Не знам защо, но силно искам с накити да те обсипя, червена рокля от коприна и седем фусти от атлаз – аз, който обожавам риска, с риск да станеш ненаситна, да ме забравиш, да се скриеш, че силно пожелах те аз.
Не знам каква е таз магия,край теб умирам, ще загина, направо казано, край тебе от страст изгарям покрусен; аз, който като лъв се бия, край тебе неуверен мигам, дори когато ме обиждаш – ти, изкушила даже мен.
Дванайсет ангели небесни и всички щури по земята пияници и главорези, наравно със Светия Дух – с мен няма как да им е лесно, че никога си нямам мяра, ала при менщом тихо влезеш, превръщам сенаМечо Пух.
Върви на майната си! Тичай! Събличай се иголалягай при всеки, койтоте желае, че вече писна ми от теб! Как яд ме е, че те обичам, и всичко твое ме засяга– целувки, свалки, маски, ласки и цялата суетна дреб!
Ще те зарежа. Ще си ида. И ще усетиштазидрама – щом всичко му е позволено, човек престава да мечтай; животът е една измама, а ти – измама най-голяма и ад е любовта, че нямам край тебе сигурност докрай.
– Здравей! Ка-а-акво правиш? – Кой!... Аз ли? – попита прошареният благовъзпитано, като държеше слушалката на педя от ухото; излетял бе от банята с насапунисани бузи. След известно мълчание: – Е, как е, как е... питам, шегувайки се. – Оле-е-е – откликна на ехидния тон, дръпна щората да погледне как е времето навън и приседна с озадачена физиономия.
– А пък ние снощи ходихме на бар – продължи гласът от отсрещния край на жицата. – Беше ужасно. Ужасно тъпо, искам да кажа. Мъжете през цялото време се наливаха. Все техните глупости: кучета, коли, каратисти.
– А според теб какво друго да правят! – пресегна се, откачи влажната хавлия и се наметна, че беше абсолютно гол, зъзнеше; обаче от влажната хавлия не му стана по-добре; все едно в ледено тенеке се беше увил.
– Уф! Извинявай, ти сега ли ставаш от сън? – като трънче го боцкаше свежият глас отсреща.
– А-а-ами не... Размотавам се. Нали ме знаеш!
– А пък аз от пет съм на крак. Подредих, правих закуска, изпратих моя човек на работа... И така. Викам, чакай да ти се обадя.
– Той усеща ли вече? – попита прошареният спокойно.
– Що, има ли повод! – възкликна възмутена. – Кажи де, що мълчиш?
– Казах го ей тъй – заоправдава се. – Мъжът ти е готин... и въобще... Сигурно мацките си мрат по такива.
– Кой казва, че не е хубав? Казвала ли съм!
– Не си, бе.
– Тогава…?!
– Искам да кажа, мъжът ти е всичко, което аз не мога да бъда.
– И това знам.
– Питам се, какво толкова намираш у мен.
– Хайде сега! – чу ядосания й глас.
– Не, наистина... Аполон и Терсит**. Място за сравнение не виждам – с нападателен тон продължи, и тъй като отсреща не последва отзвук, духна два-три пъти в слушалката: – Ало... алооо... Чуваме ли се?
– Всичко чувам.
– Е?
– Какво да ти кажа! Той наистина е готин и аз много го харесвам.
– Друг на негово място отдавна да си е вдигнал задника да узнае какво става. Аз, например, не бих се стърпял. Като се знам, в някакъв момент ми писва и си дигам дебелия задник да разбера кой ми се мотае там. Не-е, не става въпрос аз да го... Бо-о-оже, тя щом този нагъл тип си го е пожелала, какъв смисъл има аз да... Нали! Обаче на всяка цена трябва да я видя тази гад, този кръгъл нещастник, дето...
– Ако искаш да знаеш, той вече знае, че има някой около мен.
– Наистина?!
– Не знае кой точно, но не се интересува. Веднъж му казвам, увлечена съм по един, седни да се разберем като възпитани хора. А той... Знаеш ли той какво ми каза... Какво е това любов, бе! – каза. – Що за глезотии! Я виж какви сериозни работи стават по света. Хората виж как изнемогват в тази наша шибана държава. Митинги, стачки, мачки, убийства, самоубийства, палежи, далавери-малавери, партии-мартии, бизнесът се скапва, доларът пада, цените на бензина растат. Някаква комета предстои тези дни да се аканяса в Земята.
– Хм! Комета, казваш.
– Какво да му говоря! Не го интересува, и толкоз. Инак отдавна да е...
– Дали те обича? – замисли се прошареният и взе нервно да барабани с пръсти по нощното шкафче: трам-тарарам, трам-тарарам, трам-та, трам-та, трам-тарар-р-рам...
– Обича ме, как да не ме обича! Знам, че ме обича. Обаче в ума му на първо място са кучетата, бизнесът. В крайна сметка, нали...!
– Какво "нали"?
– Нали всичките си пари по мен харчи! Когато и да съм му казала, че нещо ми харесва, тича да ми го купи. И дали за мен ще даде и последните си пари, няма никакво значение за него. Той наистина е голям кавалер.
– Разбирам.
– Знаеш ли какви огромни букети ми е носил! – рече замечтано.
След известно време прошареният със слушалката в ръка се разкашля нарочно; стана му неловко, че зъзне като някой Гюро Михайлов***на пост, та рече внезапно угрижен със задебелял глас:
– А аз и цветя не съм ти носил. Нали, Мечо Пух!
– Виждаш ли – подхвана тя отново, – той е чудесен съпруг. И въобще... Много е приятно да съм с него в компания. Все повтаря: Моята жена така, мойта жена онака, моята жена е върхът. Веднъж го пробвах, казвам му: ще взема да се разведа с теб, и той знаеш ли какво каза! Каза ми: Пистолет да ми опрат в челото, няма да се разделя с теб.
– Ти наистина си върхът – вметна, колкото да спре потока от думи.
– Изтрепва се да ме хвали и... разбираш ли... понеже е два метра висок, строен, як... и телосложение, и лице, мускули... Нали виждам жените как се усукват, как му се умилкват! А той... той... Ей така ще го присвие онова ми ти синьо око, и ги реже изкъсо. Която и да е никаквицата, ще я постави на място. И на всичките ни семейни приятели дава да разберат, че аз съм му слънчицето. Не дай си, Боже, някой да вземе да се прехласва, да ми дудне любезности на ухото. Уж нищо не прави, най-кротичко си седи на задника, обаче го усещам какво мисли. Мисли си, и този излезе боклук.
– Браво! Много точно казано.
– А каже ли го за някого, значи край на приятелството. Край, бе! Ако е въпрос да се бие, много е силен, само с вида си ги смазва свалячите. Като се изправи с неговите два метра, и онзи подвива опашка: мънка, пелтечи: "Ама аз само така, ти да не си помисли нещо?!" Мън-мън-мън, чак жал ме хваща. Знаеш ли какви навлеци, какви досадници ги има на този свят!
Прошареният премести слушалката на другото си ухо, затисна я с рамо и се зазяпа в прясно появило се леке с мазен лайнян нюанс върху килима.
– Пък аз май бях захванал да се бръсна – рече и потърка брадичка. До тавана се разлетя засъхналата пяна. – Искаш ли да ти звънна след малко? Да-да, след мъничко. Например, веднага щом се обръсна. А?... – И понеже от известно време като че отсреща не усещаше признаци на живот, много любезно попита: – Ти, например, сега какво ще правиш?
Отсреща долетя дълбока въздишка, та му се наложи да добави:
– Кажи де! Ти сега какво ще правиш?
– Какво... какво? Какво мога да правя! Ще те почакам да се обръснеш – отвърна Мечо Пух р-р-р-решително.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 18 oct. 1992 – edited 31 mar. 2018
_____ * Любим герой за деца и възрастни от едноименната книга на Алън Милн (1882-1956). ** Древногръцки бог – образец на мъжка хубост и могъщество, чийто символ е слънцето, Терсит – окаян свадлив гърбушко, единственият противен образ в Омировата "Илиада". *** Нарицателно за доверчив глупав българин – войник от стражата, който остава на поста си и загива в огъня, запален да изпепели сандъците с архива на Източна Румелия. Бел.м., tisss.
* От тримата горе лично
познавам само Петър Анастасов (1942); Недялко Йорданов (1940) ми е присърце с печално стихотворение
за извънбрачната любов, а Стефан Цанев (1936) – с неговата крилата фраза към моето поколение някогашни млади българи
от епохата на соца "Носете си новите дрехи, момчета".
Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)