Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

петък, 4 декември 2015 г.

Публицистика - ГОРЕЩНИЦИ В СТОЛИПИНОВО

      – Да знаеш, бате, от нашту маала по-хубав няма. Тука, да знаеш, си е баш Раят на света. Апсилютен рахат! 

      Старец от Столипиново

ГОРЕЩНИЦИ В СТОЛИПИНОВО

     
20.07.2001

      Днес, мисля, е първият от трите „горещници”. Термометърът на прозореца в спалнята ми сочи 35 градуса по Целзий. Духа горещ сух вятър. Пак направих обиколка из гетото Столипиново. Как живеят тия хора! Занемарен, кварталът напомня джунгла, но в джунглата все пак има ред, хармония, а как балансират в мизерията си тия хора на двеста метра оттук не ми е понятно.

      Крясъци, писъци, глъч. Жените все за нещо намират да се карат с опулени зъркели и високо вдигнати над глава разперени ръце или юмрук, застанали чорлави една срещу друга в театрални образи на омразата, се кълнат и проклинат. От устните наред с клетви и крясъци на техния си език пяна лети. По тротоарите – цялата менажерия. Клекнали или седнали върху черга, постлана на земята край вада с помийна вода, чоплят слънчоглед почернели от старост... на вид поне, жени и две-тригодишни дечица, и мъже – мъжете пият бира, рояците дечурлига търчат, ровят из пепелака, навъртат се около възрастните, които лениво, някак мимоходом ме оглеждат.

      Дребна търговийка кипи: всякакви неща за продан – чехли, дамски блузки, бельо, обуща, пищялки, зеленчук, плодове, електроуреди втора употреба, бойлер, хладилник, телевизор... За по-едрите вещи от електроуредите трябва да си уверен, че ниската им цена вече означава, че са крадени и крадецът, който предлага въпросната стока, бърза да се отърве, да й вземе парите, да ви направи щастлив с нещастието на някой ограбен българин.

      Разбират, че не съм от техния миллиет (народ, племе), крача делово като семинарист. За разлика от австралийските аборигени, тия не са безобидни. Кавгите, крясъците избухват просто ей тъй от нищото и не дай, Боже! – да се завърти около теб валмото на ненавистта. Всяко лято се вихрят брутални насилия: сбиване с ножове, тояга, брадва, кол, по-рядко – с пистолет.

      Минавам през облак воня от препържена риба, омешана с кисела смрад на помийна яма, край купища разлагащ се боклук, струпан по тротоара; кресливи подвиквания долитат откъм тесните, понякога по метър-метър и половина сокаци между къщурки, дето няма да видиш стрък зеленина. И всичко – опоскано, излъскано, изтрито, излющено от боси пети и ръчички, но измазано с вар, оцветена в любимите им цветове – яркосин, пембян, розов.

      По оградите – захабено пране; кокошки ровят за червейче; кучета и котки се припичат на слънце покрай своите примижали от кеф стопани. Току се яви кон, пуснат да се разхожда на воля, или коза с козлета и сакато момиченце притичат край теб.

      Симпатично възмургаво момче – сресана назад смолисточерна коса, интелигентно лице, с гипсиран до коляно крак, седи на стол пред портичка на кирпичена съборетина, залепена за осеметажен жилищен блок. Момчето е петнайсетинагодишно, излъчва кротост, доброта... Кой знае що, минава ми през ум, че у него може би сега дреме на слънцето бъдещ велик шахматист или бъдещ човек на абстрактните науки. Ама ако си роден и израснал в тая среда, питам, какво ли бъдеще те очаква?

      Лесно е да ги укориш, а те едва оцеляват в боричкане помежду си. И все раждат, раждат, раждат деца, възпроизвеждат се, да докажат сякаш, че светът е длъжен най-сетне и с тях да се съобразява, стига сме се правили, че не ги забелязваме, трескаво вгледани в техническите придобивки за европеец и гражданин на цивилизования свят. Столипиново е манталитет, не някакво си там случайно циганско гето. Мислим си, че можем да ги заобиколим, да ни отмине тоя проблем. А как ще стане то! По кой начин?

      Парадокс ли е – едва когато изпаднеш в беда, разбираш колко разнолик, многопластов, едновременно жесток, но и нежен е животът на тия хора. И тоя най-голям на Балканите цигански квартал ми дава своя урок по толерантност. Каквото ги питам, отговарят добронамерено. Тия хора са с изострен усет към нещастието и радостта. Живеят напук на нашите закони и правила. Битието им е предизвикателство към цивилизацията, с която толкова се гордеем и кичим. По-жизнени са от нас. Ние сме станали изнежени, мекошави, егоисти пред техния стил на общуване. Всякак се съобразяват с капризите на живота, докато ние сме абстрактно добри, понякога 
 и далеч по-лоши, сравним ли се с тях.

      Търся си бутало за старата жигула с размер, какъвто рядко се намира. Питам двама, които с ножовка режат болт от алуминиев блок на жигула. Момчето скача: „Ей сега ще питам батко, може да има такова бутало”. От кирпичена барака с черга вместо врата се появява сънлив баткото, търка очи. „Чакай да видя!”– рови из натрупани части от разглобени коли. Не открива. Упътва ме къде точно видял три бутала от моя размер. „Ще идеш отсам моста преди Рогошките
* гробища, вдясно, зад голямото дърво. Пази се, че ония държат две бесни кучета. Имат от същия размер бутала, завчера ги видях, щото и аз търсих. Ще ти искат по пет лева за бутало. Пред мен ги извадиха, скриха ги, за продан са им”.

      Ей тъй от случаен човек, когото най-малкото до тоя момент съм гледал с едва прикрито негодувание, получавам особен урок. Моите съседи българи с подозрение гледат всеки преминаващ край блока ни манго. Разбира се, ония от циганите, дето най-често се навъртат край паркирани коли и гаражи, са крадци, най-малкото – съгледвачи на апашите. Денем обикалят, оглеждат, нощем идат да разбиват. И аз пострадах от нощни неканени гости, разбиха ми гаража. Чувам, по апартаментите влизат вече да мародерстват, и няма какво да ги спре, решат ли да влязат там, дето са надушили плячка. У тях единствено ли е причината за нашата всеобща недоверчивост, или причината е по върховете на властта, у "хубавите хора", които сме пратили да ни управляват държавата?


           21.07.2001

      Вчера звъня. „Вера, татко ти е на телефона, Зарко там ли е?” „Зарко е на морето.” „Как сте?”– питам, а тя: „Благодаря, добре сме”, и приключваме. Нямам какво да й кажа, няма какво да ми каже; баща и щерка, двайсет и две години заедно живели; сега живее под наем с внучката, зетя и сестра си (по-малката ми дъщеря), на двеста метра от моя дом... Другото разстояние – помежду ни, като баща и дъщери, сякаш се увеличило на хиляди километри, живеем в различни светове. И то, мисля си, хич не е далеч от истината.

      Сърдити са ми дъщерите, че не им помагам; доказват ми, че нямат нужда от мен. А и аз, макар от време на време да ги мисля, се държа като да съм чужд. Няма човек, който да ме съди по-строго от тях двете. Живея саможиво, като монасите. Приятеля
т Маруф – таджик, родом от Кабул афганистанец, при когото в събота или неделя чат-пат ходя да си пия сутрин кафето, широко разтваря ръце: „Къде ходиш, Жоро!” и се обръща към останалите, с които се виждаме и се знаем отдавна, все мюсюлмани, учили в Пловдивския институт за селско стопанство, дошли от разни страни: Мароко, Сирия, Тунис, Ливан, Палестина, подава ми кафето: „Това е един жив монах... От Калугерово”.

      ...Нужен ми беше зетят, за да идем с неговата кола да ровим по гробниците за автомобили. Щеше да дойде, да не беше сега на море. Колата ми е повредена, никъде не мога да мръдна без тая кола, а и къде да ходя! Мазоли ми излязоха на нозете да обикалям пеш по работилниците наоколо без резултат.

      В деня, когато се видях в местната болница със съседа
**, който претърпя 8-часова операция (откриха му ракова метастаза и го изчистиха уж, но не спряха смъртта), та в същия ден ми се повреди колата. Прегърнах го него, изнемощелия, едва започналия да се съвзема от упойките и стреса, да му вдъхна от моята жизненост, а ето... мотая се две седмици вече, въртя се из гаража, влизам-излизам, човъркам това-онова, но не става и не става, кажи-речи, не помръдва тоя ремонт. Взех да се отчайвам. На никого не мога да разчитам за помощ. Вълк-единак, свикнах сам да се справям; терсене ми е, че и на никого с нищо не бих могъл да помогна.

      Живеейки в духа, човек е физически ужасно самотен. Но... такова е моето щастие, такъв ми е стилът на живот.


Plovdiv, 20-21 uli 2001 – no redact. 4 dec. 2015

______
* Рогош, село отстоящо на десетина километра от Пловдив, няма нищо общо с въпросното гробище, освен че Пътят за Рогош минава край пловдивските гробищни ями и кръстове. За мен след историята, когато бях измамен с отпечатването на романа ми „Ламски”, където вложих спестявания от две години учителска заплата, Рогош придоби нравствен смисъл. "Рогошлия" за мен придоби смисъл: „селски тарикат, мошеник, пияница, измамник”, както подир Април 1876 за българите звучало името на Балдево, заради предателството на неколцина „балдевци”, както и Радилово, дето неколцина замислят пусия, причинила смъртта на Алеко (1863-1897).

** Георги Въргов (1942-2001). Бел.м., tisss