ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1564.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1564.)

 Миналото живее, докато го помним. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в смъртта, а в забравата. Забравата убива. – Аноним (1947)

 2 noe. 1976 

ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

Не мога да ти се обадя. Не, не мога.

Навън е дъжд, такова тъжно време!

Лилав е здрачът зад прозореца

и минувачите като насън се движат.

Една жена с червен чадър пресича

пространството край шадравана. 
Тихо е.

Ръмежът на дъжда едва се чува.

Изтрил е някой от небето птиците.

В небето само облаци. Не зная как

с лошите си мисли да се справя,

но времето на този свят усещам

как движи се в мъглата все към лятото.

Дали при нас ще се завърнеш, Лято –

поляна горска, в утрото разцъфнала.

Целувките. Косите ти изтичащи.

Спокойствието. Плахата усмивка.

Но в тази длан, която знае толкоз много,

днес в тази длан как нищо не остана:

две капки – дъжд, сантименталност

и малко здрач, от миглите ти паднал!

Как искам да те видя, да ти кажа...

Подтиснат съм от слабостта си, Обич.

Желал бих всичко твое да забравя,

да се стопиш у мен като дъждовен облак.

Ала пак с думи следвам твоите устни,

лицето ти – тъй бледо, тъй далечно,

гори у мен... и ненаситна жажда

да те обичам 
безнадеждно 
ме обзема.

Не мога да ти се обадя. И не трябва.

От старост оглушал е телефонът.

Навън – и дъжд, и облаци, и хора,

и всичко там в мълчание изтича.

Над Пловдив няма птици. Иде Зима.

Сега ще се загърна с малко нежност.*

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 11 maj 2024

Илюстрации:

- Как бързо отминава любовта по улицата!

- В дъждовни дни животът става по-уютен.  

–––

* Писах този текст на прима виста в голямата стая с четирите бюра на "Комсомолска искра" около пет часа надвечер. Бе мрачен, тъжен, кишав ден. Бях кажи-речи сам в цялата редакция, слязъл бях за малко преди това до хлебарницата долу и за чаша кафе от близкия ресторант "Астория". Ето тогава усетих пъстри едни очи, втренчени в мен откъм млада жена, прониза ме като електричество внезапно и силно. Това е текст за безнадеждно отминалата любов. Най-напред го показах на Иван Желязков – колегата ми от отдел "Селска младеж", който се върна мокър до кости някъде към пет и половина часа. Иван го хареса. За мен е може би най-доброто от сборника "Сутрин рано". До последния момент се колебаех дали "Дъжд в следобеда" да не е заглавие на целия сборник – първия ми единствен сборник от текстове, от които съм спечелил пари през живота си. Бел.м., tisss.