защо, ръцете им отзад, заповядвали им да коленичат край ръба на изкопа и с пистолет в тила ги прострелвали един по един. Петров, силно заеквайки, понечи да разправи случай, когато близките на техен познат събирали злато и бижута да го откупят, да го отърват от екзекуцията, и известен адвокат-арменец по онова време им прибрал откупа, но работа не свършил.

   Това става през пролетта на 1945 г., две години преди да се родя. Докато моят баща, 22-годишен, воювал с отстъпващите немци на фронта край Драва, тук "най-достойните синове и щерки на народа", запасали пищов и червена лента с надпис ОФ на ръкава, въоръжени до зъби с техника за убиване, воювали с изплашени до смърт "бивши", сред които по-голямата част съставляват цвета на Пловдив като културно средище: лекари, чиновници, служители на църквата, преподаватели от тукашния Френски колеж, хора на науката, накратко казано, интелигенция.

   Сега си спомням, баща ми разправяше веднъж, нещо изключително рядко – той да се отпусне пред мен, да заговори за фронтовия им командир капитан Николчев; колко чист, подреден, строг, но и човечен бил техният ротен с войниците. Като се прибирали от Унгария, още във военни рубашки, неизмили калта от окопите изпод ноктите си, някой пошушнал на Николчев, че едни хора в новички кожени якета идат да го арестуват. И войниците в летящия сред унгарската Пуста (камениста неплодна равнина) ешелон измислят капитанът им да се пъхне в опразнен обемист брезентов куфар, докато "другарите" слязат на следващата жп-станция. В онзи момент, според баща ми, мнозина от нашите фронтоваци царски офицери, след приключването на българското участие във военната кампания в земите на Сърбия, Хърватска или Унгария, ги извеждали от войнишките редици, изправяли ги до някой тухлен зид и по късата процедура, "В името на народа" следвал картечен откос, разстрелвали ги.

   В случая редниците-фронтоваци пробвали да спасят своя ротен.

   – Отървал се! – реших прибързано, но баща ми безизразно ме изгледа:

   – Както си беше в брезентовия куфар, надупчиха куфара с щикове... Купето подгизна от кървава слуз.

   – Бях детенце – захвана леля Рени, – срещу бившата Аптека Марица** рано един следобяд милиционерите направиха кордон и пловдивчани се трупаха да разберат какво става. Между две плътни редици въоръжени милиционери минаваха току-що осъдените, които излизаха от местния окръжен съд. Дребничка бях и се мушнах да гледам. Товареха ги отзад в камиони, покрити с черни брезентови платнища. Какво ме потресе ли! Излиза сред останалите цивилни арестанти представителен висок мъж, вир-вода, плаче, раменете му се тресат. Видя жена си, вкопчи се в нея да я прегръща. Прегръща го и тя, милва го по лицето и му говори лъчезарна, усмихната: Нали ти казах, Ванчо, че ще те оправдаят! Нали ти казах!

   Останалите с ритници и приклади ги натириха да се изкатерят в камионите... Изневиделица изотзад на двамата прегърнати се спуснаха четирима в кожени куртки; грабнаха го този ридаещ мъж, заблъскаха го с железни тръби, с юмруци; смазаха го пред очите ни. Гърчи се той на паважа, а жена му пред тази картина – добре облечена, рядко красива жена, свлече се, а него, вързоп кърваво месо, го метнаха под чергилото при другите осъдени и хлопнаха капака. На кръстовището край Чифте баня колоната от камиони спряха за малко и продължиха.

   – Накъде?

   – Към гробищата... Къде!

   Когато някогашното хлапенце Рени (Райна), издънка от копривщенския род на Тодор Каблешков, с равен глас заразправя, 75-годишният тежкоподвижен Петров пъргаво се мушна в другата стая; трясна вратата зад гърба си, а леля Рени рече:

   – Наизуст я знае тази история, чуе ли я, вдига кръвно. Знам го аз защо скочи.

   Връща се подир малко Петров, ни лук ял-ни лук мирисал, говори ми:

   – Да ти разправя и аз един случай, ама от 1925 година. От моя баща, който им симпатизираше на комунистите, съм го чул. 

   – Чакай, чакай! – прекъсвам го. – Това е 1925-та, какви комунисти?

   – Точно така! Тогава им казваха комунисти... Та среща моят баща свой приятел комунист, учителя от село Дедево Димитър Даскалов. Иде онзи насреща му весел, спира, заговаря го: Ида от съда – казва, – оправдаха ме бе, Христо! Доказа се, че съм невинен. Здрависват се и се разделят; баща ми прави няколко крачки, тъкмо стъпил на срещния тротоар, зад гърба му проехтяват изстрели. Обръща се, вижда убиеца да тича, а приятелят му агонизира в локва кръв насред улицата. А, какво ще речеш? – завърши Петров – Оправдан-неоправдан, те вече му прочели смъртната присъда. Какво значение, че е невинен! Ако не вярваш, имаше мраморна плоча зад Кукления театър на улица Заимов, ако вече не са я махнали лъже-демократите.

   – Нали си религиозен – казвам, – как можеш да се съгласиш по този начин да се уреждат стари сметки?

   Не се и кани да отвърне. Нещата са му ясни като от само себе си. Ала виж, при разказа на жена си за издевателството срещу осъден от т.нар. Народен съд отърча в съседната стая да не чува. Къде е религиозното смирение, мъдростта, умението да се живее, без да отхранваме у себе си отвратителното чувство за мъст! И ми иде на ум нещо, разказано в онези къси безлунни, но звездни августовски нощи над моя Пловдив пак от Чомпала. Неговият чичо, брат на баща му партизанина, се похвалил, у дома на масата, че се изпикал в кандилото на селска някоя си къща. И баща му на Чомпала закрещял към брат си: Кой си ти, бе? Какво си направил!

   Питам Чомпала:

   – Майка ти беше набожна, нали?

   Майка му, родена в Житница, Пловдивско, била силно религиозна. Баща му дип не вярвал в бабини деветини, но при онзи "подвиг" на брата-простак заговорила съвестта дори у претръпналия изпълнител на екзекуции.

   – Тези масови разстрели нима са забравени! Близките на убитите не страдат ли за своите, заровени без кръст и знак, като кучета помияри метнати в общата яма?

   – Ха! – възкликват в един глас седемдесет и няколкогодишните домакини. – Че кой има смелост да разгръща миналото? Живи са убийците, силни са. Ако не те, синчагите им, щерките им са във властта. Мислим, че Демокрацията дошла, а знае ли се какво могат да ти сторят, решиш ли да кажеш на младите българи за избитите в пловдивското централно гробище?

   Счетоводителят взе да шепне:

   – И сега, като вървя по улицата, страх ме е някой да не ми свети маслото. 

   – Теб пък защо! От какъв зор на теб ще посегнат? 

   – Че му мели много устата – отвръща племенницата на Тодор Каблешков.

   Нещо в този смисъл рече и бившия счетоводител. Без да го питам, продължи стара прежда да наплита: 

   – През 1945-та градът беше пълен със Съветска войска. Пред очите ми е още как двама руски офицери застреляха техен човек, войник убиха.

   – Защо!

   – Ами тези кривокраки войничета доста бели направиха. Шетаха по дворовете, по къщите. Кокошка ще отмъкнат, яйцата от полога, тенекия сирене, ракия, каквото и да е, само за ядене и пиене да е. Селата около Пловдив бяха пропищели от тези измършавели войничета. Затуй ги трепели техните хора.

   – Помня – продължи счетоводителят, – по Националното Радио София слово държа Димо Казасов. През 1945-та Казасов в правителството на Кимон Георгиев беше министър на пропагандата. В речта си апелира народа да прояви търпение към тези набези по нашите дворове и къщи. Каза ни как хиляди километра път са извървели, живота си как са рискували за нашата свобода. Търсих я тази реч. И в държавния архив рових. Изтрили са я. И как да не я изтрият! – втренчи се в мен.

   Погледнем ли Историята като низ от съдби, земята под нас ще се размърда, ще прокърви. Може би народната памет, хвърляйки пепел върху раните на Миналото, предпазва младите поколения от гнус? Може би. Моето поколение българи, родени в първите години подир Червения Девети (септ. 1944) бе възпитавано с железните "истини" на болшевишката версия за България; открие ли се оловният похлупак от премълчани, спестени или преиначени факти обаче, ще видим как изпод копнежа по Свобода, Братство, Равенство само вонлива пихтия извира.

   Възрастните, дето са очевидци, се страхуват. Още ги е страх. Как да вярвам на веселичкия шлагер, изпят с очарователно вдъхновение от Васко Кръпката, почти мой набор от бедняшките махалици около гара Подуене, "Комунизмът си отива"?Докато внимателно не се прочетат кървавите страници от първите месеци и години на реалния сталинизъм у нас, илюзията ще държи в плен и мнозина от сегашните млади българи. Мисля си, днешните новобогаташи и техните политически кукли в обществената йерархия лично са заинтересувани тези страници не да се изучават, ами никога да не се прочетат, да не бъдат отгръщани.

   Това все пак трябва да се случи... и заради опрощението. Да се видят докрай и престъпленията, и отровната злост, надменността на "борците за световно щастие", па едва тогава да минем към сегашното, когато такива Пирови победи няма повече да се случват в България. Но нравственото осъждане да е заради оздравяването на нацията, не за отмъщение. Че убийството не изравнява сметки. Напротив.

   Последен ден от лятната ваканция... Парализираният, прикован към инвалидна количка Марсел Пруст (1871-1922), автор на многотомния психологически роман "По следите на изгубеното време" за приключенията на човешкия дух, ми е алегоричен образ на интелекта, одухотворяващ живота, придаващ смисъл на хаотичните ни действия. Животът е в съчетанието на детайли противоречиви и несъразмерни. И ето, идва духовният човек, и всичко си отива на място, усещаш жизнения пулс на мирозданието в съзвучие, аромати, поглед, докосване, разцъфтяване, чувствени спазми, целувка, разпилени от ветреца коси. Влизаме в океана на живота с плач и тревожен писък; измъкваме се от живота примирени чрез Смъртта.

   Преди години притихнал си тръгна в същия този ден от годината баща ми, моят велик и нежен мълчаливец, когото приживе не познавах така, както едва сега, мисля си, полека започвам да разбирам. В последните седмици от живота му майка ми имаше усещането, че Исус се е материализирал в свенливата му усмивка на добър човек, в безбрежния, кротък, уж нищо не казващ негов поглед, а в теб се вглежда сякаш Вечността. Има го в албума, останал у сестра ми, сред затънтена родопска махалица яхнал магаренце: лявата ръка вдигнал за поздрав, едва усмихнал се. Там и на мен той странно ми напомня Христос. И моя си, фантастична теория може би, от последно време – че Бог или Божественото ходи между хората, превъплъщава се това Божествено ту в един, ту в друг между нашите познати, но за кратко; тогава човекът придобива ореол, осветен е като че отвътре, разлива очарование наоколо си като многоцветна аура.

   Така божествена в чара си е и влюбената жена, особено когато пристъпва към вакханалиите на плътта, притихнала като небесата над нас пред буря, омайваща с излъчването си. Великолепен дар си, Живот! Не пред икони, черковни зидове или оброчни камъни и знаци... пред човека, така мимолетен, объркан понякога, но пак излъчващ уязвимост и нежност, в такъв момент вътрешно в себе си коленича. И не ми излиза трети ден от ума онзи подгизнал от смъртен страх представителен мъж, вкопчил се в жена си ридаещ, докато останалите осъдени като добитък, затъпели от стрес, прекрачват под брезентовото платнище на Големия Черен камион, който ще ги откара в скотобойната.

   Какво ли е станало с окуражаващата съпруга си дама? Успяла ли е да надживее последния спомен от своя любим? Къде гният костите му? Да предположим, този мъж има вина, огромна вина, непростима вина; но онзи последен порив към най-близкия му на света човек мен друго ми нашепва. Очаквал е да бъде оправдан, да го извинят, помилват, а защо не, и да му се извинят. Този нещастник прекрачил в Отвъдното неутешен, онеправдан, душевно смачкан пред очите на любопитната за сеир тълпа. Точно на тази човешка маса от доверчиви наивници разчита и досега Злото, родено от нашата непресъхваща посредственост.

   В глава 19. у евангелиста Йоан, след като в предния текст е цитирано Пилатовото предложение Иисус да бъде помилван, множеството крещи: "Не Него, а Варава!" – разбойникът да бъде помилван, "преторът хвана Иисуса и го бичува. И войниците, като сплетоха венец от тръни, наложиха Му Го на главата, и Му облякоха багреница, и думаха: радвай се, Царю Юдейски! и Му удряха плесници. Пилат пак излезе вън и им рече: ето, извеждам ви Го, за да разберете, че не намирам у Него никаква вина. Тогава Иисус излезе вън с трънения венец и в багреница. И рече Пилат: Еcce homo (Този е Човекът)!

   Какъв ми е той на мен! Не съм бил още роден, а бъдещият ми баща – русоляв синеок редник от Харманли, заничал от окопа към залегналите от другата страна на фронтовата линия немци. Там, в унгарската Пуста, в тъмното дочували плясъка на придошлата от пороите и топенето на снеговете Драва. А отсам, в зловеща тишина сред идилично сънливия Пловдив дяволската месомелачка на Народната власт – властта на гробокопачите, както сами се назовавали с гордост, се въртяла на бесни обороти, бълвала никому ненужна смърт. Никому ненужна смърт ли? А нали Йосиф Висарьонович имал любим девиз: "Нет человека – нету проблема!" – още повече, ако този човек е способен да разсъждава с ума и да слуша сърцето си. Останалите са лесни за манипулации, могат да живеят, трябва да живеят, защото на Злото са му нужни редници, индустриална армия безлични хора, които показателно си говорят, че вечер по телевизията времето за следния ден им го дават, някой им го спуска ей тъй, наготово, както всичко останало в техния калпав живот на духом невежи.

   Не съм религиозен, но при никакви обстоятелства не бих простил за убийство планирано, хладнокръвно извършено над беззащитно, ужасено, отчаяно човешко същество, търсещо милост. Щрих: за разлика от фанатичните си последователи Сталин, като бивш семинарист, детайлно познава Библията и евангелието, както ги знае и Карл Маркс. От Свещените християнски текстове се учат тези двамата как се манипулират цели нации в греховния ни човешки свят.

   Чувам в тъмното до съседния вход на блока, това – в средата на август... чувам назидателен глас:

   – Що си хвърлил партийния билет, а? Какъв комунист си ти!

   А Стоян Шивача, някогашно селянче, присадил се като работник в пловдивския завод за облекла "България" (днес "Брилянт"), мънка:

   – Що!... За жителство. И апартамент нямаше да ми дадат.

   – Виждаш ли се какъв комунист си бил! Ей такива като теб предадоха Партията, ебаха й майката на Партията. А не ти ли мина през акъла, че всичко в България е построено от комунистите: заводи, язовири, новите градски квартали, почивните станции за работниците и селяните, модерно селско стопанство... всичко, всичко Партията ти даде и всичко е дело на комунистите, а ти... Никакъв комунист не си. Неблагодарник си ти.

   И Стоян пак мънка, оправдава се. Не мога да видя кой е другият. По стъпалата пред съседния вход на блока насядали с по шише бира петима-шестима, две-три жени на възраст наддават ухо; сред тях и жена му на Стоян, която до преди час е продавала домати от градината им на село. Мълчат, пушат, цигарите им светят в тъмното. Обажда се 14-15-годишен момчурляк с мутиращ глас, син на единия:

   – И Аспаруховия мост, и него ли комунистите построиха?

   – Ами да! – продължава онзи. – И не само Аспаруховия. И Атомната в Козлодуй, и Комбината в Кремиковци. Накъдето се обърнеш, всичко е дело на комунистите.

   – То затуй Аспаруховият мост вече веднъж падна – обажда се Митю с белия москвич от деветия етаж на съседния вход, присадил се тук откъм хасковските села, съселянин на футболиста Христо Стоичков, доколкото чувам.

   Останалите мълчат, попиват. Гледам, на стъпалата, с гръб към звънците мъж на средна възраст в бяла риза и бели панталони. Казвам, като да се колебая:

   – Значи, комунистите построили всичко...

   – Те ами, кой друг! Нали по комунистическо време е правено?

   – Значи, само те копаха, бъркаха хоросан, редиха тухли и наливаха бетон?

   Извръща се да ме разгледа. Цъфна лицето му, доколкото виждам в сумрака:

    – О-о, Жоро! Не ме ли позна, бе?

   Побелял, насреща ми протяга ръка Стоил Вранчев, някогашен съсед, женен за перущенлийка, коренът му – от Чехларе. За чехларовци се носи лакърдия от време оно, че са в състояние да ти свият магарето ей така, както го яздиш; действителен случай разправят: как другоселец се събудил сутринта вместо върху магаренцето си, което трябвало пиян да го откара вкъщи, яхнал пейката пред общината. 

   Стоил е поотслабнал, свеж, пригладен, чистичък. Очевидно спорят му нещата. Новите условия, хаосът, който наричаме Демокрация, явно не му се отразили зле, макар да изгубил някогашното излъчване на мъжкар. Замяза ми на орел с оредяла перушина, но това иде не от външността му, а от вътрешния ми усет. Нахаканият Стоил съпровождаше някога големите Татови партайци на лов за сърни и глигани по правителствените резервати. Колко ли такива галеници шетат и днес между нас с неостаряващата легенда за "някогашните съвестни стопани на властта", за "най-достойните синове и дъщери на народа", винаги крачещи начело подвижни агит-табла на Тодор-Живковия соц! Да го убеждавам, че лъже?! Струва ли си! От мен по-харно знае; "не ме ли позна" и че си прекъсна лакърдията за славните времена на щастие, ми е достатъчно. Не го броя за кофти човек. Да, облагодетелствал се, фука се пред такива като него, пришълци в моя Пловдив, но колко малко е нужно да му отнемеш на селския тарикат поне моралното право да плещи назидателно!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv. edited 10 mar. 2018
–––
* Много известен сред по-старите пловдивчани дарител. Оставил огромен сграден фонд, включително детски ясли, обществени кухни, фондации за подпомагане на самотни стари хора и сираци от войните през 1912-1919 и до 1944 година. Две уникални с изяществото и артистичното си излъчване сгради тип сецесион от дарените в сърцето на града сринаха другарите, за да уширят оня чуден паралелепипед на пловдивската централна поща. 
** Най-красивата сграда на някогашен Пловдив, богато орнаментирана с фризове, барелефи, арки, корнизи, бюстове на светила в медицината, която сграда по приумицата на идиоти в някогашната градска управа разрушиха. В двуетажна стара къща зад тая аптеката, пак на булевард Шести септември живееше някога семейството на чичо ми Насо (Атанас), третия от петимата братя Бояджиеви. Та оттам са и детските ми спомени за тази култова сграда на Пловдив. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1541.)    Роденият във Врабево, село нейде в Троянския балкан Николай Заяков (1940-2012) * – поет и колега в...