Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 6 ноември 2018 г.

Публицистика – ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (2.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (2.)

  Печална роля отреждат на интелигента – придворен шут, лала, палячо за разтуха на кралския двор, пъстро пернато с брада или рачешки мустаци a la Салвадор Дали, с обичка на уше като швейцарска крава на тучна морава или с плитчица, привързана с парцалче, понякога – с бръсната като белен картоф кратуна, или с папийонка червена на бели точици, косичката, ако я има, мазана с гел, пригладена/разрошена, интелигентният екземпляр може и да наподобява разплетена дамаджана за вино. Важно е отдалеч да личи, че в никакъв случай пред вас не е простосмъртен. Щом е интелектуалец, то ще рече умен, който се прави на глупак, разсъдлива твар, която пълзи край атлазените пантофки на Негово величество властника, реди остроти с вкус на канела в кафенцето. Остротите са брутални, от което нормален човек потръпва, докато просташката сган крещи: "Е-ей, нашето момче как му разказа игрите! Хем как му го рече! Право в очите, а! Ура-а-а…"

   Медиите струват пари, хем ужасно много пари. А у кого са парите? Вече е невъзможно от трибунка на многотиражка да се състезаваш с медийния октопод. Та и романтичният период, кога иззад отсрещния бряг на Дунава някой даскалски син извади на показ пред Европа и света непраните гащи и мухлясали драперии на разсмърдяла се върху три континента Османска империя, това буди възторг у опърпаните, недояли, изпосталели хъшове, обнадеждава поруганите в отечеството си българи, да! Само че, приятели, този сладък, романтичен период, отдавна отмина.

   От друга страна, добрият тон, зад който не се таи наглост и лицемерие, отживелица ли е? Само който не работи, той не бърка – не е ли ясно, че да приемем известното от хилядолетия: че за управляващия е естествено да греши, но и да търпи упрек и това не е необикновено. Като грешим и се поправяме, ние израстваме. Защо тъй упорито назначените за говорители и ментори в днешното наше обществено пространство настояват, че единствено с техните уста говори Истината? Това, което е истина за мен, за другиго може и да не е; пък и кой е между нас вечерял с Господа Бога! 


  Чрез медиите Лицемерието се самопредлага и в човеколюбиви форми, във всеки случай по-хитри начини за манипулация от манипулациите на оприличавания от почитателите си на Стефан Стамболов гл.ас. в АОНСУ (Академия за обществени науки и социално управление) г-н Иван Костов. Скулптор, усетил, че вече е фигура в общественото пространство, говори уравновесено, приказването му излъчва доброта, но как да му повярвам, когато реди лакърдии за ред и достойнство, за унижението, на което сме подложени, като граждани на държавата България! Не мога да му вярвам, понеже с юмрук посегна срещу дежурния полицай на служебния паркинг пред софийската община, в София. Най-странното подир това геройство: Главният секретар на МВР в онези славни дни Бойко Борисов връчи на побойника един вид компенсация за преживения стрес... новичък патлак "Браунинг" с поздравителен надпис*.

  Случва се при самозащита човек да излезе от кожата си, да зашлеви идиота, но господинът не защитавал себе си, не защитавал таланта си; защитавал статута си на недосегаема от закона персона. Вежди Рашидов имам предвид. Е, къде отиват всичките му сладки приказки!

 
Велико е да бъдеш смирен. Всеки може да сбърка: бесовете, случва се, да надделеят у теб понякога. Затова и по-велико е покаянието. Всъщност, покая ли се скулпторът? Искрено да се беше покаял, бих го приел такъв, какъвто си е. Не, не заради изкуството му, а заради личността. Негова си работа. Майната му на Вежди! Срина ми се в представите като изваяна от влажен пясък симпатична скулптурка; влагата се изпари, остана оглозган от вятъра грозен скелет на мерака да си готин. 

  Нашите комплексирани интелигенти са си заслужили участта да стоят встрани от важните за нацията ни теми. Послушайте за какво и как един-друг се дърлят: кой е по-велик, кой е по-близо до народа, кой е заслужил да се нарече "дисидент" и разбира се, да понесе като венче маргаритки във вид на нимба титлата "демократ". О, Санта симплицитас! О, Суета на суетите!

  Всъщност, що ли е интелигент? В зората на грандиозния експеримент с "най-прогресивното и човеколюбиво учение на света" обожествявана девет десетилетия персона (Владимир Илич Ленин, 1870-1924) назовава интелигенцията на Русия насекоми (инсекти), досада някаква за Властта, която досада трябва да се държи изкъсо, да се гали по муцунката и да се шамаросва по кратунката, от време на време да й се дърпат юздите, да се прорежда и преподрежда. "Кекава интелигенция" беше у нас, в България, любимо определение за три поколения партийни комисари на правдата. Представяха интелигента в образ на дърдорко, изперкал от четенето на книжки, и чрез тази карикатура на многознайко учеха младежта да обича "трудящите се маси", Българския народ. Но интелигент е всеки мислещ, нормален, обикновен, всеки опиращ се на опита и разума си вътрешно подреден, уравновесен и независим човек, в каквото и поприще да се изявява. Нима не сме срещали абсолютно невежи и нагли с диплома за висше образование или гирлянд от научни титли. Циникът Иван Славков (1940-2011) в любимата му роля Шут на България, например, е академик.

  Истинската наша България, огромно множество без представителство в Народното събрание, в чуждите и частните медии, без достъп до онази осветена сцена, понася кощунствата и наглостта на невежествената власт. Но в това множество простосмъртни е енергията, опитът и мъдростта на нацията. Ако управляващите придобият навик да се вслушват внимателно какво говори най-обикновеният човек, гражданинът на Републиката, най-малкото тези управляващи не би се главозамайвали дотолкова, не биха безобразничили така откровено. Другояче биха възприемали сламените чучела, самонарекли се интелигенция, за елит на нацията. Инак, каква ли му е на лаладжия** грижата, освен да служи на деспота и на придворните с лакърдии колко обичал и работел за България!

  Краят на есето "За какво ли са умирали?" – тълкуващо Случая Веселин Андреев в "Нови задочни репортажи за България"***: "че е много по-лесно да бъдеш евтин герой в един или два епизода, отколкото да бъдеш честен и обикновен човек цял живот". Обяснявам си така и обичта към баща ми, дърводелеца-мебелист, мълчаливия, вглъбен в занаята си, доверчив, но неразбиращ политическата конюнктура, заради това странящ от всякаква обществена (разбирай, политическа) дейност. Изяснявал съм респекта си към моя Голям Малък човек в този "ключ". Оттам може би е съпротивата ми спрямо героически театрални пози, независимо кой и с каква идеална цел позира: дали е Йохан от едноименната поемка на 24-годишния Христо Смирненски (1898-1923), герой в "Стършел", роман на 33-годишната в 1897 г., когато пише книгата си, Етел Войнич (1864-1960) или популяризатор на чудесна идея.

  Животът е велик дар и трябва да се пази. В цитираната фраза на Георги Марков не ми се нрави думата "евтин" – стои тази дума във фразата му
като оголен зъб, обезценява позицията на автора. А мимоходом защо да не отдам дължимото на героизма? Може би бъркам? Герой, изненадващ и самия себе си, може да се окаже кой ли не от хората наоколо; важното е, че е лицемерие да се разхождаш в героическа поза, да вириш показалец към Небесата, да редиш назидания, да заразяваш света с бесове. 

  Героите ги убиват. Затова не желая да съм герой за каквато и да е идея, нито призовавам другите да стават герои. Смятам, че героично е да си честен и обикновен дори и след като ти се е наложило да извършиш нещо, което другите наричат подвиг, и хора се тълпят наоколо да те славят.


   Мюсюлмани, които сами се взривяват на многолюдно място в Близкия Изток, Испания, Турция или където и да е по света, определям – първо, за страхливци, второ – подлеци, трето – жертва на заможните манипулатори. Този род саможертва за милиони вярващи е героизъм, и аз нямам логично обяснение за това. Нима бог на която и да е религия не повелява да пазим живота? Чий бог изисква трупове и се любува на мъртъвци!

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 21-26 sept. 2009 – edited by 6 noe. 2018

Илюстрации:

- Салвадор Дали, 1904-1989, автопортрет на скандален образ (горе);
- Вежди Рашидов, роден през 1951 г. – министър на културата (долу).
__
* Вж. https://www.mediapool.bg/boiko-borisov-predlozhil-nagradata-za-vezhdi-rashidov-news22175.html 
** Мултакът на Републиката - академик, оле! Вж. https://pik.bg/%D0%B2%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D0%B8-%D1%80%D0%B0%D1%88%D0%B8%D0%B4%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D0%BD%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD-%D0%B7%D0%B0-%D0%B0%D0%BA%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BC%D0%B8%D0%BA-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%B0%D0%BD-news778911.html
*** Георги Марков, "Нови задочни репортажи за България", сборник, изд. 1991 г. с предговор от Стефан Цанев. Бел.м., tisss.