Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 22 август 2019 г.

БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ

  Чукча писател, чукча не читател. Уилям Сароян (1908-1981): "В мига, когато реших да стана писател, спрях да чета другите автори". Допада ми това самопризнание, и не че другите автори престанах да ги чета, но се отказах да търся еталон за писане другаде освен у себе си. Ако още не знаете, писането е съвсем самотно занимание, без някой да ти гарантира успех или слава, но пък ако наистина държиш на своето и не си склонен да се съобразяваш с властта, унижението ти в България е 100 на сто. Затова от един миг нататък, някъде подир прогонването от младежкия пловдивски вестник за остро критична статия от май 1981 г., хич не ме вълнува кое литературно говедо какво говори за написаното от мен, ала живо ме интересува дали ме четат обикновените българи, т.е. хора от моята черга или с моя манталитет на израснал по някогашните прашни и кални улици на Пловдив, където ходиш бос и с голите си стъпала усещаш колко грапава, но и колко топла може да бъде земята под теб.

БЯС ЗА ПИСАНЕ,
БЯС ЗА ЖИВОТ

  Бях седемнайсетгодишен, когато написах първия си разказ, следвайки стила на Хемингуей. "Крайпътен ресторант" се казва разказът. И досега смятам, че е сред най-доброто, което съм писал в течение на над половин век. Хемингуей (1899-1961) ли е причината? Не, разбира се. Това си бяха мои наблюдения, мой личен опит; от американеца заех подхода към диалога: ей тъй, с недомлъвки, което пък съобщава повече, понеже не уточнява докрай нещата и създава особена пространственост за въображението. Значи, двама души – мъж на години и млада жена, почти момиче, разговарят в жежкия августовски следобед къде могат да отидат. Тя очевидно не е добре, а той е силно притеснен. Встрани от масата им три скучаещи сервитьорки помежду си подхвърлят откъслечни реплики: какви са онези двама, гадаят какво става там. Няма други персонажи, но има звукове: бръмченето на отминаващи зад храстите камиони, чиито гуми свистят по размекнатия нагорещен асфалт. Мирис на река. Запотените стъкла на току-що измитите чаши. Жужащите мухи.

  Сега си давам сметка, че съм разказал нещо, което звучи почти като библейска притча. Страховито пространство виждам зад рехавата наглед тъкан на думите... Е, и как се получава то? Да не съм се родил научен!

  До казармата тренирах първо волейбол, гимнастика (14-15-годишен), бокс, кану-каяк. Боксирах се и в казармата, категория "перо" (до 54 кг). Ала най ми спореше в лодката: бях първи сред пловдивските млади каякари на Армейския спортен клуб "Ботев", най-добър на 500 м едноместен каяк сред юношите от тукашните ни пет спортни клуба, които развиваха кану-каяка. В последното за мен индивидуално състезание на пловдивската Гребна база току преди финала ме изпревари с около метър бая ячко момче от местната Спортна школа към Техникума по физкултура и спорт – Радко Дочев, който после завърши ВИФ и известно време беше треньор по гребане, а доколкото ми е известно, сега е художник на свободна практика.

  Помня, че го влачих по трасето; до трийсетина метра преди финала този хубавец се вози на вълната ми и мина край мен, прецапвайки последните метри на трасето с няколко мощни загребока. Изядох се! Да, яд ме е и досега, но не ме е яд на Радко, с когото си останахме приятели и после много пъти сме сядали на чаша кафе, а ме е яд на мен си – че не съм успял да се отскубна, та съм позволил да ми се влачи на буксир поне 400 метра по 500-метровото състезателно трасе.

  Имал съм не една и две сходни ситуации, последната по-значителна сред които беше злощастният ми писмен договор със селски тарикат, който ми погуби мечтата да видя като томче от 496 страници ръкописа си "Ламски", писан в течение на десет години (1994-2004). Завлече ме общо взето с около 1500 лв., като ми вървя по пети, докато не отскубна към 1200 лева суха пара, а после въртя-сука, взе да се крие, че и дори да пише сред приятелите ни, че би трябвало да съм му благодарен, че ми дал занаят в ръцете, като ме научил да си служа с вече неупотребяваната компютърна програма за предпечатна обработка Page Maker. Книгата си така и не видях, но не ме яд за книгата, а за погубената мечта.

  От ІХ клас нататък тренирах бокс при юношите на АСК "Ботев", а се готвех в курс по парашутизъм и към пловдивския Аеро-клуб "Владимир Комаров". Скочих два пъти с парашут от старичък Ан-2, изкарах теоретичните занятия по безмоторно летене, взех изпита, предстоеше да летя с планер, но се отказах заради най-добрия ми приятел от онова време, та и до днес – Тодор Ряпов, на когото заради нещо в зрението не позволиха да скача с парашут, нито да продължи нагоре обучението.
Мечтаехме си с него да станем бойни пилоти. Освен че от VII-VIII клас тренирахме заедно гимнастика, бокс, състезавахме се с юношите и младежите, че и с мъжете... в каяк-двойка на Гребния канал, свирехме в духовата музика на гимназия "Георги Димитров": Ряпов – на бас-баритон, аз – на бас-флигорна. Като ученик в ІХ-ХІ клас от 1963 г. нататък в пловдивските два вестника "Комсомолска искра" и "Отечествен глас" печатаха мои фейлетони, разкази, репортажи от пловдивските заводи, чат-пат и по някое стихотворение.

  По онова време се занимавах и с хата-йога. Занимавах се с лов за пойни птички; изработих върху дърводелския тезгях на баща ми пет кафеза и капан за кардалини. Сглобих по схема с изработените от мен елементи морзов ключ и апарат, с части от магазин "Млад техник" си сглобих радиоприемник, а и миниатюрен електромотор. С кон и каруца от земеделското стопанство на близкото до града село Войводиново с приятеля Тодор Ряпов обикаляхме къра и околните села да режем едногодишни израстъци от дива череша "махалебки", които калеми баща му чичо Янко ползваше за присаждане. И колко още занимания в онези години между 1960 и 1965! За какъв дявол са били всички тези втурвания в едно или друго? Нямам определен отговор. Навярно ще да е било трупане на опит, наблюдения, изпробване къде бих могъл да приложа енергията си за живот, за творчество, за надпревара. Ами че аз тогава се чувствах досущ като жребче, пуснато на воля да се състезава с по-големите, по-опитните и по-силните, повече живелите и помъдрели.

  Освен Ърнест Хемингуей, занимаваше ме стилът на Ърскин Колдуел (1903-1987) и Джон Стайнбек (1902-1968). Насочи ме към тази троица североамериканци първият ми учител в журналистиката и донякъде в литературата, роденият в град Септември Никола Джоков (1934-2000). Сбираше ни Джоката всеки четвъртък вечер като пилци с жълто около човката нас, десетина гимназисти. В кръжока му влязохме с конкурс. Най-често в редакцията през тези четвъртъчни вечери се учехме да пишем с Мария Широколийска (1945), Христо Джелебов (1947), Христо Батинков (1946), Мая Ралчева (1947), Видка Кочева (1945), Илия Зайков (1944-2011). В онези години – 1963-1965, на убийствените – в буквалния смисъл, концлагери, където само за политически виц пребитите с тояги концлагеристи са хвърляни от лагерните биячи полуумъртвени за храна на побеснелите от глад прасета, преди каквото и да било да познавам от Българската или от Великата Руска литературна класика, детайлно вече изучавах тройката Нобелови лауреати на Северномериканската англоезична литература.

  В казармата любимци ми бяха английският романтически поет Пърси Биш Шели (1792-1822) и шотландецът Робърт Бърнс (1759-1796). Извън задълженията ми на редови войник, бях и художник на поделението. Върху грундирани с гипс стени с латексови бои рисувал съм диаграми и картини. Освен радио-релеен механик в ракетния дивизион край Хасково, бях и библиотекар, правех седмичен войнишки стен-вестник, съчинявах стихове и разни смешки из войнишкия ни живот, рисувах карикатури, преписвах начисто, понеже го мързяло сам да си ги препише, старите планове на ЗКПЧ-то (зам.командир по политическата част) майор Стоянов. И т
ози вежлив, като че вечно с крайчеца на устните иронично усмихнат бивш учител, ни беше предложил мен и един от младите офицери в ракетния дивизион, инженер-лейтенанта Парушев от Радио-техническата команда, за кандидат-член на БКП, ала за наказание, че след нощен наряд не търчах по плаца за сутрешната физзарядка с останалите войничета, а останах да си отспя този половин час, фатмакът (викахме му Мечо, инак си беше просто старши сержант Маринов) нареди да отида да "полея розите". И не отидох да мия смърдящите войнишки кенефи, та три денонощия ме "командироваха" като арестант в Хасковския гарнизонен арест. И значи така, едва осемнайсетгодишен, славно се разминах и с партийно членство в БКП, с кариерата на партаец. Какво ти отспиване! В онези дъждовни три дни на мразовития март от 1966 г. десетина войничета арестанти вадехме огромни дялани камъни от ямата до старата ограда на гарнизонното хасковско поделение.

  От българските поети в детските ми години у дома, в полумрачната изба на улица "Ниш", се подвърташе обемист сборник с твърди корици, стихотворения на Христо Смирненски (1898-1923), зает от библиотеката към читалище "Виделина" в родния град на майка ми Пазарджик. Никак не ми харесваха стиховете на Смирненски, не ги харесвам и досега; този патетичен слог, приповдигнати звънки и строго разчетени ритмична стъпка, рима, тези звънки строфи, натруфени със словосъчетания, като "златолуспест гигант", с напомпани фрази, като "свил десницата корава, целий свят се днес изправя", и днес ми се виждат нагласена, изсмукана от пръстите работа. Изпитвах отвращение към задължението да зубря за уроците по литература и това обстоятелство ме имунизира срещу влиянието на каквото и да било от партийната тенденциозна лирика, където борбата беше като че ли основна тема и състояние.
Борба ли?! Не желая да участвам в борбата ви, другари и другарки, имам си моя идея как да живея живота си.

  Иван Вазов (1850-1921) ми се показваше тромав, нравоучителен, Пейо К. Яворов (1878-1914) – театрален, силно предвзет, Димчо Дебелянов (1887-1916) – мекошав, сантиментален, за да го имам за образец на мъж, а Пенчо Славейков (1866-1912) – като изключим няколкото му текста под влияние на народнопесенната традиция ("Стройна се калина вие", "Даваш ли, даваш, балканджи Йово" и пр.) – яко блудкав, особено с онзи връх на графоманията "Кървава песен".

  Започнах да чета петгодишен. В ранните ми ученически години лягах и ставах с богато илюстрирания "Що е то?" – сборник с гатанки на Асен Разцветников (1897-1951), с "Полски народни приказки" – страховити истории за Броиряпа, владетеля на подземното царство в Карконошките планини. Любими ми бяха всичките до една книги на Аркадий Гайдар (1904-1941)
.
Четох преди десетина години ужасяващи неща за Аркадий Гайдар, 19-годишен назначен за командир на червеноармейски полк, но това е друга тема. Харесвах италианеца Джани Родари (1920-1980); от творчеството му най-много – "Приключенията на Лукчо". Любимо ми беше сборничето разкази за животни "Рики-тики-тави" на Ръдиард Киплинг (1865-1936), увличах се, макар и за кратко, по индианските сюжети на Майн Рид (1818-1883), както и по фантастичните приключения на Жул Верн (1828-1905). Особено ми допадна романът "Наследникът от Калкута", писан от съветски концлагерист – Роберт Щилмарк (1909-1985), чийто пряк затворнически шеф си присвоил правото да го титулуват съавтор.

  След северноамериканската тройка Нобелови лауреати четох, по-точно казано, живях известно време с героите от сатиричните романи на Иля Илф (1897-1937) и Евгений Петров (1903-1942) "Дванадесетте стола" и "Златният телец". Галерията литературни идиоти, шмекери, тарикати в т.нар. социалистическо общежитие, наред с Хашековите чешити от "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война", ми бяха еталон, докато от 1994 до 2004 г. пишех, кажи-речи на коляно, върху купчини хвърчащи листове от тетрадка или направо на пишещата машинка у дома "Историйките на ученика Ламски". Първо върху празния лист за пишеща машинка рисувах графиката – илюстрация към поредния епизод, сетне идеше ред на текста. 

  Шест пъти по време на гимназиалните ми години препрочитах романа "Швейк" на Ярослав Хашек (1883-1923) и този роман с редицата предизвикващи дивашки кикот чешити от епохата на Австро-Унгарската империя и досега си ми е любимо четиво. Книгата "Ламски", образно казано, съм писал със заничане иззад рамото на чеха Ярослав Хашек. Единадесетгодишното момченце Иван Ламски, наред с около двеста образа на типични българи от днешно време, е опит за моя си – българска, и преди всичко пловдивска, версия на доверчивия наивник, чиято уж глупава оценка за безскрупулни службогонци е далеч по-меродавна, далеч по-вярна и много по-строга от оценката на духовни нищожества, като коледна елха окичени с отличия и академични титли. 


  Като възпитаник на Софийския университет от 1967 до 1971 г., в студентската ми квартира на ул. "Петър Митов" № 8 – уличка върху темето на столичния чистичък Слатински редут, нахълтаха вкупом философско-дестилираният Адриан Леверкюн на Томас Ман (1875-1955) от романа "Д-р Фаустус", наред с очарователния пройдоха Франсоа Вийон (1431-1463...?), трескавия Жулиен Сорел на Анри Бейл – Стендал (1783-1842), Дон Кихот на Мигел де Сервантес (1547-1616), жизнелюбивите, без свян разказвачи на готини истории от "Декамерон" на Джовани Бокачо (1313-1375), дето всичко в този наш пъстър свят е подчинено на любовта, глупостта и здравия секс.

  В годините на детството и юношеството ми бях може би най-ревностният читател на книги от кварталната библиотека към сладкарничката на Бай Димчо. Четенето ми бе утеха и изкушение. Изгубвах се в книгите; забравях, че у дома и в бедняшката ни махалица хората живеят бедничко, виждах се частица от друг – огрян от вълшебна светлина, пейзаж на разума, фантазията, страстите, примамливите далечини.


  От пристрастяването ми към книги бях се превърнал в книжен човек, въпреки че не съм пропускал нищо от игрите и сбиванията с хлапаци от нашата махала, а и от съседната – Македонската махала, населена с бойки момчета. Бях се превърнал в любопитен глупак, склонен да съзерцава света, та едно от първите момичета, което ми бе особено на сърце, 16-годишната Емилия Попова, веднъж здраво ми се ядоса: "Живееш като цвете в саксия, зад стъкло", а майка ми ме навикваше: "Стига с тези книги. От четене на книги кой е прокопсал!" Шестнадесетгодишен, заявих, навирил нос, на баща ми дърводелеца Кирил: "Няма как да те настигна, че си бил на фронта в Голямата война, целили са те немците да те убият с куршум, и си оцелял. Затова си пожелавам много... малки войни". Така и стана! Ангелът, чийто крила в тягостни мигове усещам разперени над мен, очевидно ме е чул.

  При сантиментален повод (любимото му момиче се увлече по мен) най-добрият ми приятел, когато ме изпращаше от пловдивската жп-гара, вече между коловозите и докато чакаме да се зададе влакът за София, се възмути: "Нависоко се излиташ, но лошо ще паднеш", на което – все така самоуверен, абсолютен наивник и глупак, отвърнах: "Да, но преди да падна, ще летя". Откъде у мен това самочувствие, Боже мой! Не съм бил блестящ ученик в гимназията; в гимназията обикновено скучаех сам на последния чин откъм прозореца със зъркели, зареяни навън. Да, спореше ми на Гребния канал сред юношите каякари на 500-метровата дистанция; при бокса стигнах до второ място на някакво вътрешноармейско първенство в ПВО и ВВС. Виж, материалите, които се явяваха от дъжд на вятър между 1961 и 1965 г. в двата пловдивски вестника – "Отечествен глас" и "Комсомолска искра", учителите ми ги развяваха из коридорите на гимназията като тореадорски плащ: "Туй нещо, Гьорги, ти ли си го писал? Ти си го писал, нали!"

  По-вероятно онова самочувствие между коловозите на пловдивската жп-гара се е основавало на обстоятелството, че самичък бях постигал всичко в онзи мой живот – и добро, и не толкова добро, и лошо, и много по-лошо, че херолди не крачеха с фанфари пред мен, че любвеобилни отци и приятели не бяха застилали килимена пътека от хвалби и приветствия пред нозете ми, че за всичко припечелено ми се е налагало, налага ми се и досега, да си плащам полагащия се горчив данък от рани, оскърбления, разочарования, страдание, безсъници нощем, унижения. Раснах като син на мълчалив простосмъртен дърводелец от покрайнините на някогашния сив и мизерен Пловдив; ала и Исус в човешката си плът е дърводелски син, нали! Какво значение какъв си се родил, дали са те повивали в коприна и със златна лъжица са те хранили изискани гувернантки; важното е какъв заряд жизнена енергия носиш и как тази жизнена енергия се преобразува у теб в бяс за творчество и в любов към човека, но не към доказалия се праведник, а към грешния и силно изкушен човек, каквито сме всички ние, живите тук долу, на Земята.


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 20 fev. 1999 – edited by 23 avg. 2019
Илюстрации:
- май 1966 г., войник в отпуск (награда от вътрешно-армейските състезания на ПВО и ВВС по бокс в хангарите на някогашното пловдивско летище), тук на сватбата на Сия в някогашното село Мечкюр, днес квартал Прослав (горе);
- Вълшебното царство на моето детство  избата, където живеехме до 1960 г. (долу).

СВЕНЛИВАТА РЕНИ

СВЕНЛИВАТА РЕНИ

Грее на чина си Рени, пламнала от свян,
а зад пламналата Рени гуши се Иван.

Стихове най-възвишени й нашепва там
и потъва наша Рени вдън земя от срам:

"Ах, нещастнико! Ах, глупчо! Дяволе засмян,
много лошо те научих, но не ще се дам".

Блясва иззад очилата българикът строг –
бъркат му се времената в тъпия урок.

Грее на чина си Рени, алена от свян,
а в очите й зелени – глупчото Иван...

Що пък да не я целува, нали се натиска сам
толкоз сладко, че си струва риск и по-голям!

Мае се горката Рени – ако днес не се реши,
друга ще й го отнеме този влюбен до уши.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 1 uni 2000 – edited by 22 avg. 2019