Тема за размишление от книгата "Морето, морето", с.65: "Не мога да заменя магията на срещите и разделите с ужаса от вечното присъствие. Не искам дори да спя в общо легло, много рядко изпитвам желание да прекарам цялата нощ с момичето, което съм любил". Въобразявам ли си? Мило момиче, никой не те е оценявал по-високо от мен. Вещи, удобства ли са средствата да узнаеш колко струва човекът до теб! Отдалечена, дори накрай света, пак ще си близо до мен, у мен. Срещаме се два пъти: в училищния коридор на втория етаж, и после – когато напускам библиотеката в края на голямото междучасие, отново чувам "Жоро!" – и виждам, като че тъкмо излиза от своя кабинет.
– Смятах да ти идвам на гости, а сутринта имах доста работа и не можах да ти обадя да ме чакаш... Сега какво ще правиш? Не искаш ли да се видим?
– Имам учебен час – казвам, – после Райчо (свекър на по-голямата ми дъщеря Вера) иска да поприказваме в близкото кафене.
– Аз пък в дванайсет без четвърт трябва да съм в центъра на града – казва Re.
– Друг път – казвам, – друг път ще се срещнем.
– Да, да – отвръща, – ще видя някой друг ден да измисля нещо.
Когато след дванайсет се връщам в училище заради обявената оперативка, виждам я насреща ми, върви по коридора.
– Запиши какво ще кажат – заръчва, – ще ти звънна да ми предадеш какво са казали.
– Телефонът ми е блокиран от миналия петък, няма как да се свържеш – рекох, – но ако има нещо толкоз важно за теб, ще ти пратя съобщение по джиесема. – Разменяме репликите край вратата на моя кабинет: – Тръгвай, тръгвай! – настоявам, и тя тръгна, направи две крачки, обърна се. Стои, сякаш е изваяна от мрамор, стои като вкопана в коридора и ме гледа с онези нейни очи. – Тръгвай де! – отпращам я, гневен повече на себе си. – Друг път ще говорим повече... Когато имаш възможност.
Не знам какво й е, само знам, че я обичам. Това вече не е завладяващата ме доскоро сексуална тръпка, а спокойно, съзерцателно и сладостно чувство на лекота. И все пак в дъното на кладенеца от гняв и любов лъщи сребристо като рибя люспа омерзение. Свободен, свободен! – крещи всичко у мен и ми носи печалната убеденост, че винаги ще я обичам, каквото и да се случи оттук-нататък; ще я обичам обаче не като гъвкава изящна плът, а както се обича мил и близък на сърцето човек: от него нищо не искаш освен да го виждаш от време на време, за да се убедиш, че е жив и здрав, че диша, че животът му продължава и нещата са му наред. А бих ли се жертвал за него и дали не се вживявам в роля, която ми се нрави – стари номерца от селска вечеринка? Ай, как приятно е да се виждам отстранен от самия себе си, уравновесен, стъпил солидно на земята! Хлапето у мен, обаче, е прехапало устата, сбърчило е вежди от ирония, която е почти озлобление: Не позволявай сантименталност да те завладее! Но мъжът у мен я жали: "Защо? Какво ти е виновно момичето? Не виждаш ли как и тя е раздвоена. На косъм се крепи връзката ти с нея, ала всъщност каква ли връзка е вече! Но смири се, понеже изречеш ли сбогом, възможно е никога вече да не срещнеш Любовта. И какво друго ти остава, освен авантюри с момичета, в които ще търсиш, без да откриваш, до края на живота ще продължиш да търсиш единствената своя, голямата твоя Любов".
Не съм се гласял за съпружески живот с нея. Като неин съпруг, подозирам, бих бил пълна скръб. Бих я разочаровал, а бих убил и у себе си илюзията за очарователното момиче. Нагарча ми от спомени за изневерите на някогашната ми съпруга* – майка на двете ми дъщери, и не си пожелавам повече да изпадам в положението на рогоносец. Как се обяснява това на момичето, което обичаш! Изобщо струва ли си да обяснявам, че не вярвам в съпружеската привързаност, че където има "длъжен си", свободата я няма, липсва, а щом нямаш свобода, каква ти любов! А може би съм просто егоист?
Телефонът ми не работи, и това ме спасява; защо си мисля, че ме спасява! Свикнах със самотата като с удобна стара дреха. В самотата съм спокоен. Понякога отчаян си казвам: не разбирам нищо от живота, жените ме плашат и ми е добре, когато съм сам; появи ли се някъде наблизо хубаво момиче, всичко става нестабилно, двусмислено, противоречиво: предметите, делата, човеците губят резките си очертания, от ъглите изпълзяват интриги, тъпа мъжка показност; най-верният ти приятел неочаквано може да се окаже най-върлия ти съперник. То са Даровете на Афродита, Евините сладости, които те разколебават, правят те зависим от собствените ти, надигнали се от дъното на душата ти страсти, бесове. Но това е и подземието, ковачницата на Хефест**, адът на Сътворението, хаосът като преддверие към лъчезарна хармония. Губим ориентир за живота и света, защото са ни изкушили, извисяваме се в собствените си представи като ловци, а в действителност хубавата Евина щерка ни е омотала в мрежите си и си играе с нас като с боричкащи се в нозете й невръстни, слепички, безпомощни палета.
Преди години една знойна хубавелка, Антония Желязкова, заливайки се от смях, ми разправяше как – уловила за вратовръзката като за юлар своя страховит директор на пловдивския завод "Елпром", от когото трепереха около пет хиляди души работници и служители, яхнала го гола, го развеждала на четири крака, като добитък по дебелия килим на луксозния му директорски кабинет. "Гледаше ме предано, карах го да ме лае като куче, вдигнал лапки пред гърди. Що ли! Много му се искаше на горкия – нищо, че му бях само лична секретарка и по закон трябваше да съм зависима от капризите му".
Седяхме в кухничката на първия етаж в не особено богатото жилище на родителите й на Антония. На масата беше сложила пържен свински дроб, купен пътем от близкия супермаркет. Бяхме взели и бутилка вино. Вкуса на виното не помня, скъпичко руйно винце си беше, но сега, докато описвам това приключение, миризмата на престоялия кой знае откога свински дроб пак ме блъсна в ноздрите, да-а, засмърдя ми и сега на развалено. Нищо не се получи тогава от авантюрата ни. Палавата Антония, тя всичко развали, макар да си бях точил зъбите по нея. Нямаше как да й разкажа, че майка ми двайсет години работи в задушната, яко напрегната обстановка в същия пловдивски Електроапаратурен завод "Елпром"***, и тъй внезапно ожесточение ми попречи да си легна с мацката. Директорът Близнаков беше изпратил юрист да снеме записа от мой репортаж по Радио Пловдив, за да ме съди, че публично съм го окепазил. За същия биг-шеф**** майка ми пазарджиклийката беше ми говорила с респект, колко е властен и изключително амбициозен грубиян: крещял, заплашвал със съд подведомствените му служители и работници, наложил сурова дисциплина, как никой гък не смее да му каже, да го попита какви са му работниците – негови роби или пандизчии в затвора?
Поради каква причина влюбеният мъж оглупява, като свято вярва, че любимата му е ангел небесен? Има ли интрига в греховния свят, в основата на която да не е някоя красавица, някоя неземна Елена, заради която мъжете водят десетгодишна Троянска война! И как някой сляп Омир все ще се намери – да опише как героично се държали глупавите наивни мъже върху рохкото, разкаляно от женски капризи Поле на честта?
Ужасно унижените жени, известна ми е донякъде драмата им, ала не за тях пиша сега. Не ми се пише точно сега за женската преданост и саможертва. Не, не сега! Някой ден може би ще напиша, но това е друга тема, друг велик мотив от симфонията на живота.
Всъщност, едно момиче има цената, която мъжете му определяме. Не съм склонен да обвинявам всяка дащна Дулцинея, само затова че мнозина мъжкари в отрязък от време ходим като Дон-Кихотовци подир фустата й, именно понеже сме се влюбили и желаем да похищаваме женска плът. Но виж, склонността да се самоунижаваме, ето нещо, което уважаващото себе си момиче за всичките богатства и удобства на света не бива да прощава на зашеметения от сексуалния си нагон глупак.
Мило мое момиче! Нима си удовлетворена от навиращия се в ловните ти копринени мрежи тъп глиган! След предателството не виждам по-жалък образ от изпълзелия до скута ти сладострастник, готов да го яздиш и да служи с лапки пред гърди като пале, независимо че пет хиляди души треперят от властта, с която разполага, нерезът му с нерез.
Следва
.jpg)
.jpg)
.jpg)