.jpg)
Ако можеш да се влюбиш в летежа и небето, знаеш как да дойдеш. Тук ще откриеш хора, които са живи, приключения, които са истински. Знам едно истинско богатство, и то е споделянето между човеците. – Екзюпери (1900-1944), из "Малкият принц"*
10 mar. 2002
Внезапно бях обхванат от привличането на младо момиче, което не съм срещал на живо, виждал съм го на телевизионния екран, когато чете вечерните новини, а вчера сутрин го видях в някакво там студио сред други известни от по-преди телевизионни говорители... Пиша това не от 17 часа на 10 март, както съм отбелязал първоначално в бележника си, а на следната утрин: че доста се колебаех, надсмивах се над себе си; реших, не е сериозно да изпадам в толкова умопомрачително настроение на нежност.
11 mar. 2002
Пишейки горните редове, сега вече си мисля, че съществуват връзки между мъж и жена, за които логическият подход е неподходящ и неспособен каквото и да било да изясни. Ароматът на любов е като едва доловимото ухание на розовия цвят в стаята. Ала колко по-плътна, увличаща е тръпката, може би защото няма абсолютно никаква възможност тази любов да се материализира. Екранният образ от вчера ме привлича в непознати пространства, иде от дълбини на подсъзнанието – от друг живот, когато сякаш съм бил някой друг в предишен живот и времена, идва при мен като спомен. В илюстрован седмичник преди месеци бях мернал цветни снимки на цялата страница на същата жена край нов велосипед. Отгърнах проспект на магазините "Метро" – там, където е рекламата на такъв велосипед, па си помечтах да имам същата вещ. Усетих се щастлив заради спомена, когато съм яздил велосипед – за ветреца, който свисти тихичко в ушите ми, разпилява ми косата, докато летя из зелени поляни край Марица в Пловдив или където и да било другаде, огрян от вездесъщото тракийското слънце.
Ето че, докато записвам, образът на жената полека-лека избледня, стопи се от само себе си, но вече знам: тя сега е моя, заселила се е в подсъзнанието ми, очарователно неспокойна, представяща се обаче в строг образ, а всъщност изкушаваща... Не е ли то ангелската версия на привличането? Едва ли е наясно какво излъчва, но лъчистата й аура ме изкушава да фосфоресцирам от километри разстояние. Съсредоточавайки се върху физическата й хубост, откривам уют в себе си, където мъжът у мен я прегръща и целува тази жена. Целомъдрената и омъжена Лаура така е предизвиквала стотиците сонети у влюбения в лицето и тялото й поет на Ренесанса Франческо Петрарка.**
13 mar. 2002
Колкото са ти по-плитки корените, по-лесно ти е да мразиш... Дъбът не мрази; мрази копривата. Злобата е безпомощност на духа: недостиг на духовност, бездарие и нещо срамно, което – както кървящите язви у прокажения нещастник, го изолира от света.
25 mar. 2002
От няколко дни, седем или осем вече, препрочитам разкази на Хайнрих Бьол. Някак печално се върнаха у мен позабравени мелодии от студентските ми години. Спомних си тогавашния разказ "Мелодиите на Дино", писан, когато съм бил 20-21-годишен. Ето тази сутрин измъкнах географския атлас на Западна Европа и по картата на Германия проследих откъде е минал героят на Бьол в разказа, дал надслова и на сборника му в българския превод: "Джуджето и куклата". За суетата, за случайните дреболии, които ей тъй минават уж някак между другото, а оказват толкова силно влияние над нас, се говори в разказа за най-обикновен сив дъждовен ден, когато на пръв поглед нищо не се случва. Така безсмислен понякога изглежда животът, именно когато е преизпълнен с послания откъм Космоса. Толкова меланхолия ни обгръща, особено когато дните са като днешния: тъжни, ветровити, хладни, сънливи!
Снощи се будя на три пъти. Първия път, когато се събудих, прониза ме като мълния откритието, че тази любов с Re. сам я удуших. "Не си виновна ти, коте! – помислих си. – Аз съм удушвачът. Не успях да простя пренебрежението. Ти стори всичко възможно нещата помежду ни да си останат непроменени, но в безразсъдството си, от наранена гордост горях ден след ден мостове между моето и твоето сърце".
Сърцето обича, когото си иска.
О, как с никого не се съобразява сърцето!
Ти му казваш: Не бива, грешно е, невъзможно е! –
ала то своето си знае.
И всички му казват: Не бива! Не бива!
Залагат примки, забрани измислят,
и колкото повече "Не бива, не бива!" –
толкова по-силно то се налага:
тропа с краче, дяволито те гледа
и прави с теб каквото си иска.
Такова безпомощно, а толкоз капризно!
Ще го съсипят, а своето си знае,
ден подир ден тъче своите мрежи
и идва мигът, когато се чудиш:
Щастлив ли съм, или съм нещастник?
Може би без сърце ще съм адски спокоен,
разумен и трезвен, безобиден и кротък...
Дали без сърце не е по-лесен животът!
2 apr. 2002
Мелодиите. Всяко от момичетата през живота ми на мъж звучи в определена, строго индивидуална тоналност и ритъм... Ила, както предпочитах помежду ни да я наричам, беше романтична история от моите двайсет и осем-трийсет години, свързана някак си с латиноамериканска мелодия, в която влюбената проплаква: "О, ке те пас!"** Мария, която пожелах за съпруга след развода си с майката на дъщерите ми и боготворях от четирийсетата до четирийсет и четвъртата година, си тръгна от мен с отрезвяващата свежест на шлагера от 1990-1991 г. "Вятърът на промяната" на състав Скорпиънс. Re. в съзнанието ми звучеше, и още звучи, с мелодия от репертоара на пианиста Ричард Клайдерман от албума "Еspecially for you"***. Ако се не лъжа, е мелодията "Memory"... или не! Това е предпоследната композиция от друг албум ("The very best"), шлагер от онези години – "Don't Cry For Me Argentina". Да, тази е мелодията, която казва всичко, което не бих могъл да изрека с думи. Защото думите са безпомощни да кажат онова, което човек преживява. От личен опит знам, че в написания текст не красивите фрази говорят, а тишината с пропуснатите, неизречени пасажи от премълчано. За най-силни чувства думите са безпомощни, струите тишина откъм звездния океан тогава говорят.
.jpg)
- В шумни и весели компании не ми е уютно.
*** Специално за теб. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)