четвъртък, 12 май 2016 г.

Публицистика - ПАСТИРЪТ И СТАДОТО

Политикът, първи започнал разпродаването на България 
ПАСТИРЪТ И СТАДОТО

    Утре е Коледа, Рождество Христово.

    Милият Петрович (Петър Петров)!... Бил за смъртното наказание. "Да се изпълняват присъдите! – обажда ми се по телефона вчера. – Да ги оставят цял живот в затвора е нечовешко. Ще напиша по тоя въпрос и ще го публикувам." Кой ще му публикува писаното, дявол знае, но ми е чудно що пък баш халът на осъдените на смърт го вдигнал по тревога, та пробвам за повече светлина по въпроса: "Не спори ли чудесната ти идея с твоето религиозно милосърдие? Значи, да ги разстрелят, казваш, е по-харно?" "По-добре е!" – отвръща. Та си мисля: и човеколюбието си има своите гримаси. 

    Стадото не е по-голямо от пастира, но народът е по-велик от водачите си. Без стадо пастирът какво е! Не може да бъде пастир ей тъй, от само себе си. Тъй че нацията със своите грехове и катаклизми осмисля съществованието на самия лидер. В отношението между народ и власт народът е невидимата страдаща, но раждаща и отглеждаща своите властници духом могъща сила. Властниците си въобразяват, че вършат каквото са си наумили, всъщност са слуги на духовни енергии, които самата нация е вложила у тях.*

    Така германците – вероятно от най-изявените творчески нации на континента, се явява виновник за престъпленията на националсоциализма, руската нация – за престъпленията на болшевишкия военен комунизъм. Може би е кощунствено да бъдат обвинявани цели нации, но нали всеки народ формира свое общество, където в борба надделяват едни или други идеи! Истинските духовни водачи (Тодор-Живковци, Иван-Костовци – в нашия случай) едва ли са водачите във видимия спектър; учителите са истинските духовни лидери, в тесния смисъл на това понятие. За България това са двама-трима за цялата ни многовековна трагична история: Климент, Евтимий, Левски. Паисий не; Паисий е предвестник, Йоан Предтеча на българщината, който кръщавал в кървавите води на българските ни трагедии и говорел на народа: "...Иде по-силният от мене, Комуто не съм достоен да развържа ремъка на обущата"(вж. Лука, ІІІ-16), па пояснявал: "Който ще дойде, е над мене, защото е бил по-преди от мене" – преведено неособено сполучливо от гръцки в Йоановото евангелие (І- 15): Идещият след мене ме изпреварва, защото беше вече по-напред от мене.

    Величаят Стамболов, но наред с размаха, с който устройва Нова България като модерна държава, Стамболов в делата си е хъш, въпреки благородната патина (покритие) от днешно време вследствие спомени за митотворчеството на Вазов и то значи "вагабонтин и нехранимайко". Ако смъртта е логичен завършек на стила му, ужасната сеч в далечната 1895 г. върху тялото на 41-годишния физически дребничък Стефан Стамболов насред София се вписва съвършено в стилистиката на целия му несретен, раздиран между Добро и Зло живот на далновиден и строг държавник, но и безскрупулен хъшлак. Детайл: жена му Поликсени – "ръст по-голям от среден, жива, с много бледно лице... черни и големи очи", както я описват, била външно спокойна, сдържана благодарение на силната си воля и съсредоточеност. Мълчаливо понасяла буйствата на недоклания, умиращ в разстояние на три дни съпруг. Говорът й бил забързан, с кратки думи и изрази, често прекъсвани от дълги паузи. Тая жена в бита си е забележителен характер, но кой досега да го забележи! 

    Странно ми е присъствието на гротеската в подтекста на националния пантеон "Светци" от редицата Раковски, Ботев, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... все задъхани, потни честолюбци, да речеш: добрата версия на непривлекателния, ала жизнен и повратлив Ганьо Балкански. Нима нямаме друг тип характери, за да ни служат и те за пример!

    Имаме, разбира се. Но ония между интелигентните нашенци, които заемали длъжността учители, възпитатели на народа (публицисти и писатели), не сметнали здравословно да ги представят. Родната историческа памет е в плен на синдром за малоценност сякаш, щом бъка историята ни от едностранчиво развити, блестящи от фанатична страст лица, които поради ужасната им кончина ни ги налагат за достоен единствено пример.

    Е, добре, но дали е задължително да се умира! Какви са тия Пирови победи с цената на кървища, сеч, трупове! Противопоставянето на целия свят, който не е съгласен с нас, липса на умение гъвкаво, но неотстъпно да следваме дълготрайна целенасочена защита на общонационалния ни интерес, липсата на приоритети в управлението на държавата, нежеланието да се правят каквито и да е отстъпки (в дипломацията ги зоват "компромиси"), страстното настояване да постигнем максимума от мечтите си – това ли е есенцията на трагичната Българска История! Колениченето пред саможертвата на национални герои нима изключва респекта пред достопочтените, не по-малко драматични образи на талантливи и вещи стопани, издъхнали от естествена смърт в постелята си, но оставили образец как човек може, и без да гине, да е полезен за Отечеството. Или и то иде от легендата за кончината на Исус на Земята? За да се въздигне в духа, за да царства в Небесата, според легендата трябва да бъде разпнат на хълма Голгота.

    Както ни се представя общото ни минало, имам усещане, че сме в плен на мил закъснял романтизъм, докато нам е нужен съобразен с реалния живот рефлекс към себе си и към многоизмерния свят отвъд границите на България.


Стефан Савов – още една от фалшивите икони на демокрацията 
Plovdiv, 24 dec. 1998 – edited 12 maj 2016
_____
* Вчера, 13 август 2006 г., убеждава ме размножаващ се под трийсетина имена из форумите на Интернет "философ с диплома" как масовият българин не проумявал каква драгоценност за България е лидерът на СДС Иван Костов.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1558.)     Не се плаши от локвата, душа и свят й е да те окаля! Смачканото празно тенеке вдига глъч до н...