ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1425.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1425.)

  Който не си знае предците и не любопитства как са живели и за какво са мечтаели, става лесна плячка за лъжите на философи-отродници жалки лицемери. Живей като обикновен човек и бъди благословен, ми е девиз от детските години.* – Аноним (1947)

 4 jan. 2017

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (1.)

  Като са си бъбрели, за да ги обсъждат незлобливо или ядно за нещо си, съпругите на петимата братя отронвали някога ехидничко, но и с пламъче затаена дяволитост в усмивка, фразичката "Господинкините синове". Най-често чувах така да се изразява родопчанката от Устово чинка ми Кети (Катерина) – жената на чичо ми Насо, която бе гардеробиерка, а и цигари продаваше във ветровитото преддверие на пловдивския ресторант "Република" (бившия "Молле") – онзи с огромните кристални огледала по стените, любимо място за пловдивската бохема от епохата на Царство България.

  Прескачал съм чат-пат да си купя цигари от нея и да поговорим, докато бях част от пловдивския младежки вестник "Комсомолска искра"(1972-1981), особено когато ме е налягал глад да чуя глас на човек наблюдателен и добронамерен, благосклонен към мен, 25-30-годишния й роднина. Семейни и родови тайни, но и доста подробности за Господинкините петима сина отнесе чинка ми Кети (Катерина) наедно със смъртта си. Съпругата на чичо Митко (Димитър, 1909-1963) – госпожа Фанка, родом от Хасково, се големеела пред етървите и по-малките братя на мъжа си; а и у дома не съм чувствал да я долюбват. Ето приказчица, излязла из нейните уста, която я представя може би най-красиво и най-образно: "Аз винаги ще плувам като олиото над водата – фукала се хасковлийката Фанка, – винаги ще съм по-горе от вас. Че какво сте вие? Типов хляб". Биела ги парата до някое време, че Бате Митко, както го наричаха у дома в оназ изба нашите, въртял бая доходен бизнес, че с неговата си киномашина обикалял не само из пловдивските киносалони, но и по селата около Пловдив. Опнат платно от тензух или най-обикновен чаршаф в някое селско читалище, народът се стича на тълпи. По онова следвоенно бедно време 36-милимитровите киноленти бяха от силно запалим материал, и след като на три пъти му се пали киномашината и след като Новата власт го набелязала като враг на народа, отново се видели голи и гладни, а и като проклет частник, Бате Митко се захвана с ремонт на електроуреди. Помня, първото му ателие метър на два беше с гръб към дънера на величествен бряст в края на пловдивската Главна, на ъгъла срещу пловдивската Централна поща. После общинската управа го прогони оттам и работилничката си премести срещу някогашната градска баня "Цар Симеон", където сега е спирката за градските автобуси от Сточна гара към Тунела. Ходил съм и на двете места. Скъп спомен от него беше нагревател с голям като тава за баници никелиран полусферичен топлоотражател. С това "електрическо слънце" майка ми сушеше пеленките на сестра ми в тъмната влажна изба на улица "Ниш" №4. 

  Бате Митко, както го наричаха нашите, в съзнанието ми е горд образ на мечтател и романтик, родна версия на Сервантесовия Дон Кихот. Висок, строен, с бяло лице, той особено се гордееше с три неща: с красивия бял немски акордеон "Honer", с купен от английски пилот мотоциклет с кош, 500-кубиково немско NSU, внесено кой знае как от Англия, нещо престижно за мъжа в онeзи бедняшки времена и с фотоапарат с кожен мях на немската фирма "Zais-i-kon". Едрогърдестата и хубавица в младостта си Фани, предполагам, бързо ще да се наситила на донкихотовщините, на великите му проекти и начинания, които неизменно завършвали плачевно. Купува кино-машина на кредит и обикаля Пловдив и край Пловдив да организира кино-вечери с прожекция. Известно време прилично печели. Намерили се завистници, обаче, и на три пъти му палят кино-машината, три пъти едвам я спасява от огъня, докато се отчаял и зарязва този бизнес към трийсет и осмата си година, малко след Девети септември 1944 г. Две-три години по-късно отворил мизерна работилничка за ремонт на електродомакински уреди и на фотоапарати, котлончета, лампиони, вентилаторчета, грамофони и прочие, в центъра на Пловдив, първо в края на пловдивската Главна срещу старата Централна поща, а по-късно – срещу баня "Цар Симеон", която бе на мястото на днешната спирка срещу хотел "Тримонциум". И пак барачката му бе залепена за могъщ бряст десетина метра вляво от ъгъла между булевард "Цар Борис Обединител" и улица "Капитан Райчо". В мухабетите между братята през онези мои ранни юношески години 1955-1959-та ми се е вбил в съзнанието лаф на цапнатия в устата (израз на баща ми) Бате Митко: "На тая власт за нищо на света няма да й работя. Гладен ще стоя, но занаята си няма зарежа". И друг един подобен лаф, с гордост изречен: "Аз съм еснаф. Какво лошо има в това да си държиш на честта като еснаф?!" И това: по време, когато еснафът бе обявен за егоист и предател едва ли не от някогашните жарки поети и публицисти на Партията. 

  Живееха под наем с жена си Фани и двете им щерки Мария, (1940) и Диана (1943) в двустайно жилище на III етаж на ул. "Хъшовска №10" между бул. "Шести септември" и река Марица, вляво от сградата на някогашния Център за ТНТМ**. Бил съм в пети или шести клас, когато по стръмното бетонно стълбище от III етаж – от бъканото с антики жилище, с кларнет и тъпан изведоха най-голямата сред братовчедите в Бояджиевия ни род – Мичоната, накипрена като булка през входната врата насред "Хъшовска", да я фотографират с младоженика Митко от село Лесичово, Пазарджишко, един едър и трътляв дебеланко, ветеринарен лекар с румени бузи и учудена физиономия на току-що паднал от Марс. Подгънал крак под задника си, докато онези се фотографираха за историята, свил се одве на същото онова мразовито стълбище, надрасках върху къс амбалажна хартия римушка в чест на Мичона и нейния жених. И това нещо от четири-пет строфи чете на всеослушание чинка ми Фанка, първо на тротоара пред къщата, а после – на празненството в квартална кръчма с хапване-пийване, докато, притеснен, се бях омесил с дечурлигата и с възторжените буйни сватбари и се правех на ни лук ял, ни лук мирисал. Скромен и талантлив, демек, какъвто съм си и досега! Поетът на сватбата. По-късно за зетя Митко от Лесичово Бате Митко се косеше ей по този начин: "Съсипа ми седлото кантар-марка на енесюто тоя хайванин с дебелия си задник".

  Сетне чичо Митко и Фана отидоха да живеят в приземното жилище на бул. "Христо Ботев" №50 току срещу пловдивската Военна болница, и естествено пак под наем, в съседство с други наематели – семейството на боксьор-кавгаджия. Защитавайки уж вечно оплакващата се несретна Фани, боксьорът с юмруци млател нашия кротък, но и цапнат в устата Дон Кихот. Едва на 54 години, Бате Митко издъхна в пловдивската клиника срещу Централната жп-гара от тумор в мозъка дни подир операцията. Майка си, баба ми Господинка от Харманли, отива да види сина си с обинтован череп и той само я гледал със сълзи на очи. Когато жена му се явява с двете дъщери и посегнала да го погали, милият Бате Митко, като не можел думица да каже, се извръща настрани и Фана присяда до нозете му, но той с крак я избутва от болничното легло. Изливайки капки ракия върху масата вкъщи, след погребението в пловдивското гробище покрай Цариградско шосе, баща ми само рече: "Съсипа му живота на Бате тая женица".

  Всъщност, мисля си, чичо ми се поболя от притеснение. Военен камион бе помлял паркираното пред прозорците на дома му срещу нашата Военна болница енесю. Това си мисля сега: Не успя милият да преглътне раздялата с най-последното, останало му в несретния живот на романтик и мечтател, с което не пропускаше да се погордее. Не побоищата, не грандоманията на капризната претенциозна съпруга, а убитата илюзия за успешен живот в моя роден Пловдив не надживя първият заселник от онова глухо Харманли сред синовете на Господинка и бирника Георги Бояджиев, най-бедните в махалицата им, онези петима, изтърколили се като грахови зърна от една шушулка.***

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 18 noe. 2023

Илюстрации:

- Първият и последният от братята Бояджиеви.

- "Молле" (1911-1944), хотел на местния елит.***

–––

* Пренаписват Българската ни история според план отвън за обезличаване на България.

** Един от прочутите пловдивски хотели от онова време бил "Молле". Тук се уреждали и най-бляскавите празненства. Макар датите на официалните приеми в Пловдив да се уточнявали до последния момент, мястото в течение на години е едно и също: хотел „Молле”. През 1920 г. тук приветстват Иван Вазов, дошъл в града на своята младост, за да приеме овациите на пловдивчани. Тук организирали банкети за министри и депутати, за най-височайши гости от чужбина. Преди да построят хотела, теренът бил собственост на две дами: съпругата на д-р Гребенаров и съпругата на търговеца Андон Станев. Двете дами искали да вдигнат здание с магазини. Поканили за проектант италианския архитект Мариано Пернигони.

  Той им предложил друг вариант: да се построи представителна хотелска сграда с 90 стаи, а до нея – пристройка, върху чийто покрив да се обособи площадка за ролкови кънки. И тъй зданието е вдигнато през 1910-1911 г. Открили го с пищно новогодишно тържество. Пресата отбелязала събитието с възторг и обявила, че Пловдив вече трябва да се гордее с новия си хотел.Тук монтирали първия асансьор, първото самостоятелно парно отопление и първия генератор за електричество в Пловдив. От Виена били доставени орнаментирани чугунени колони, мебелировката – по последната за времето европейска мода. След завършване на строежа, сградата е наета от Димитър Молле, чието фамилно име определя названието на хотела и ресторанта. По време на т.нар. Народна власт хотелът на улица "Княз Александър I" №39 е преименуван на хотел "Република", а Главната търговска улица – на улица "Васил Коларов". През 90-те години новата власт на т.нар. "демокрация" затвори хотела, а в стаите настани офисите на фирми. Ресторантът беше превърнат в магазини за какви ли не стоки и дрънкулки. Елегантните чугунени колони бяха облицовани, т.е. скрити, изящните орнаменти бяха замазани и луксът, изяществото на хотел "Молле" изчезна безвъзвратно.

*** Край тази подробност в бита на моите харманлийци с друго око взех да чета българския класик Елин Пелин (1877-1949), за образа на бирника в разказа "Андрешко". Бел.м., tisss.