ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (235.)
Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето.
Мартин Хайдегер (1889-1976)
Мартин Хайдегер (1889-1976)
15.08.2000. ЛИЦЕМЕРИЕТО
Невероятно, китайската роза, която от три-четири дни
се кани да извади на показ първото алено цветче, днес сутринта, баш навръх Голямата
Богородица, най-сетне е разцъфтяла. Едно денонощие, не повече, и утре
разкошният цвят ще се отрони от храстчето, ала днес то грее с цялата си мила
хубост... Точно днес. Ей такива малки
празници правят чудесен живота. Чета в книгата на някой си Пол
Джонсън* края на есето за Пърси Биш Шели... Мери Годуин, съпругата на Шели до
смъртта му, когато приятел видял сина й Пърси да срича, възкликнал: "Сигурен
съм! Като порасне, ще стане необикновен човек!" – и Мери Годуин,
напатила се поради ужасния характер на починалия си мъж, възкликнала притеснено: "Дано
Бог му помогне да си остане обикновен човек". Авторът на сборник есета под късия надслов "Интелектуалците", доколкото разбирам от
първите два-три текста (за Жан-Жак Русо, Пърси Биш Шели и Карл Маркс),
въвежда идеята за двойнствения живот и участ на високо надарени личности, приели ролята да законодателстват, да са съдници и духовни водачи на човечеството, но
– от друга страна, в личния си живот са си чудовищни лицемери, ужасни егоисти,
наглеци и грубияни. За да си обяснят лицемерието им, онези, които отблизо ги
познават (роднини, приятели), ги причисляват към клиничните маниаци, към
психично болните. Т.е. обикновеният, стандартният простосмъртен
е велик в своята обикновеност. Което звучи в тон с пасаж
от "Поема за България" от книгата ми "Кардиф":
И като обърне взор назад,
какво ли вижда човекът делничен!
Тъй мимолетно всичко негово е,
Тъй мимолетно всичко негово е,
че не можем иначе да си представим
този скитник,
освен като вечен пътник по грешната земя.
Също и в съответствие със стихотворението "Спокоен" от сборника:
Защото най-после всичко наред е и всичко е ясно:
голям е човекът, тъй нищожен,
освен като вечен пътник по грешната земя.
Също и в съответствие със стихотворението "Спокоен" от сборника:
Защото най-после всичко наред е и всичко е ясно:
голям е човекът, тъй нищожен,
голям е, в мълчанието си
свирепо вглъбен
отвъд смъртта – в живота на цялото човечество.
Между другото, що се отнася до "Кардиф", няма да си позволя компромис, че да я забележи светът. Добра основа за самоуважение – да живееш с този дял, който ти е даден, да не ламтиш и да не бълнуваш грандомански. Изкуството върви от видения към действителността; науката – от съществуващото гради видения, и по-конкретно казано, своите хипотези. В този смисъл авторът на т.нар. Научен комунизъм нямал кой знае колко общо с научното изследване; Маркс защитава, агитира, внушава като поет, публицист и моралист есхатологични** възгледи за човешкия ни род. Твърде разпалено звучи, за да го приема за сериозен научен работник. Творчеството му е извън сферата на научността, въпреки че – ама защо не и точно затова! – се кичи с определението "научно".*** Изобщо, дотук погледнато, англичанинът Пол Джонсън развива позната – и лично моя си – теза за лековерието, за наивността да се приема за висока стойност нещо измамно, фалшиво и маниакално. Това съм го обсъждал в тези записки по повод влиянието на марксизма в болшевишката му версия сред по-образованите слоеве на обществото и съм си обяснявал това лековерие с липсата на национална традиция след прохождащата родна интелигенция от 1870 г. насам: от Христо Ботйо Петков, който едва 22-годишен пръв прегръща Марксовата утопия. Учили-недоучили, без системна научна подготовка са и маститият Пенчо Славейков, и финият Гео Милев, а съвременникът им ги въздига, има ги за високо ерудирани.
За онази наша България мога да преглътна този факт с иронична усмивка, обзет от сантиментално родолюбиво чувство, ала какво да река за Западноевропейското интелектуално общество! И там комай изобилствали глашатаи на Истината – разни "учители и гуру" с оцъклени към небесата очи, маниакални лицемери с артистичен талант, гении на лицемерието, приели познанието от древността преди всичко като средство да се рекламират сред плебса. Публиката и там въздишала с онова Иван-Вазово, от шедьовъра "Чичовци" изпаднало, от новелата за Варлаам Копринарката и Иван Селямсъза излетяло: "Бре-ей! Много чело, много знай!" – крилата фразичка, из устата на Коно Крилатия – сопотски чешит, която може да се отнесе към редица шарени и разхвалвани модни веяния, нахлуващи откъм Западна Европа и Северна Америка на Балканите. Като му отеснеят модните парцалки, Западът великодушно ни ги дарява за втора употреба и доизносване. Марксизмът в цивилизования Запад не успя да пусне дълбоки корени; на Изток обаче марксовата фантасмагория стана яка основа на могъщи свръх-държави от бившия СССР на Сталин, та до Китайската народна република на Мао Цзедун и пр. Така модерните уж стихотворения на Димчо Дебелянов в превод на френски език изненадали френските литературни историци, и онези ми ти там хора възкликнали: "Как! За вас този поет е връх на поетическото майсторство? Но такива стихове и поети във Франция с лопата да ги ринеш!"
16.08.2000.
отвъд смъртта – в живота на цялото човечество.
Между другото, що се отнася до "Кардиф", няма да си позволя компромис, че да я забележи светът. Добра основа за самоуважение – да живееш с този дял, който ти е даден, да не ламтиш и да не бълнуваш грандомански. Изкуството върви от видения към действителността; науката – от съществуващото гради видения, и по-конкретно казано, своите хипотези. В този смисъл авторът на т.нар. Научен комунизъм нямал кой знае колко общо с научното изследване; Маркс защитава, агитира, внушава като поет, публицист и моралист есхатологични** възгледи за човешкия ни род. Твърде разпалено звучи, за да го приема за сериозен научен работник. Творчеството му е извън сферата на научността, въпреки че – ама защо не и точно затова! – се кичи с определението "научно".*** Изобщо, дотук погледнато, англичанинът Пол Джонсън развива позната – и лично моя си – теза за лековерието, за наивността да се приема за висока стойност нещо измамно, фалшиво и маниакално. Това съм го обсъждал в тези записки по повод влиянието на марксизма в болшевишката му версия сред по-образованите слоеве на обществото и съм си обяснявал това лековерие с липсата на национална традиция след прохождащата родна интелигенция от 1870 г. насам: от Христо Ботйо Петков, който едва 22-годишен пръв прегръща Марксовата утопия. Учили-недоучили, без системна научна подготовка са и маститият Пенчо Славейков, и финият Гео Милев, а съвременникът им ги въздига, има ги за високо ерудирани.
За онази наша България мога да преглътна този факт с иронична усмивка, обзет от сантиментално родолюбиво чувство, ала какво да река за Западноевропейското интелектуално общество! И там комай изобилствали глашатаи на Истината – разни "учители и гуру" с оцъклени към небесата очи, маниакални лицемери с артистичен талант, гении на лицемерието, приели познанието от древността преди всичко като средство да се рекламират сред плебса. Публиката и там въздишала с онова Иван-Вазово, от шедьовъра "Чичовци" изпаднало, от новелата за Варлаам Копринарката и Иван Селямсъза излетяло: "Бре-ей! Много чело, много знай!" – крилата фразичка, из устата на Коно Крилатия – сопотски чешит, която може да се отнесе към редица шарени и разхвалвани модни веяния, нахлуващи откъм Западна Европа и Северна Америка на Балканите. Като му отеснеят модните парцалки, Западът великодушно ни ги дарява за втора употреба и доизносване. Марксизмът в цивилизования Запад не успя да пусне дълбоки корени; на Изток обаче марксовата фантасмагория стана яка основа на могъщи свръх-държави от бившия СССР на Сталин, та до Китайската народна република на Мао Цзедун и пр. Така модерните уж стихотворения на Димчо Дебелянов в превод на френски език изненадали френските литературни историци, и онези ми ти там хора възкликнали: "Как! За вас този поет е връх на поетическото майсторство? Но такива стихове и поети във Франция с лопата да ги ринеш!"
16.08.2000.
Дребни на ръст, грозни в лице и тяло, силно изпаднали в плен на комплексите си, неадекватни в обществена среда, сеещи
омраза, изверги в личния си живот и дела, живо наказание за приятели и роднини, маниаци,
лицемери, неблагодарни, жестоки, безскрупулни, подли, изнудващи, но и с огромно
самочувствие, огромно чувство за непогрешимост, неотстъпчиви, изобретателни в
злото, и всичко това е компенсация за собствената им душевна (не духовна)
несъстоятелност... Пол
Джонсън в етюдите си "Интелектуалците" представя
т.нар. гении от последните към двеста години като чудовища,
или по-точно, като нещастници, обладани от демони, хора – безчовечни, но работещи, може би по воля божия, в името на човеколюбието. Изкушава ме този детайл: за физическия тип и "красота".
И това съчетание: висок, прометеевски дух, от една страна, и дребнава,
сгърчена, осакатена мизерна душици, от друга. Колкото
по-ограничени в личните си дела и бит, толкова повече разкрепостени в
духовното, локомотиви на прогреса; жалки, смешни като човечета, а грандиозни,
възхищаващи като отварячи на нови хоризонти пред идещите подире им поколения – Русо,
Шели, Ибсен, Толстой, Маркс, Жан-Пол Сарт физически са дребни по на ръст. Бих добавил тук, че мотива за сключения договор със Сатаната, чийто други имена: Прометей и Луцифер (носещ светлина) от древността до наши дни е разработван вече от Йохан Волфганг фон Гьоте (1749-1832) във философския роман "Фауст" и продължен по-късно от родения в Любек Томас Ман (1875-1955) с романа за гениалния композитор Адриан Леверкюн "Д-р Фаустус".
Във втория абзац на есето за двуметровия (над 190 см.) Хемингуей Пол Джонсън употребява размишление, което едно към едно може да бъде съотнесено към т.нар. български интелектуалци-русофили: "Те прекарват по-голяма част от живота си (в нашия случай – с преклонение и мисъл за Русия, бел.м.), превръщайки се, в крайна сметка, в последица от културен колониализъм. Появата на самобитен и независим интелектуален дух в Америка (разбирай: в България) е реакция срещу раболепието на Ървинг (разбирай: нашите национал-революционни дейци русофили) и другите като него" (като тях). Културен колониализъм – ето най-дразнещата ситуация, която сегашното поколение млади българи би трябвало да преодолеят в отношението си към собственото ни национално чувство, независимо от добрините (злините), които сме понесли от нашите славянски братя русите. Обаче т.нар. цивилизационен избор не следва да избива във възможните други две крайности – слугинско преклонение пред Запада и Североамериканските щати, или креслив национализъм, шовинизъм от типа на Сръбския шовинизъм, сляп за недостатъците в бита и в духовния живот на Българската нация.
Трезв подход към вътрешнодържавните наши проблеми, ето какво в исторически план предстои. Стефан Стамболов едва наченал, Фердинанд и Стамболийски са го продължили, но тази линия на поведение най-отчетливо се проявява в политиката на Борис ІІІ и неколцина политически водачи на буржоазна България, у Александър Малинов – на първо място, въпреки типично провинциалистката им ограниченост и самонадеяност, присъща за политическите партии и движения на Балканите между двете Световни войни.
Разсъждавам по-вероятно като типичен лаик, но какво значение има моето лично самочувствие, когато е очевидно: по досегашния начин просто повече не можем да продължаваме да се пренебрегваме и да се самоунижаваме. В този смисъл Русия в представите ни няма кой знае колко общо с действителната Русия; именно с онази виртуална Русия, с Русия от представите ни, предстои да се изясним докрай: дали ще продължим да се държим като бедна духовна провинция на руския манталитет, имперско самочувствие, велика история, великолепна култура, или най-после ще се осмелим да отстояваме, че сме различни по съдба, духовност и перспектива. Не ни вреди толкова самата Руска политика, колкото унизителното обсъждане враг ли ни е Русия или приятел и брат****. Да приемем тази велика нация и нейната държава с всичките й странности и да се съсредоточим най-сетне върху своето – какво лошо има в това?! Обществата от народи с нашия калибър (унгарци, белгийци, холандци, шведи, чехи, словаци, да не говорим за по-малобройните от нас: разни княжества и градове-държавици, и особено да не споменаваме благоденстващата Швейцария...) та надявам се, тези нации не изживяват такива угризения към т.нар. гръмко Велики сили, когато следват своите национални приоритети.
Защо, заговорим ли за Русия, българите се разделяме на два враждуващи лагера! Проблемът следва да се постави по друг начин, в крайна сметка, кое е по-важно за обикновения българин: Русия или България? И тогава, надявам се, няма как повече да шикалкавят нито русофилите, нито русофобите в днешна България. Решим ли този казус, ще отмре основната от причините за раздвоението ни като общност, ще се съсредоточим върху това, което сме, което следва да сторим за собствената си държава. Гузната съвест на интелигенцията използва все външни фактори, за да оправдае съвършени недомислия и тежки грехове спрямо обикновения българин. И Русия, и руснаците са такава фикция, която и сега продължават да експлоатират (за фикцията говоря) като аргумент за малодушието или за ожесточението си едни към други в политическите баталии. Не поставим ли край на тази тъжна традиция, която се точи от сто години насам, ще продължим да се въртим в кръг както дванайсетте еврейски племена из Синайската пустиня, заразявайки с невежествена дива страст и идещите подире ни млади поколения граждани на Република България.
Цитираното от Пол Джонсън в "Интелектуалците", чието заглавие в оригинал е "A phoenix paperback", с помощта на англо-българския ми обемист речник красиво си го превеждам: "Някакви си феникси от евтините книги". Ами авторът цитира на стр. 229 някой си Валтер Бенямин, който определял интелектуалеца като човек "с очила на носа и есен в сърцето". Тутакси в представите ми изплува приятелят проф. Иван Сарандев от Ямбол (1934-2020)*****, кой знае защо!
Във втория абзац на есето за двуметровия (над 190 см.) Хемингуей Пол Джонсън употребява размишление, което едно към едно може да бъде съотнесено към т.нар. български интелектуалци-русофили: "Те прекарват по-голяма част от живота си (в нашия случай – с преклонение и мисъл за Русия, бел.м.), превръщайки се, в крайна сметка, в последица от културен колониализъм. Появата на самобитен и независим интелектуален дух в Америка (разбирай: в България) е реакция срещу раболепието на Ървинг (разбирай: нашите национал-революционни дейци русофили) и другите като него" (като тях). Културен колониализъм – ето най-дразнещата ситуация, която сегашното поколение млади българи би трябвало да преодолеят в отношението си към собственото ни национално чувство, независимо от добрините (злините), които сме понесли от нашите славянски братя русите. Обаче т.нар. цивилизационен избор не следва да избива във възможните други две крайности – слугинско преклонение пред Запада и Североамериканските щати, или креслив национализъм, шовинизъм от типа на Сръбския шовинизъм, сляп за недостатъците в бита и в духовния живот на Българската нация.
Трезв подход към вътрешнодържавните наши проблеми, ето какво в исторически план предстои. Стефан Стамболов едва наченал, Фердинанд и Стамболийски са го продължили, но тази линия на поведение най-отчетливо се проявява в политиката на Борис ІІІ и неколцина политически водачи на буржоазна България, у Александър Малинов – на първо място, въпреки типично провинциалистката им ограниченост и самонадеяност, присъща за политическите партии и движения на Балканите между двете Световни войни.
Разсъждавам по-вероятно като типичен лаик, но какво значение има моето лично самочувствие, когато е очевидно: по досегашния начин просто повече не можем да продължаваме да се пренебрегваме и да се самоунижаваме. В този смисъл Русия в представите ни няма кой знае колко общо с действителната Русия; именно с онази виртуална Русия, с Русия от представите ни, предстои да се изясним докрай: дали ще продължим да се държим като бедна духовна провинция на руския манталитет, имперско самочувствие, велика история, великолепна култура, или най-после ще се осмелим да отстояваме, че сме различни по съдба, духовност и перспектива. Не ни вреди толкова самата Руска политика, колкото унизителното обсъждане враг ли ни е Русия или приятел и брат****. Да приемем тази велика нация и нейната държава с всичките й странности и да се съсредоточим най-сетне върху своето – какво лошо има в това?! Обществата от народи с нашия калибър (унгарци, белгийци, холандци, шведи, чехи, словаци, да не говорим за по-малобройните от нас: разни княжества и градове-държавици, и особено да не споменаваме благоденстващата Швейцария...) та надявам се, тези нации не изживяват такива угризения към т.нар. гръмко Велики сили, когато следват своите национални приоритети.
Защо, заговорим ли за Русия, българите се разделяме на два враждуващи лагера! Проблемът следва да се постави по друг начин, в крайна сметка, кое е по-важно за обикновения българин: Русия или България? И тогава, надявам се, няма как повече да шикалкавят нито русофилите, нито русофобите в днешна България. Решим ли този казус, ще отмре основната от причините за раздвоението ни като общност, ще се съсредоточим върху това, което сме, което следва да сторим за собствената си държава. Гузната съвест на интелигенцията използва все външни фактори, за да оправдае съвършени недомислия и тежки грехове спрямо обикновения българин. И Русия, и руснаците са такава фикция, която и сега продължават да експлоатират (за фикцията говоря) като аргумент за малодушието или за ожесточението си едни към други в политическите баталии. Не поставим ли край на тази тъжна традиция, която се точи от сто години насам, ще продължим да се въртим в кръг както дванайсетте еврейски племена из Синайската пустиня, заразявайки с невежествена дива страст и идещите подире ни млади поколения граждани на Република България.
Цитираното от Пол Джонсън в "Интелектуалците", чието заглавие в оригинал е "A phoenix paperback", с помощта на англо-българския ми обемист речник красиво си го превеждам: "Някакви си феникси от евтините книги". Ами авторът цитира на стр. 229 някой си Валтер Бенямин, който определял интелектуалеца като човек "с очила на носа и есен в сърцето". Тутакси в представите ми изплува приятелят проф. Иван Сарандев от Ямбол (1934-2020)*****, кой знае защо!
17.08.2000.
Приземявайки, меко казано, образите на
т.нар. ярки интелектуалци, Пол Джонсън внушава разочарованието си от съчетанието на
гениалното у човека с неумението у гения да се държи като нормален
простосмъртен. Твърде самолюбиви и податливи на бесове са тези характери; веднъж
изплували над тълпата, държат се като дяволи и като вампири пият жизненост,
съсипват не единствено своето физическо тяло, но и съществованието на най-близки до себе си любими хора. Повечето, всъщност, са ужасни самотници, обладани от идеята да служат на
човечеството, ала неспособни да обичат човека до себе си. Намусени, горделиви,
крайно самовлюбени, маниаци в клиничния смисъл на термина, палячовци, които чудно: светът приема насериозно. И
въпреки… Какво ли щяхме да сме днес без спомена за тях и техните постижения?
Сякаш Сатаната за сметка на таланта им е обсебил душата им; фаустовци на духа – душевно осакатени, неспособни да приемат величието да живееш в смирение, да си в скромността. Струпани накуп, съдбите им са илюстрация на морално падение в гигантски мащаби. Кой е изводът все пак? Дали не отвежда този извод обратно към изгонването на прогледналите за Познание Адам и Ева от Едемската градина!
Усилията на зоркия английски есеист не приемам за омаскаряване, а като призив към естественост и човеколюбие, които са първо и основно изискване към всекиго, независимо колко е талантлив и полезен за напредъка. Или отново става дума за върховенството на Десетте божи заповеди. В такъв смисъл "Кардиф" е религиозна книга, независимо че не се смятам за религиозен, това ми иде на ум, като чета тези късове чудесна публицистика. Ровя из биографичните сведения за Бертолд Брехт, а съседът, десетина години по-млад от мен, тъкмо поема със семейството обратно към Германия, където се установил преди петнайсет и повече години. Завиждам за новичката му кола, за пътя, който му предстои, по диагонал прекосявайки Европа…Обожавам дълги самотни нощни преходи с леката си кола. Една от постоянните ми мечти е да пообиколя за два-три месеца, от април до края на юли, в компанията на очарователна млада жена европейските градчета и селищата им там край голямата магистрала, която води, да речем – до Париж, и после да се спусна към Марсилия; дори да се отбия в курортно селище на френското средиземноморско крайбрежие, на което миниатюрно на картата селище съм кръстил втория от двата си проекта за лирика – подготвения за печат от 1999 г., но неиздаден все още сборник с около 80 стихотворения "Порто Фино", № 2 след сборника "Кардиф". Та пак да кажа: заради сребристата искряща модерна лимузина му завидях, завидях му, че е с жена си и с дечицата си. Той дали знае, че е щастлив? Май не, понеже го гледам, ходи навъсен. Имал си проблеми със здравето… А и жена му не изглежда да искри от щастие. Или щастието се усеща само когато го гледаш отстрани? Мнозина около мен мислят, че съм щастливец. Точно сега обаче не мисля, че е вярно. Като прокълнат съм с тези мои драсканици. Превърнах се на книжен плъх. Страх ме е да изляза на повече от 300 метра пеш от дома. От този тип българи съм, за които казват: И до кенефа с колата си ходи.
18.08.2000.
Сякаш Сатаната за сметка на таланта им е обсебил душата им; фаустовци на духа – душевно осакатени, неспособни да приемат величието да живееш в смирение, да си в скромността. Струпани накуп, съдбите им са илюстрация на морално падение в гигантски мащаби. Кой е изводът все пак? Дали не отвежда този извод обратно към изгонването на прогледналите за Познание Адам и Ева от Едемската градина!
Усилията на зоркия английски есеист не приемам за омаскаряване, а като призив към естественост и човеколюбие, които са първо и основно изискване към всекиго, независимо колко е талантлив и полезен за напредъка. Или отново става дума за върховенството на Десетте божи заповеди. В такъв смисъл "Кардиф" е религиозна книга, независимо че не се смятам за религиозен, това ми иде на ум, като чета тези късове чудесна публицистика. Ровя из биографичните сведения за Бертолд Брехт, а съседът, десетина години по-млад от мен, тъкмо поема със семейството обратно към Германия, където се установил преди петнайсет и повече години. Завиждам за новичката му кола, за пътя, който му предстои, по диагонал прекосявайки Европа…Обожавам дълги самотни нощни преходи с леката си кола. Една от постоянните ми мечти е да пообиколя за два-три месеца, от април до края на юли, в компанията на очарователна млада жена европейските градчета и селищата им там край голямата магистрала, която води, да речем – до Париж, и после да се спусна към Марсилия; дори да се отбия в курортно селище на френското средиземноморско крайбрежие, на което миниатюрно на картата селище съм кръстил втория от двата си проекта за лирика – подготвения за печат от 1999 г., но неиздаден все още сборник с около 80 стихотворения "Порто Фино", № 2 след сборника "Кардиф". Та пак да кажа: заради сребристата искряща модерна лимузина му завидях, завидях му, че е с жена си и с дечицата си. Той дали знае, че е щастлив? Май не, понеже го гледам, ходи навъсен. Имал си проблеми със здравето… А и жена му не изглежда да искри от щастие. Или щастието се усеща само когато го гледаш отстрани? Мнозина около мен мислят, че съм щастливец. Точно сега обаче не мисля, че е вярно. Като прокълнат съм с тези мои драсканици. Превърнах се на книжен плъх. Страх ме е да изляза на повече от 300 метра пеш от дома. От този тип българи съм, за които казват: И до кенефа с колата си ходи.
18.08.2000.
Вчера след 14 часа трябваше да се видя с Re. За съжаление жигулата, върху която положих досега толкова мерак и усилия, за да ми служи за тези наши срещи, прояви характер: отказа да
запали, прояви се като отмъстителна любовница, която ревнува от съперницата.
Подир час и двайсетина минути бях на мястото на срещата, просто минах оттам и Re. естествено я нямаше. Позвъни ми в четири след обяд
притеснена да пита какво се е случило. Нищо – казвам, – жигулата цял час не пожела да запали. Съдбата отредила днес да не се срещнем. От пет до седем
със свекъра на Вера, по-голямата от щерките ми, пихме по две бири в кръчмето до училището в компанията на
внучката Невена. От Райчо научавам, че двете ми дъщери и зетят наели квартира на съседна улица срещу сто лева месечен наем. Отказвам се да ги
разбера; избрали нестандартен начин да доказват някому колко са вече независими. Но и аз на
тяхно място бих постъпил по същия начин. Да, всеки сам трябва да трупа жизнен опит.
19.08.2000.
19.08.2000.
Вчера от същото място купих нов акумулатор;
цената – пак 52 лева. Старият "нов" акумулатор издържа две седмици след
гаранционния срок от година и половина. От същия продавач го бях купил, та взе да ме гледа съчувствено, вмъкна се в задната стаичка, след малко иде: "Лош късмет,
случил ти се акумулатор от дефектна серия". Оказа се, както рече, негов
приятел в същата онази седмица купил и той акумулатор от
тази партида. Съжалявам, нищо не мога да направя. Гаранцията ти е изтекла". И се наложи да се бръкна за точно 104 лева за още един акумулатор в разстояние на осемнайсет месеца. После пред блока пияният Чомпал ми изръмжа: "Като си имаш братовчедка, дето бачка в пазарджишкия акумулаторен завод, що не отиде там,
ами купуваш оттук? Ти си за ебане, кой ти крив! Хем щяха да ти изберат от
продукцията им за чужбина. Не знаеш ли, за нашия пазар пробутват само
боклуците си". Накъсо, вината ми
е, че съм повярвал. Не е нормално българска продукция да
съответства на стандартите за качество и трайност. Истина е, че с този скапан акумулатор минах две хиляди километра; галех го като детенце.
У нас, в България, тъй са ни подредени нещата, че българинът е длъжен да гледа с подозрение към всякакъв вид договори, да е готов, че шмекер може да го измами, и значи, по-харно ти да излъжеш, отколкото теб да те вземат за шаран. Съседите от деветия етаж се надпреварваха някога да се хвалят как четири пъти сменяли новата си чешка автоматична пералня "Татран" и от четири години винаги се прали в чисто новичка машина. Как ли! Малко преди да изтече гаранционният срок, съзнателно претоварват пералнята – пъхат огромни дебели черги в нея, старите си жакардови килими, докато я блокират и повредят, за да я рекламират като дефектна. "Е-ей, ама предпоследната ни пералня се оказа толкова здрава, мамито й да еба, че се наложи с гаечния ключ върху буксите за електромотора да дам накъсо, че да спре да върти. Яко животно, ама и от нея се куртулисахме!" Това е Митю Дългия. Като го видиш с неговия рус мустак, па и симпатичен, строен – същински англичанин от Камарата на лордовете. По същия начин неколцина съседи си бастисват акумулаторите и ходят да ги заменят по няколко пъти с нови. "Три съм ги сменил! – хили се и 25-годишният Ивайло Димитров от седмия етаж. – Четвъртият се оказа най-издръжлив, ама и него скапах. Айде бе! Няма па аз да се минавам!"
Видяхме се (както Адам и Ева) с Re. и не беше зле! Ето едно от основните неща, за които си струва да се живее, мисля си сред всичките ми разочарования и унижения, които тукашната райска градина ми поднася всекидневно. Живея монашески, да има що-годе ред в този мой живот. Откривам, че подир удари под кръста щастието пари по-замайващо в ноздрите ми като свеж планински въздух. Разгледах и проспектите, които Re. ми донесла армаган от Франция, и общото ми впечатление от тези чудни хубости е, че Западна Европа постепенно се е превърнала в музей, в място, където простосмъртното население на планетата отива да се докосне до мечти и блянове. Но това съвсем не е истинският живот, ами е добре сресана и подредена търговска витрина на Рая, дето праведниците вегетират като белезникави силуети, прозяващи се от духовна скука. Тук, на Балканския полуостров, па и малко по на изток от нас, е територията на варварите, джунглата с хищници и нещастни жертви в истинския им вид. Ако българите ни крепи нещо, за да оцеляваме, за да не изчезнем съвсем, това вероятно е вбитият в пластовете от цивилизации преди нас тракийски корен, онези полумитични пра-траки бриги или фриги, от които сме произлезли точно тук.
20.08.2000.
У нас, в България, тъй са ни подредени нещата, че българинът е длъжен да гледа с подозрение към всякакъв вид договори, да е готов, че шмекер може да го измами, и значи, по-харно ти да излъжеш, отколкото теб да те вземат за шаран. Съседите от деветия етаж се надпреварваха някога да се хвалят как четири пъти сменяли новата си чешка автоматична пералня "Татран" и от четири години винаги се прали в чисто новичка машина. Как ли! Малко преди да изтече гаранционният срок, съзнателно претоварват пералнята – пъхат огромни дебели черги в нея, старите си жакардови килими, докато я блокират и повредят, за да я рекламират като дефектна. "Е-ей, ама предпоследната ни пералня се оказа толкова здрава, мамито й да еба, че се наложи с гаечния ключ върху буксите за електромотора да дам накъсо, че да спре да върти. Яко животно, ама и от нея се куртулисахме!" Това е Митю Дългия. Като го видиш с неговия рус мустак, па и симпатичен, строен – същински англичанин от Камарата на лордовете. По същия начин неколцина съседи си бастисват акумулаторите и ходят да ги заменят по няколко пъти с нови. "Три съм ги сменил! – хили се и 25-годишният Ивайло Димитров от седмия етаж. – Четвъртият се оказа най-издръжлив, ама и него скапах. Айде бе! Няма па аз да се минавам!"
Видяхме се (както Адам и Ева) с Re. и не беше зле! Ето едно от основните неща, за които си струва да се живее, мисля си сред всичките ми разочарования и унижения, които тукашната райска градина ми поднася всекидневно. Живея монашески, да има що-годе ред в този мой живот. Откривам, че подир удари под кръста щастието пари по-замайващо в ноздрите ми като свеж планински въздух. Разгледах и проспектите, които Re. ми донесла армаган от Франция, и общото ми впечатление от тези чудни хубости е, че Западна Европа постепенно се е превърнала в музей, в място, където простосмъртното население на планетата отива да се докосне до мечти и блянове. Но това съвсем не е истинският живот, ами е добре сресана и подредена търговска витрина на Рая, дето праведниците вегетират като белезникави силуети, прозяващи се от духовна скука. Тук, на Балканския полуостров, па и малко по на изток от нас, е територията на варварите, джунглата с хищници и нещастни жертви в истинския им вид. Ако българите ни крепи нещо, за да оцеляваме, за да не изчезнем съвсем, това вероятно е вбитият в пластовете от цивилизации преди нас тракийски корен, онези полумитични пра-траки бриги или фриги, от които сме произлезли точно тук.
20.08.2000.
"Личността е по-важна от абстрактните
идеи на идеологическата справедливост"; цитатът е от есето за Джордж
Оруел (Ерик Блеър е същинското му име), Ивлинг Уо и Сирил
Конъли – и тримата родени в 1903 г., починали съответно през 1950, 1966 и
1974 г. Та тази мисъл на П. Джонсън съответства на идеята от
стихотворението ми "Енергия", писано в памет на Михаил Берберов (1934-1988). Откривам бая аналогии с писаното в "Кардиф", само
че "Кардиф" е сборник стихове, макар философският им ключ да напомня за есетата на този интелигентен и доста ироничен англичанин.
Пловдив –
най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited by 4 sep. 2020
Илюстрации:
- 2020 г. Фронтмени на медийна власт.
- 1980 г. Иван Панев в Стария Пловдив.
___
* "Интелектуалците". Английско издание от 1988 г., българско – от 1994 г. Авторът Пол Джонсън (1928) е английски журналист и популярен историк. Макар да бил свързван с политическата левица в младите си години, Джонсън е консервативен историк, получил образованието си в независимото йезуитско училище Stonyhurst College и в Magdalen College, Оксфорд.
** Свързани с мистична представа за свършека на света.
*** Както агитатор марксист от форумите неуморно се самоопределя за философ. Избиване на комплекс е това може би или съмнение, подтискано с напомнянето "Аз съм философ-психолог, дипломиран при това! Някой да не ме е прочел, да не ме е забелязал, че съм философ-психолог, при това дипломиран в Петербург. Да-да, аз съм философ"... Поначало философията е жизнерадостен стремеж към логическо обяснение на света, а този е злостен като първоучителя си Маркс.
****За случващото се на Балканите след войната от 1877-1878 г. нашите хора пуснали лаф: "България е сестра на Русия, но Сърбия й е любовница".
***** Университетски професор по Българска литература между двете световни войни в Софийския и в нароилите се като манатарки след дъжд университети на дълбокия и не тъй дълбок наш роден прованс.
* "Интелектуалците". Английско издание от 1988 г., българско – от 1994 г. Авторът Пол Джонсън (1928) е английски журналист и популярен историк. Макар да бил свързван с политическата левица в младите си години, Джонсън е консервативен историк, получил образованието си в независимото йезуитско училище Stonyhurst College и в Magdalen College, Оксфорд.
** Свързани с мистична представа за свършека на света.
*** Както агитатор марксист от форумите неуморно се самоопределя за философ. Избиване на комплекс е това може би или съмнение, подтискано с напомнянето "Аз съм философ-психолог, дипломиран при това! Някой да не ме е прочел, да не ме е забелязал, че съм философ-психолог, при това дипломиран в Петербург. Да-да, аз съм философ"... Поначало философията е жизнерадостен стремеж към логическо обяснение на света, а този е злостен като първоучителя си Маркс.
****За случващото се на Балканите след войната от 1877-1878 г. нашите хора пуснали лаф: "България е сестра на Русия, но Сърбия й е любовница".
***** Университетски професор по Българска литература между двете световни войни в Софийския и в нароилите се като манатарки след дъжд университети на дълбокия и не тъй дълбок наш роден прованс.
Иван Сарандев (1934-2020)
Когато правех политическия вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 - 26 февруари 1991 г.), Иван Сарандев и художникът Любомир Самарджиев (1937-1999), които съм приемал дотогава като приятели за човечността им към мен, се отдръпнаха като попарени, щом чуха, че правя вестник, опозиционен на БКП, която тъкмо се беше преименувала на БСП. С това преименуване партайците заграбиха табелата "БСП". Друга партия под това име бе регистрираната на 31.ХІІ.1989 г. с председател Йордан Велков. С фалшифицирани протоколи обаче бе елиминирана не само онази БСП, но и първата у нас след Десети ноември 1989 г. – истинската Демократическа партия с председател доц. Илия Кожухаров. За сведение вж. БТА: "Паралели", Прес-служба "Куриер" – "Експресно издание. Нови политически и обществени сили, с дата: 21.ІІ.1990 г. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
